Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на „Атмикс“ ООД, седалище и адрес на управление гр. С., ул. „А. В“ бл. 110, партер, срещу Решение №1375 от 05. 03. 2019 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №12898/2018 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на „Атмикс“ ООД срещу Заповед №РД-14-2747 от 07. 11. 2018 г. на началника на областен отдел „Автомобилна администрация“ – София, с която на основание чл. 106а, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 1 и 4 от ЗАвтП (ЗАКОН ЗЗД АВТОМОБИЛНИТЕ ПРЕВОЗИ) на влекач – марка „Мерцедес“, модел „Арокс“, рег. №[рег. номер на МПС], собственост на „Порше лизинг БГ“ ЕООД, е приложена принудителна административна мярка „спиране от движение“ за срок от 6 месеца. І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – „Атмикс“ ООД, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Сочи, че в сила от 01. 01. 2019 г. са изменени чл. 106а, ал. 1, т. 1 и 2, ал. 2, т. 4 и ал. 6 и е създадена нова алинея 4 от ЗАвтП (ЗАКОН ЗЗД АВТОМОБИЛНИТЕ ПРЕВОЗИ) (ЗАвтП), поради което и с оглед на факта, че принудителните административни мерки, в съответствие с чл. 22 от ЗАНН (ЗАКОН ЗЗД АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) (ЗАНН), се прилаган за преустановяване на административно нарушение, за него е настъпило по-благоприятно условие, за което следва да му бъдат върнати регистрационният талон и табелите.

Сочи, че съдът не е приел доводите му за неяснота от информационната система на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ на факта кои превозни средства фигурират в лиценза му, както и дали извършва превози за собствена сметка, а последните са освободени от лиценз за обществен превоз на товари.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед. Представя писмени бележки. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Р. Терзи, Софийска адвокатска колегия.

2. Ответникът по касационната жалба - началникът на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – София, не взема становище.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна. ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. „Атмикс“ ООД притежава Лиценз №05957 за превоз на товари на територията на страната, издаден на 08. 04. 2011 г. и валиден до 07. 04. 2016 г., и Лиценз №14883 за международен автомобилен превоз на товари за чужда сметка или срещу възнаграждение, валиден от 18. 03. 2016 г. до 17. 03. 2026 г.

2. На 07. 11. 2018 г. контролни органи установяват, че работник на „Атмикс“ ООД извършва обществен превоз на товари с товарен автомобил „Мерцедес“, марка „Арокс“, рег. №[рег. номер на МПС], собственост на „П. Л БГ“ ЕООД, без заверено копие на лиценз на Общността или удостоверение за обществен превоз на товари в страната по маршрут гр. С. – бетонов възел до гр. С. – висше училище, за което съставят акт за установяване на административно нарушение №258026, връчен на водача. У водача към момента на проверката са били налични: пътен лист №548098 от 07. 11.; разрешение за извършване на движение №001075254; експедиционна бележка №1-074-2.

2. На 07. 11. 2018 г., със Заповед №РД-14-2747, началникът на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – София, на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 и 4 ЗАвтП, прилага по отношение на товарен автомобил „Мерцедес“, марка „“Арокс“, рег. [рег. номер на МПС], собственост на „П. Л БГ“ ЕООД, принудителна административна мярка „спиране от движение“ за срок от шест месеца като определя и място за домуване.

3. На 13. 11. 2018 г., главен инспектор в Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ издава наказателно постановление №42-0002856, с което на водача на товарен автомобил „Мерцедес“, марка „Арокс“, рег. [рег. номер на МПС], на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 ЗАвтП, налага административно наказание глоба в размер на 2 000 лв.

4. В хода на съдебното производство органът представя:

а) Заповед №РД-08-249 от 15. 05. 2015 г. на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, с която на основание чл. 92, ал. 2 ЗАвтП и чл. 189, ал. 12 от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП) са определени длъжностните лица от Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, компетентни да издават наказателни постановления;

б) списък на пътните превозни средства към лиценз за товарни превози №14883 към 04. 02. 2019 г.;

5. В хода на съдебното производство жалбоподателят представя:

а) Заповед №034 от 06. 11. 2018 г. на управителя за извършване на превоз за собствена сметка с направление гр. С. – бетонов възел до гр. С. – училище; б) копие на Лиценз №14883. ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема жалбата за неоснователна.

От доказателствата по делото съдът приема, че представените по делото пътен лист и експедиционна бележка опровергават тезата на жалбоподателя за осъществен превоз за собствена сметка, тъй като заповед №034 е съставена за целите на процеса. Наред с това процесният товарен автомобил не е включен в лиценза на жалбоподателя за извършване на обществен превоз на товари. С оглед на това приема, че е осъществен състава на чл. 106а, ал. 1 ЗДвП, като местодомуването е определено правилно.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата.

Изводът на съда неправилен.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно и допустимо, но неправилно.

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение страда и от трите, визирани в чл. 209, т. 3 АПК порока. Доводи в подкрепа на порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила касаторът не сочи. Налице е бланкетно твърдение за наличие на този порок, поради което и с оглед на чл. 218, ал. 1 и 2 АПК съдът не дължи служебно произнасяне. Само касаторът е този, който може да посочи кои процесуални норми счита, че съдът е нарушил по отношение на него и когато той не сочи такива съдът не може сам да извършва контрол за спазване от първоинстанционният съд на процесуалните правила.

Доводите на касатора за пороците нарушение на материалния закон и необоснованост ще бъдат разгледани заедно със задължението на съда за проверка на обжалваното съдебно решение за съответствие с материалния закон.

Съгласно чл. 168, ал. 1 АПК съдът, който е сезиран с оспорване на индивидуален административен акт, какъвто безспорно е оспореният, следва служебно, независимо от основанията, посочени от оспорващия, да извърши, въз основа на представените от страните доказателства, проверка на законосъобразността на акта на всички основания по чл. 146 АПК. Първото, регламентирано в чл. 146 АПК основание за законосъобразност на един административен акт, е компетентността на органа. Компетентността на органа, издал един административен акт, е предпоставка за валидността на акта, тъй като валидни правни последици може да породи само акт, издаден от компетентен административен орган, т. е. от орган, чието правомощие да издава акт със съответното съдържание е установено в закон – било изрично или като възможност за делегация, определяне или заместване.

Оспореният акт е издадена на основание чл. 106а, ал. 1 АПК и с оглед на това представлява принудителна административна мярка. Видно от разпоредбата на чл. 107 ЗАвтП принудителни мерки по чл. 106а ЗАвтП се прилагат със заповед на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ или „упълномощени от него длъжностни лица“. Като изключим факта, че в закона законодателят е употребил термина „упълномощава“, вместо релевантния в случая „оправомощава“ или „определя“, тъй като не става въпрос за действие по пълномощие, т. е. за гражданскоправни последици, а за упражняване на държавна власт, т. е. за оправомощаване (делегиране) или за определяне на орган, компетентен да упражни регламентирана в закона държавна власт, то очевидно правомощие да издават индивидуален административен акт, с който пряко и едностранно да налагат неблагоприятни за адресата правни последици, имат само изпълнителният директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ и определените от него длъжностни лица или длъжностни лица, на които той е делегирал своите правомощия.

По делото е безспорно, че оспорената заповед не е издадена от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, а от началника на областния отдел. Приложената по делото Заповед №РД-08-249 на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, издадена на основание чл. 92, ал. 2 ЗАвтП, определя длъжностните лица от изпълнителната агенция, които могат да издават наказателни постановления. Но чрез наказателните постановления държавата реализира властта си да налага административни наказания за извършени административни нарушения, а не осъществява властта си да прилага принудителни административни мерки. По делото не е представен акт на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ по чл. 107 ЗАвтП, с който са определени длъжностните лица от агенцията, компетентни да прилагат принудителни мерки.

Първоинстанционният съд не е установил липсата на това първо и най-важно доказателство за валидността на оспорения акт, не е дал указания на органа за представяне на доказателство, установяващо компетентността на органа, издал оспорения акт, комуто е доказателствената тежест с оглед на чл. 170, ал. 1 АПК, произнесъл се е без изобщо да прецени валидността на акта, но настоящото касационно производство е образувано по жалба на адресата на акта, който няма правото да сочи допуснати от съда съществени процесуални нарушения по отношение на другата страна. Поради това съдът не може да отмени обжалваното съдебно решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав като му укаже да изпълни задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК, но с оглед на задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК съдът е длъжен да провери служебно съответствието на обжалваното решение с материалния закон при спазване на забраната по чл. 220 АПК за нови фактически установявания.

При липсата по делото на доказателства за материалната компетентност на органа, издал оспорения акт, изводът на първоинстанционния съд за законосъобразност на оспорения акт е неправилен, постановен в нарушение на материалния закон, тъй като съдът не е констатирал, че актът е издаден от некомпетентен орган и поради това е нищожен.

Без правно значение за изхода от спора, с оглед на гореизложеното, само за пълнота на изложението следва да се посочи, че и извода на първоинстанционния съд за невключване на процесния автомобил в списъка към лиценза на касатора е в противоречие с доказателствата по делото. Представеният от органа списък на автомобилите, за които е издаден лицензът на касатора, е към дата 04. 02. 2019 г. Тази дата е ирелевантна за законосъобразността на акта, тъй като с оглед на чл. 142, ал. 1 АПК материалната законосъобразност на акта се преценява към датата на издаването му. Доказателства за това бил ли е или не включен процесният автомобил в списъка към лиценза на касатора към датата на издаване на акта по делото не са ангажирани.

Що се отнася до доводите на касатора за приложимостта на изменените след издаването на оспорения акт разпоредби на чл. 106а, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 и 4 ЗАвтП следва да се посочи, че този довод е напълно неоснователен, тъй като както бе посочено и по-горе материалната законосъобразност на акта, с оглед на чл. 142, ал. 1 АПК, се преценява към датата на издаването му. С оспорената заповед не е наложено административно наказание, за което по силата на чл. 3, ал. 2 ЗАНН при последвали издаването на акта различни нормативни уредби се прилага по-благоприятната.

Видно от изложеното обжалваното решение е неправилно. Съдът следва да го отмени и да постанови друго, с което да обяви нищожността на Заповед №РД-14-2747 на началника на областния отдел.

С оглед на изхода от спора, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ – юридическото лице, в чиято структура е органът – ответник, да заплати на касатора направените по делото разноски за настоящото съдебно производство. Видно от представения по делото списък на разноските касаторът е поискал възстановяване на разноски само за 50, 00 лв. държавна такса от заплатената за касационното производство държавна такса в размер на 370, 00 лв. и за 1 200, 00 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно договор за поръчка №56 от 15. 05. 2019 г., фактура №2801 от 15. 05. 2019 г. и фискален бон от 30. 01. 2020 г., поради което съдът следва да присъди само поисканата част от направените от касатора разноски. Искане за разноски за първата инстанция не е направено, поради което съдът не следва да се произнася за дължимостта им. Ответникът не е направил възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК (Г. П. К), поради което съдът не следва да се произнася по размера на адвокатското възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 2 във вр. с чл. 172, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №1375 от 05. 03. 2019 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №12898/2018 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОБЯВЯВА нищожността на Заповед №РД-14-2747 от 07. 11. 2018 г. на началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – София.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, седалище и адрес гр. С., ул. „Ген. Й.В.Г“ №5 да заплати на „Атмикс“ ООД, седалище и адрес на управление гр. С., ул. „А. В“ бл. 110, партер 1 250, 00 (хиляда двеста и петдесет) лева разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.