Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответниците в производството М. П. М., ЕГН: [ЕГН], С. Л. Х., ЕГН: [ЕГН] и „М. Т“ ООД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 260104 от 10. 01. 2022 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV „Д“ въззивен състав по гр. д. № 11129 по описа на съда за 2020 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 159799 от 24. 07. 2020 г., постановено от Софийски районен съд, 33-ти граждански състав по гр. д. № 61900 по описа на съда за 2019 г., с което е признато за установено по отношение на касаторите, че същите дължат солидарно на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, ЕИК:[ЕИК] сумите 23099, 11 лв., представляваща главница по Договор за банков револвиращ кредит № 0053/238/26042016 от 26. 04. 2016 г., изменен с 3 бр. анекси, с падеж 26. 06. 2018 г., ведно със законна лихва от 18. 04. 2019 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 679, 51 лв. за периода от 26. 06. 2018 г. до 17. 04. 2019 г., наказателна лихва в размер на 314, 41 лв. за периода от 26. 06. 2018 г. до 17. 04. 2019 г., по заповед за незабавно изпълнение от 24. 04. 2019 г. на РС София, 33 с-в, постановена по реда на чл. 417 от ГПК по гр. д. № 22329/2019 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, иска се отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявените срещу касаторите искове да бъдат отхвърлени в цялост, претендират се разноски за трите съдебни инстанции. По същество в жалбата се твърди, че въззивният съд неправилно е тълкувал действителната воля на страните, приемайки, че касаторите са встъпили в дълга на „Медмар С Транс“ ООД по процесния договор за кредит, като вместо да изследва действителната воля на страните и да тълкува уговорките в тяхната цялост, съдът се е позовал единствено на разпоредбата на чл. 16. 3. от процесния договор; В същата е записано, че с подписването на договора кредитополучателя и солидарните длъжници декларират, че са право и дееспособни да сключват, обезпечават и изпълняват настоящия договор в качеството си на главен и солидарни длъжници, които на основание чл. 101 от ЗЗД и при условията на чл. 121-127 от ЗЗД встъпват в изпълнение на задълженията на кредитополучателя по този договор и се задължават да отговарят солидарно с кредитополучателя, в качеството си на солидарни длъжници, за изпълняване на задълженията му за погасяване на кредита, включително лихви, такси комисионни и разноски, съгласно договорените условия и до окончателното погасяване на всички суми по настоящия договор. Според касаторите горепосочената конструкция на задължението е: Декларират, че са дееспособни да: обезпечават, изпълняват, встъпват и т. н., с което само са декларирали, заявили, съобщили обстоятелства, съгласно общоприетото значение на думата „декларирам“ в българския език; Изследвайки това значение на думата, а и предвид обстоятелството, че в правната литература се провежда разграничение между декларативни и конститутивни изявления, се стига до извода, че с изявленията в чл. 16. 3. от договора за кредит за касаторите не са възникнали задължения, тъй като липсва конститутивно изявление, с което да е встъпено в дълг. Твърди се по-натам, че при изследването на действителната воля на страните, съдът не е обсъдил уговорките в договора в тяхната цялост, като е взел предвид само една от разпоредбите в него, но е игнорирал другите му такива, които тълкувани в тяхната цялост обосновават извода, че касаторите са поръчители по договора, а именно: чл. 12. 2., чл. 13. 1., чл. 13. 2., чл. 13. 2.2., чл. 17. 1., с възпроизведеното в жалбата тяхно съдържание. Поддържа се, че при тълкуване действителната воля на страните, за да определи дали едно лице е встъпило в дълг и е т. нар. „солидарен длъжник“, а не поръчител, ВКС в решение № 60119 от 23. 12. 2021 г. по т. д. № 1024/2020 г. на ВКС, Първо т. о. приема, че определящо е дали същото е поело определени задължения, типични за кредитополучателя, а именно: - за учредяване на обезпечения на вземанията на кредитора; - за даване на допълнително обезпечение при спадане стойността на обезпечението; - за необременяване с тежести на ипотекиран в полза на кредитора имот; - за сключване на допълнителни застраховки; - за плащане на такса за подновяване на ипотека; - неизпълнението на задълженията на солидарния длъжник, наред с тези на кредитополучателя, да е основание за прекратяване на договора от страна на кредитора с последици обявяване на предсрочна изискуемост и преминаване към принудително изпълнение. Твърди се, че по аргумент от противното, когато лицата не са поели нито едно от посочените по-горе задължения, то същите следва да се определят от съда като поръчители; В случая изброените по-горе задължения са поети единствено от кредитополучателя, но не и от посочените в договора „трети задължени лица“ – касаторите, поради което и същите считат, че са поели задължения като поръчители по процесния договор за кредит; От друга страна в чл. 13. 1.1. от договора изрично е посочено, че третите задължени лица действат като обезпечители. В заключение се поддържа, че въпреки непрецисните определения и формулировки в договора е направено разграничение между „поръчител“ и „солидарен длъжник“, като касаторите са поели задължения именно в качеството си на поръчители, действащи като обезпечители за задълженията на кредитополучателя, от което е видно че за тях не е възникнало задължение за встъпване в дълг, тъй като в договора липсват изричти изявления в този смисъл, при което е приложима разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД и към момента на предявяването на иска отговорността на касаторите за процесните задължения е била прекратена.