Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Хеба 1“ ЕООД, В. Д. С. и Д. Х. Д. срещу решение № 403 от 15. 06. 2022 г. по т. д. № 809/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, пети състав, с което е потвърдено решение № 260977 от 14. 06. 2021 г. по т. д. № 1801/2019 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-20 състав, с което е отхвърлен предявеният от касаторите иск с правно основание чл. 155, т. 1 ТЗ за прекратяване на „Еко енерджи мениджмънт“ ООД, [населено място].

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационните жалбоподатели излагат оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил всестранно и пълно установените по делото обстоятелства, свързани със затрудненото функциониране на общото събрание на ответното дружество, нито ги е анализирал в тяхната съвкупност. Оспорват извода на решаващия състав на апелативния съд, че доколкото дружеството продължава да има дейност, независимо от това, че не е на печалба, това не представлява съществено за спора по искането за прекратяване на дружеството обстоятелство. Сочат, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил доводите на ищците и не е преценил събраните по делото доказателства за финансовото състояние на ответното дружество в контекста на останалите релевантни за спорното право факти. Считат, че нито законът, нито съдебната практика поставят като условие за прекратяване по съдебен ред на дружеството неупражняването от негова страна на търговска дейност, поради което изводите на въззивния съд противоречат на материалния закон и са необосновани. Касаторите поддържат, че въззивният съд в противоречие с процесуалните правила отказал да се произнесе по исканията им за събиране на доказателства в подкрепа на твърденията по исковата молба за сключени сделки при неизгодни условия от страна на ответника със свързани и близки до мажоритарния собственик лица. Оспорват и становището на състава на въззивния съд във връзка с посочените твърдения на ищците за съществуващ друг ред за реализиране на отговорността на управителя. Считат за неправилно и становището на състава на САС по повод дезинтересираността на съдружниците и поредното изключване на миноритарните съдружници от страна на мажоритарния, тъй като са разгледани самостоятелно и извън контекста на влошените отношения. Молят обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване касаторите основават на съществуването на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставят следните въпроси: „1. Какви са правомощията на въззивния съд да попълни делото с относими за спора нови доказателства във въззивното производство с оглед разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, когато във въззивната жалба се съдържат оплаквания за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото от първоинстанционния съд?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?; 3. Кои са „важните причини“ по смисъла на чл. 155, т. 1 ТЗ за прекратяване на дружеството по иск на съдружник?“. Поддържат, че формулираните въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос - в противоречие с решения на ВКС по т. д. № 398/2011 г., II т. о., гр. д. № 927/2020 г., гр. д. № 1149/2018 г., I г. о., т. д. 36/2010 г., I т. о. и гр. д. № 177/2010 г.; втори въпрос – в противоречие с ППВС № 7/1965 г., ТР № 1 от 4. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС по гр. д. № 1999/2021 г., III г. о., гр. д. № 2784/2021 г., III г. о., гр. д. № 1403/2012 г., IV г. о., гр. д. № 1100/2012 г., IV г. о., гр. д. № 2221/2016 г., III г. о. и гр. д. № 1368/2016 г., IV г. о.; трети въпрос – в противоречие с решения на ВКС по т. д. № 258/2008 г., т. д. № 320/2009 г., т. д. № 2452/2018 г. и т. д. № 163/2006 г.

Ответникът „Еко енерджи мениджмънт“ ООД, [населено място] е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

С въззивното решение на основание чл. 272 ГПК съставът на апелативния съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, който е приел, че ищците имат легитимация да поискат прекратяването на ответното дружество, тъй като притежават общо дялове с номинална стойност 1 570 лв. от вписания капитал в размер от 5 000 лв., което е повече от 1/5. В решението на СГС е установено, че ответното дружество има за основна търговска дейност производството и продажбата на електроенергия от биомаса чрез изградената от него централа – ТЕЦ „С.“, като инвестиционните намерения на дружеството са били финансирани със заемни средства – по договори за инвестиционен банков кредит, сключени през 2013 г., вземанията на банката по които са били обезпечени с поръчителство и вещни обезпечения върху имоти, собствени на трето лице – „К. Ин.“ ООД; последното дружество, както и поръчителят „ИФГ 2004“ ЕООД са свързани с управителя на ответното дружество Н. Я. лица; през 2017 г. с допълнителни споразумения условията по договорите за кредит са предоговорени, като възнаградителната лихва е намалена на 3 % и е заличена ипотеката върху притежаваните от „К. Ин.“ ООД имоти; във връзка със заличаването на ипотеката е уговорено сумата от 662 100 евро да бъде насочена за погасяване на главницата в срок до 15. 06. 2017 г., като тази сума е осигурена по сключен от ответното дружество с „К. Ин.“ ЕООД договор за заем за срок до десет години и с размер на възнаградителната лихва от 6 % годишно. Установено е, че с оглед отчитането на отрицателен собствен капитал, представляващ предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, през 2019 г. банката е отправила искане до кредитополучателя да предприеме незабавни действия за увеличаване на основния си капитал с не по-малко от 1 000 000 лв. чрез трансформиране на заеми от свързани лица в капитал и/или чрез парични вноски, като за изпълнение на условието е свикано извънредно общо събрание, проведено на 29. 08. 2019 г., на което не е взето решение за увеличаване на капитала, тъй като ищците са гласували против. Съставът на СГС е констатирал, че впоследствие са проведени няколко общи събрания, на които с гласовете на съдружника „ИФГ 2004“ ЕООД се вземат решения относно изключване на останалите съдружници, които са отменени от съда с решения по т. д. № 1891/2019 г. на СГС /относно решението на ОС от 18. 09. 2019 г./ и с решение по т. д. № 1460/2020 г. на СГС /относно решението на ОС от 29. 07. 2020 г./.