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Формулират се въпросите: „Следва ли при изследване действителната воля на страните съдът да тълкува отделните уговорки в договора във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?“ Като се пресъздават оплакванията в касационната жалба досежно значението на употребените в договора термини и понятия, и конкретното съдържание на цитираните в жалбата договорни клаузи, се твърди, че посоченият въпрос е разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 16 от 28. 02. 2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, Второ т. о., решение № 134 от 25. 06. 2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на ВКС, Трето г. о., решение № 220 от 31. 07. 2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на ВКС, Четвърто г. о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; „Може ли декларативно изявление да има конститутивно действие?“ Като се пресъздава оплакването в касационната жалба, базирано на текста на разпоредбата на чл. 16. 3. от договора, се твърди, че с оглед конкретното му съдържание, поето задължение за встъпване в дълг, чието наличие да бъде обявено, няма, но въззивният съд, като е тълкувал волята на страните и значение на процесната разпоредба в несъответствие с установеното общоприето значение на думата „декларирам“, е достигнал до грешен правен извод. С оглед на така изложеното се иска допускане на касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като общо се заявява, че въпросът е от значение за развитие на правото.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, не претендира разноски в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд, като е препратил на основание чл. 272 от ГПК и към мотивите на първоинстанционното решение е приел, че: Обжалваното решение е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка за наличието на валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по Договор за банков револвиращ кредит № 0053/238/26042016 от 26. 04. 2016 г., изменен с 3 бр. анекси, с падеж 26. 06. 2018 г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника в първоинстанционното производство „Медмар С Транс“ ООД кредит в размер на 50000 лв.; Договорът и анексите към него са подписани от ответниците въззивници /сега касатори – бел. на докладчика в касационната инстанция/, в качеството на солидарни длъжници; Според чл. 7. 1 от договора срокът за погасяване на кредита бил 26. 04. 2017 г., а впоследствие с анекс № 3/22. 05. 2018 г. - т. 7. 1, падежът бил 26. 06. 2018 г.; Съгласно чл. 4 от същия кредитополучателя заплаща на Банката годишна лихва в размер на 8. 997 %, а според чл. 4. 2 от договора лихвеният процент при просрочена главница е равен на годишния лихвен процент и 2% надбавка за просрочие; Според чл. 4. 3 е предвидена и наказателна лихва с фиксиран лихвен процент 5% върху наличния кредит; По делото пред първоинстанционният съд приета ССчЕ, неоспорена от страните, която съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно изготвена, от която се установява, че ищецът „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД е изпълнил задължението си да предостави на „Медмар С Транс“ ООД за периода 28. 04. 2016 г. - 27. 06. 2016 г. сума в размер на 50 000 лв., представляващ уговорен размер на кредита; Налице са данни за извършени плащания към датата на депозиране на заявлението по реда на чл. 417 от ГПК, като платените суми за главница са в размер на 26900 лв., а размерът на неплатената главница е 23099. 11 лв.; Последното плащане е от 10. 01. 2017 г. в размер на 1000 лв., с която сума са погасени следните вземания - сума в размер на 606. 72 лв., представляваща договорна лихва, сума в размер на 280. 48 лв. наказателна лихва и 112. 80 лв. главница; Размерът на дължимите суми установен след извършената от вещото лице справка при ищеца, е както следва - 23 099, 11 лв., представляваща главница по Договор за банков револвиращ кредит № 0053/238/26042016 от 26. 04. 2016 г., изменен с 3 бр. анекси, с падеж 26. 06. 2018 г., договорна лихва в размер на 679, 51 лв. за периода от 26. 06. 2018 г. до 17. 04. 2019 г., наказателна лихва в размер на 314, 41 лв. за периода от 26. 06. 2018 г. до 17. 04. 2019 г. При това въззивната инстанция е намерила, че обжалваното решение е установено при правилно изяснена от първостепенния съд фактическа обстановка, като е прието наличие на валидно договорно правоотношение между страните по Договор за револвиращ кредит, със страни - ищецът като кредитор, и „Медмар С Транс“ ООД, като кредитополучател; Ответниците по делото М. П. М., С. Л. Х. и „М. Т“ ООД имат качеството на солидарни длъжници; Видно от ССчЕ ищецът е изпълнил задължението си да предостави на Медмар С Транс“ ООД за периода 28. 04. 2016 г. - 27. 06. 2016 г. сума в размер на 50000 лв., представляващ уговорен размер на кредита; В същото време последното плащане по кредита е била извършено на 10. 01. 2017 г. в размер на 1000 лв., с която сума са погасени следните вземания - сума в размер на 606. 72 лв., представляваща договорна лихва, сума в размер на 280. 48 лв. наказателна лихва и 112. 80 лв. главница; След тази дата са преустановени плащанията по кредита; Кредитът не е бил обявяван за предсрочно изискуем, като падежът му е настъпил на 26. 06. 2018 г.; Във въззивното производство като писмени доказателства са приети приложеното към въззивната жалба Постановление по изпълнително дело № 20197880400252 по описа на ЧСИ М. К., с което на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК по искане на взискателя „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД същото е прекратено, приложените към отговора на въззивната жалба запорно съобщение от 17. 