Въз основа на свидетелските показания в акта на първоинстанционния съд е прието, че отношенията между съдружниците в ответното дружество са влошени, като влошаването им е започнало в резултат от изпитваните от дружеството финансови затруднения; през 2015 г. Н. Я., действайки като представител на „ИФГ 2004“ ЕООД, предложил на бившия едноличен собственик на капитала на съдружника „Хеба 1“ ЕООД С. да „присвоят“ дяловете на останалите съдружници; допълнително влошаване на отношенията настъпило след изразеното от Я. намерение да бъде манипулиран електромерът на електроцентралата, което било осъществено и в резултат на което дружеството претърпяло вреда в размер на около 130 000 лв.

При тези факти СГС е приел, че е налице един от елементите на фактическия състав на правото да се иска прекратяване на ООД, а именно - влошени отношения между съдружниците. Счел е обаче, че от обсъдените писмени доказателства и заключенията на съдебно-счетоводната експертиза не може да се направи извод, че търговската дейност на дружеството е преустановена, напротив, то продължава да осъществява дейността, за която е създадено, а именно – производство на електроенергия от биомаса. Изтъкнал е, че дружеството няма краткотрайни активи и материални запаси, но според вещото лице причина за това е влагането им в производствения процес, при който дружеството не поддържа наличности, както и че зависимостта на дружеството от кредитори е основно към свързани с него лица и не влияе съществено върху отношенията му в търговския оборот. Отчел е обстоятелството, че дружеството обслужва редовно задълженията си по договорите за кредит, както и че няма задължения към персонала.

В решението е изразено становище, че не може да се приеме за важна причина, налагаща прекратяването на дружеството, и обстоятелството, че другият съдружник има блокираща квота, тъй като не се установява той да е упражнявал правото си на глас в ущърб на интересите на дружеството, а неоказването от ищците на съдействие за функциониране на основния орган на дружеството /общото събрание/ не може да се ползва от тях като основание за прекратяване на дружеството по тяхно искане. Извършена е преценка, че не се установява да са увреждащи за дружеството допълнителните споразумения към договорите за кредит и сделките, сключени с „К. Ин“ ЕООД и другото посочено от ищците като свързано с „ИФГ 2004“ ЕООД и управителя дружество – „С. С. Т“ ЕООД. За недоказано е счетено и последното релевирано от ищците обстоятелство, сочещо влошаване на отношенията между съдружниците, а именно неосигуряването на ищците на достъп до дружествените книжа. По изложените съображения съставът на СГС е заключил, че независимо от влошените отношения между ищците и другия съдружник, не е налице причина, която да обоснове прекратяване на дружество, развиващо своята основна търговска дейност и обслужващо задълженията си към основните свои кредитори, поради което искът следва да бъде отхвърлен.

В решението на въззивния съд, предмет на обжалване, са разгледани оплакванията на ищците във въззивната жалба. Решаващият състав е споделил извода на СГС, че не всяко затруднение за осъществяване дейността на ООД съставлява важна причина по смисъла на чл. 155, т. 1 ТЗ, обосноваваща прекратяването му. В този аспект е преценявана и невъзможността върховният орган на дружеството да вземе решение за увеличение на капитала с оглед изискването на кредитиращата дружеството банка. Съставът е изяснил, че важна причина за прекратяване на дружеството би била невъзможността за приемане на решение за увеличение на капитала при сходна фактическа обстановка при наличие на императивно изискване за постигане на нов по-висок минимален капитал или за капитал, установен за дружества от определен вид или за осъществяване на конкретна по вид търговска дейност. Подчертал е, че затрудняването на дейността на дружеството в случая не представлява невъзможност за осъществяването й, доколкото по делото се установява с оглед показателите на дружеството, че то работи и генерира приход и посреща задълженията си. Изтъкнал е, че дали търговецът е на ръба на несъстоятелността, каквито са твърденията на ищците, е предмет на други производства. Същевременно, в решението на въззивния съд е акцентирано и на противоречието в твърденията на ищците и поведението им, изразяващо се в осуетяване от тяхна страна на увеличението на капитала на дружеството въпреки опитите на мажоритарния съдружник. По изложените съображения, допълнени с аргумента, че липсата на печалба не налага по правило прекратяването на ООД, въззивният съд е преценил като неоснователно оплакването в жалбата за неправилна преценка на финансовото състояние на дружеството и отношението му към причините за прекратяването му.

В решението на САС е споделено и заключението на първоинстанционния съд, че не се установява ответното дружество да е сключило увреждащи сделки с трети лица. Освен това въззивният съд е посочил, че ТЗ изрично урежда ангажирането на имуществената отговорност на управителя за нанесени на дружеството вреди – чл. 145 ТЗ, включително причинени чрез сключване на увреждащи дружеството сделки с трети лица.

Като неоснователен е преценен и въззивният довод, основан на твърдения за дезинтересираност на съдружниците за съвместна дейност, тъй като в случая не се установява неучастие на съдружниците в дейността на дружеството, а напротив всички съдружници активно се домогват да защитават обаче собствените си интереси и по делото е доказано участието им в общото събрание, така и интерес към дружествените дела и книги. В атакуваното решение във връзка с установените по делото противоречия между съдружниците е изразено разбиране, че не всяко затруднение в отношенията между съдружниците и в успешното осъществяване на дейността на ООД е годно да обоснове безусловното прекратяване на дружеството и освобождаването на съдружниците от сключената между тях многостранна сделка. Съставът на САС е отнесъл тези аргументи и към доказаното във въззивното производство поредно изключване на съдружниците, като е посочил, че защитата на членствените права срещу изключването се осъществява не чрез прекратяване на дружеството, а по друг ред при съхраняване на дружеството като правен субект.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият поставен от касационните жалбоподатели въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на спора. Въпросът е поставен във връзка с твърдения, че въззивният съд не се е произнесъл по направено във въззивната жалба искане за задължаване на ответното дружество на основание чл. 190 ГПК да представи договори за строителство, сключени със свързано с управителя лице – „С. С трейд“ ЕООД, тъй като същото неправилно е отхвърлено от първоинстанционния съд с мотивите, че отношенията с посоченото лице ще бъдат изяснени от съдебно-счетоводната експертиза, което не е осъществено предвид неоказаното съдействие от ответника на експерта. Във въззивната жалба действително се съдържа искане, отправено до съда на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, за задължаване на ответното дружество по реда на чл. 190 ГПК да представи тези договори, по което съставът на САС не се е произнесъл в заседанието по чл. 267 ГПК. В проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, след приемането на представените от въззивниците ищци в това заседание писмени доказателства от съда, обаче процесуалният представител на въззивните жалбоподатели е заявил, че нямат други доказателствени искания. Поради това не би могло да се приеме, че поставеният процесуален въпрос се явява значим за изхода на делото. Освен това по делото се установява, че след приемането на основното и допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза в първоинстанционното производство ищците не са повдигали въпроса за събиране на доказателства по реда на чл. 190 ГПК. Формулираният процесуален въпрос не е и единствено обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, тъй като в обжалвания съдебен акт са изложени аргументи, че редът за защита при причинени на дружеството вреди от сключването на увреждащи сделки със свързани лица е чрез предявяване на иск по чл. 145 ТЗ за ангажирането на имуществената отговорност на управителя, а не чрез иска за прекратяване на дружеството с правно основание чл. 155, т. 1 ТЗ.

Въпросът относно задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По този процесуален въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – посочените от касатора и служебно известните на състава решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Процесуалният въпрос е поставен от касаторите във връзка с доводи за необсъдени твърдения и доказателства за сключените от управителя без решение на общото събрание на ответното дружество допълнителни споразумения към договорите за банков кредит с „ОББ“ АД и договори за заем. Доводите са неоснователни. С въззивното решение съставът на САС при условията на чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на потвърдения съдебен акт на СГС за отхвърляне на иска по чл. 155, т. 1 ТЗ, в които е обективирано обсъждане на съдържанието на допълнителните споразумения и на договорите за заем, както и конкретна преценка за липса на увреждащ характер на същите, доколкото със споразуменията е договорено двойно намаляване на размера на възнаградителната лихва и със заемните средства са погасени част от задълженията по договорите за кредит, като заемът е необезпечен и със срок до 2027 г. /по-голям от този по договорите за кредит/. Освен това СГС е установил, че съдружникът В. С. е подписал споразуменията като поръчител, съответно е одобрил действието им. Във въззивното решение е споделен изводът на първоинстанционния съд за липса на доказан увреждащ характер на сделките, като както бе посочено, съставът на САС е изложил и допълнителни аргументи за друг законоустановен ред за реализиране на отговорността на управителя, а именно чрез иск по чл. 145 ТЗ. Поради това не може да се приеме, че апелативният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставения процесуален въпрос, следователно не е налице въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Последният въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Не е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като решаващият състав на въззивния съд не се е отклонил от практиката на ВКС по тълкуването и приложение на чл. 155, т. 1 ТЗ. В решение № 74 от 24. 06. 2019 г. по т. д. № 2452/2018 г. на ВКС, на което се позовават касационните жалбоподатели, е обобщено, че съгласно формираната от състави на Върховен касационен съд съдебна практика „важните причини“ за прекратяване на дружество с ограничена отговорност по смисъла на разпоредбата на чл. 155, т. 1 ТЗ могат да бъдат разнообразни по съдържание факти и обстоятелства, поради което наличието им се преценява конкретно, във всеки отделен случай, но в рамките на следните общи параметри: 1. преценката следва да изхожда винаги от интересите на дружеството като цяло, а не на отделния съдружник и 2. причините следва да съставляват непреодолима пречка за осъществяване дейността на дружеството; индиция за „важна причина“ по смисъла на чл. 155, т. 1 ТЗ може да е продължителен период на неосъществяване на търговската дейност, за която дружеството е регистрирано, в който случай обаче са от значение причините за това бездействие – липса на воля или тенденциозно поведение на мнозинството /или блокиращата квота/ съдружници, в този смисъл съставляващо непреодолимо нелоялно поведение. Изтъкнато е, че трайната нерентабилност и тенденцията към натрупване на задължения, погасяването на които би създало сериозни затруднения за функционирането на дружеството и опасност за интересите на кредиторите, са само външни белези на разстройство в дейността на дружеството /решение № 159 по т. д. № 389/2009 г. на ВКС, І т. о./, но сами по себе си не обуславят непреодолим характер, тъй като не свидетелстват за причината за това. В решение № 21 по т. д. № 471/2009 г. на І т. о. на ВКС, за да отрече наличието на предпоставки за прекратяване на дружеството по чл. 155, т. 1 ТЗ, съдът е преценил, че влошеното му финансово състояние не е резултат от бездействието на съдружниците, дезинтересирането им или липса на перспектива. Наличието на съдружник с блокираща квота, респ. съществуваща възможност същият да предопределя решенията на ОС на дружеството, не се извежда самостоятелно като „важна причина“ по смисъла на чл. 155, т. 1 ТЗ, а тази опасност се съобразява на фона на доказано влошени отношения между съдружниците, на „ сериозен разрив в отношенията помежду им“ /решение № 226 по т. д. № 1012/2011 г. на ВКС, ІІ т. о./. При това се акцентира на причината за „влошените отношения“ и доколко същите са се формирали при и по повод осъществяването на търговската дейност, свързани са с непреодолимо разногласие относно начина и средствата за осъществяването й, а не са резултат на паралелни взаимоотношения между съдружниците /решение № 120 по гр. д. № 932/2001 г./. В същото решение е анализирано съдържанието на взаимоотношенията между съдружниците като предпоставка за накърняване на дружествените цели и интереси, подронване престижа на дружеството, липса на рентабилност и просперитет. Влошените отношения сами по себе си не са достатъчно основание, ако не са довели до фактическа невъзможност за функциониране органите на управление на дружеството /решение № 30 по т. д. № 320/2009 г. и решение № 662 по т. д. № 86/2006 г. на ВКС, ІІ т. о./. В съответствие с посочената практика въззивната инстанция е извършила преценка на фактическия и доказателствения материал по делото относно влошените отношения между съдружниците, причините за невъзможността да бъде взето решение за увеличаване капитала на дружеството с оглед упражнената от миноритарните съдружници ищци „блокираща квота“, финансовото състояние на дружеството, в частност данните, че същото не е прекъсвало търговската си дейност и обслужва задълженията си към кредиторите си, липсата на дезинтересираност на съдружниците и естеството на противоречията им, като е заключила, че не е налице причина, обосноваваща прекратяването на дружеството по смисъла на чл. 155, т. 1 ТЗ, а отговорността на управителя и нарушените членствени права на касаторите подлежат на защита по друг ред, а не чрез предявяване на иск с посоченото правно основание.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.

С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответното дружество следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 720 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 403 от 15. 06. 2022 г. по т. д. № 809/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, пети състав.

ОСЪЖДА „Хеба 1“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [община], В. Д. С., ЕГН [ЕГН] и Д. Х. Д., ЕГН [ЕГН] да заплатят на „Еко енерджи мениджмънт“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 6 разноски в размер на 720 лв. /седемстотин и двадесет лева/.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.