06. 2019 г., писмо от 18. 10. 2019 г., платежно нареждане за кредитен превод от 12. 09. 2019 г. и информация за сметка към 16. 09. 2019 г.; Страните по делото не спорят, а и от събраните пред въззивното производство писмени доказателства се установява, че съдебно предявеното от ищеца вземане по процесния договор за банков револвиращ кредит, изменен с 3 бр. анекси, с падеж 26. 06. 2018 г. е платено от кредитополучателя „Медмар С Транс“ ООД с платежно нареждане за кредитен превод от 12. 09. 2019 г. в хода на образуваното изпълнително производство след наложен на длъжника запор по изпълнително дело № 20197880400252 по описа на ЧСИ М. К., поради което с постановление на ЧСИ на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК по искане на взискателя АД същото е прекратено; Неоснователни са изложените във въззивната жалба претенции на въззивниците, че поради факта, че към настоящия момент задължението е погасено и изпълнителното дело, образувано във връзка с издадения по ч. гр. д. 22329/2019 г. по описа на Софийски районен съд изпълнителен лист, е прекратено, то предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, по съображения за приложимост в случая на съображенията, изложени в т. 9 на ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо въззивният съд е приел за неоснователни твърденията на длъжниците, че щом отпуснатите суми по договора за кредит са усвоени по сметка на кредитополучателя и солидарните длъжници не са имали възможност да се разпореждат с тях, то отговорността е за чужд дълг. Изложено е, че в настоящия случай в т. 16. 3 от договора изрично е установено, че ответниците встъпват в задължението на кредитополучателя, т. е. в договора за банков кредит е инкорпориран и договор за встъпване в дълг, който е неформален и няма пречка същият да бъде инкорпориран в друг договор; Така, чрез фигурата на встъпване в дълг на основание т. 16. 3 от процесния договор, ответниците макар да не са кредитополучатели по банковия кредит (не са имали достъп и възможност да се разпореждат с предоставените по кредита средства) са поели задължението да отговарят като кредитополучателя - за всички негови задължения, като за свои (като съдлъжници) и при условията на солидарна отговорност с кредитополучателя (в този смисъл Определение по т. д. № 2148/2016 г. на ВКС); Следователно обоснован е изводът на СРС за неоснователност на възраженията на ответниците, че са поръчители, респ. че е изтекъл шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, поради което отговорността им като поръчители не може да бъде ангажирана; Ето защо е обоснован извода на районния съд, че ответниците-въззивници са встъпили са в дълга на кредитополучателя по реда на чл. 101 от ЗЗД; Според тази разпоредба трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника; Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие; Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници; Видно от текста на процесния договор - т. 16. 3, респ. сключените анекси, настоящия случай е именно такъв.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В процесният случай първият въпрос на касаторите е правен и по принцип е годен да обуслови изхода на всяко дело, доколкото при произнасянето си по конкретен казус всеки съд извършва в необходимата степен тълкуване на волята на страните, обективирана в изявленията им, от които се твърди че е възникнало спорното право с цел установяване на действителното им съдържание. По отношение на същия въпрос обаче не е налице наличието на твърдяния от касаторите допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е извършил тълкуването на волята на страните, обективирана в процесния договор за банков кредит, като е стигнал до конкретни изводи за съдържанието и квалификацията на отношенията на касаторите с банката-ищец и с кредитополучателя по същия, базирани на също конкретни разпоредби на договора /главно – на чл. 16. 3. от същия/. Твърденията на касаторите за съдържанието на останалите договорни норми, сочещи според тях наличието в техните отношения с банката, именно на поръчителство, а не на встъпване в дълг, които обосновават подробните им оплаквания в касационната жалба срещу правилността на въззивното решение, същите – изложени и във връзка с първия им въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, са представени в този им подробен вид едва пред касационната инстанция, докато във въззивната жалба същите са в по-редуциран вариант, поради което и за въззивния съд не е било налице задължение да ги обсъжда нарочно и подробно и в частите им, в които не са изтъквани в жалбата, с която е бил сезиран, включително за нуждите на тълкуването на процесния договор. Вторият въпрос на касаторите не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., доколкото същият е зададен хипотетично и много общо, и с отговора му се цели по-скоро утвърждаване на една от защитните тези на касаторите по делото, отколкото да се даде отговор на правен въпрос по приложението на правна норма, като общо правило за поведение на правните субекти, поради което и по отношение на същия въпрос преценка за наличието или липсата на поддържания от касаторите допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване, не се дължи.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторите нямат право на разноски за същото, а ответникът по касация не претендира такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 260104 от 10. 01. 2022 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV „Д“ въззивен състав по гр. д. № 11129 по описа на съда за 2020 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: