Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на „Струм инженеринг“ ООД, седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Ген. Е.И.Т“ №89-93 срещу Решение №2580 от 12. 04. 2019 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №12384/2018 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на „Струм инженеринг“ ООД срещу решение по т. 2.215 от Протокол №16631 от 26. 06. 2017 г. на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“, с което е отказано преиздаването на разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение, находящо се на републикански път І-1, при километър 370 + 616, дясно над край тунел. І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – „Струм инженеринг“ ООД, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Излага подробно фактите по делото, както и изменението на относимата нормативна уредба в периода след 2003 г. Счита, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на §4 от Постановление №294 на Министерския съвет от 08. 11. 2016 г. за изменение и допълнение на нормативни актове на Министерския съвет (ПМС №294), тъй като не е отчел, че разпоредбата изисква към вече издадените разрешителни за специално ползване на пътищата да се прилага режима, действал при първоначалното им издаване. Счита, че след като липсва обратна сила на чл. 25, ал. 3 от ЗП (ЗАКОН ЗЗД ПЪТИЩАТА) (ЗП), разпоредбата на постановлението не може да засегне правата на граждани, които притежават вече изградени рекламни съоръжения.

Съдът не е отчел и неправилно приложената от органа разпоредба на чл. 15, ал. 2, т. 4 от Наредба за специалното ползване на пътищата (Наредбата), която забранява поставянето на рекламни съоръжения в и на определено разстояние пред тунели, но не и над тях. Не е съобразил и факта, че в оспорения акт не е конкретизирана приложимата редакция на закона и конкретната приложима хипотеза.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения отказ. Касаторът се представлява от адв. С.Ч, Софийска адвокатска колегия.

2. Ответникът по касационната жалба – Управителният съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“, счита същата за неоснователна.

Излага подробно фактите по делото и прави анализ на релевантната нормативна уредба, с оглед на които счита за правилен извода на съда за законосъобразност на оспорения отказ. Счита, че в хода на съдебното производство надлежно са доказани приетите от него за установени факти досежно местоположението на процесното рекламно съоръжение. С оглед на това правилен е изводът на съда за наличие на хипотезата на чл. 19б, ал. 2 във вр. с чл. 15, ал. 1, т. 2 от Наредбата.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от юрисконсулт М.Г.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че:

1. На 25. 03. 2003 г., с Разрешение №167, изпълнителният директор на Изпълнителна агенция „Пътища“ разрешава на „Струм инженеринг“ ООД изграждането на рекламно съоръжение в обхвата на път І-1 – тунел при км 370 + 614, дясно.

2. На 07. 07. 2004 г., с Разрешение №707, изпълнителният директор на Изпълнителна агенция „Пътища“ разрешава на „Струм инженеринг“ ООД експлоатирането на рекламно съоръжение в обхвата на път І-1 – тунел при км 370 + 614, дясно.

3. На 07. 06. 2017 г. „Струм инженеринг“ ООД подава заявление за преиздаване на разрешително за експлоатиране на рекламно съоръжение, в обхвата на път І-1 – тунел при км 370 + 614, дясно.

4. На 13. 06. 2017 г. служители на Областно пътно управление – Благоевград извършват проверка на рекламно съоръжение в обхвата на път І-1 – тунел при км 370 + 800, дясно, и установяват, че е изградено „над край тунел“. За установеното е съставен Констативен протокол №13.

5. На 26. 06. 2017 г. Управителният съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ с решения, отразени в Протокол №16631/17, по:

т. 2. 215. „Одобрява проект на писмо с отказ до „Струм инженеринг“ ООД за преиздаване на разрешение №707/07. 07. 2004 г. за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение, изградено на път І-1 при км 370 + 800 над край тунел (по разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение на км. 370 + 616 - дясно).

т. 2. 235. „Възлага на инж. Д.А – Председател на УС на АПИ да подпише писмата от т. 2. 2. до т. 2. 234.“

5. На 26. 06. 2017 г. с документ, изх. №53-00-4523, председателят на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“, уведомява „Струм инженеринг“ ООД, че искането за преиздаване на разрешение за специално ползване на пътища чрез експлоатация на рекламно съоръжение №707 не може да бъде уважено. Съобщението е получено от адресата на 01. 08. 2017 г.

7. В хода на съдебното производство съдът приема заключение на съдебна експертиза. ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, при наличие на изискуем кворум и мнозинство с оглед на чл. 8, ал. 1 и чл. 10, ал. 5 от Правилник за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“ (Правилника). Приема, че актът е в исканата от закона форма и е мотивиран с оглед на изложеното в документа от 26. 06. 2017 г. и Тълкувателно решение №16 от 31. 03. 1975 г. на Върховния съд, както и че при издаването му органът не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът приема за очевидна техническа грешка посоченото в отказа, че по Разрешение №707 процесното рекламно съоръжение се намира на км 370 + 616, тъй като видно от самото Разрешение №707 км е 370 + 614, но тази очевидна фактическа грешка не води до невъзможност да бъде ясно идентифициран предметът на акта.

Първоинстанционният съд приема, че актът е и материално законосъобразен. С оглед на §5 от ЗП (ЗАКОН ЗЗД ПЪТИЩАТА) (ЗП) заявлението за преиздаване на разрешителното е подадено в срок, но в случая не са налице предпоставките за неговото преиздаване, тъй като процесното рекламно съоръжение не отговаря на изискванията на чл. 25, ал. 3 ЗП и чл. 15, ал. 1, т. 4 от Наредбата. Приема, че разпоредбата на чл. 25, ал. 3 ЗП е в сила от 03. 05. 2008 г., приложима е занапред и с оглед на §5 ЗП, при изтичане на петгодишния срок на действие на разрешителните преиздаването им следва да е съобразено с действащата нормативна уредба. Приема, че §23 от Постановление №350 на Министерския съвет от 21. 12. 2012 г. за изменение и допълнение на Наредба за специалното ползване на пътищата (ПМС №350) и §4 ПМС №294 са неприложими. Приема, че разпоредбата на чл. 25, ал. 3 ЗП е приложима, тъй като за нея не е налице преходна разпоредба, която да разпорежда неприложимостта й по отношение на издадени преди влизането й в сила разрешителни.

Въз основа на горното първоинстанционният съд прави извод за законосъобразност на оспорения отказ и отхвърля жалбата.

Изводът на първоинстанционния съд е правилен.

V. По съществото на делото:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно, допустимо и правилно.

Доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са свързани с преценката за приложимост на разпоредбите, влезли в сила след издаване на Разрешение №707.

Безспорно е, че към датата на издаване на Разрешение №707 за експлоатация на рекламно съоръжение – 07. 07. 2004 г., Законът за пътищата не е предвиждал срок на действие на издаденото разрешение за експлоатация на рекламно съоръжение. С изменението на закона – Държавен вестник, бр. 43 от 29. 04. 2008 г., в чл. 25, ал. 3 ЗП е въведена забраната за изграждане на рекламни съоръжения преди входа на тунела минимум на 300 м преди зоната на предупредителната вертикална сигнализация над и около портала на тунела. Тази разпоредба е въведена в националното законодателство в изпълнение на Директива 2004/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните изисквания за безопасност за тунелите на трансевропейската пътна мрежа, които изисквания до тогава са били транспониране чрез Наредба №1 от 04. 04. 2007 г. за минималните изисквания за безопасност в тунели по републиканските пътища, които съвпадат с трансевропейската мрежа на територията на република България (Наредба №1).

С изменението на чл. 26, ал. 8, т. 4 ЗП – Държавен вестник, бр. 47 от 22. 06. 2012 г. се въвежда десетгодишен срок на валидност на разрешенията за експлоатация на рекламни съоръжения, издадени при условията и по реда на наредбата по чл. 18, ал. 5. Наредбата по чл. 18, ал. 5 е Наредба за специалното ползване на пътищата. Съгласно разпоредбата на §5 ЗП, приета с това изменение, издадените до влизане в сила на това изменение безсрочни разрешения за експлоатация на рекламни съоръжения остават валидни за срок до пет години от датата на влизане в сила на изменението на закона.

С оглед на така съществуващата нормативна уредба е видно, че законодателят, с изменението на чл. 26, ал. 8, т. 4 ЗП трансформира безсрочните разрешения за експлоатация на рекламни съоръжение в срочни, като по отношение на вече издадените такива срокът не е десет години, а пет години от датата на влизане на закона в сила, независимо от датата на издаването им преди изменението на закона. Така установеното законодателно решение не е обратно действие на закона, а е негово незабавно действие – ex nunc, по отношение на заварени правоотношения. Новият закон преурежда заварените правоотношения занапред, а не ги преурежда със задна дата. С оглед на това издаденото на касатора на 07. 07. 2004 г. разрешение за специално ползване чрез експлоатация на рекламно съоръжение е със срок 07. 07. 2017 г.

Преиздаването на това разрешение към датата на подаване на заявлението за преиздаване – 07. 06. 2017 г., която е извън визирания в чл. 17б, ал. 1 от Наредбата срок, но органът не сочи този факт като основание за отказа, става, с оглед на изричната разпоредба на чл. 17, ал. 2 от Наредбата при спазване на условията на чл. 15 и след заплащането на такса.

Що се отнася до разпоредбата на §4 от Наредбата (§4 ПМС №294), с която касаторът обосновава неправилност на първоинстанционното съдебно решение и която счита за правно основание за неприложимост на изискванията на чл. 25, ал. 3 ЗП, следва да се посочи, както правилно приема и първоинстанционният съд, че разпоредбата на наредбата не може да дерогира законова норма. Първо, разпоредбата е в нормативен административен акт, който не може да съдържа валидно правило, което изключва приложимостта на закона. И второ. Разпоредбата е в преходните разпоредби на нормативния акт, съответно на постановлението, с което е прието изменението на наредбата, а съгласно чл. 34 от Указ №883 от 24. 04. 1974 г. за прилагане на ЗНА (ЗАКОН ЗЗД НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) (Указ №883) с преходни разпоредби се продължава действието на правила, отменени с новия нормативен акт, или се урежда тяхното прилагане спрямо висящи правоотношения или спрямо юридически факти, които са започнали, но не са завършени при действието на отменения акт. Видно от съдържанието на §4 то е относимо за „преиздадени по реда на чл. 17б от Наредба за специалното ползване на пътищата, приета с Постановление №179 на Министерския съвет от 2001 г., разрешения за експлоатация на рекламно съоръжение“.

С оглед на факта, че до 2012 г. – новата алинея 8, т. 4 на чл. 26 ЗП, разрешенията за експлоатация на рекламни съоръжения са били безсрочни, а разпоредбата на чл. 17б от Наредбата се въвежда с изменението именно от 2016 г., т. е. не е съществувала такава разпоредба до приемането на измененията – Държавен вестник, бр. 90 от 15. 11. 2016 г., обективно не е възможно към датата на влизане в сила на §4 да съществуват „преиздадените по реда на чл. 17б“ разрешения. Използването от законодателя на минало страдателно причастие, множествено число, членувано – „преиздадените“, и факта че редът, по който разрешенията са били преиздадени, е новият чл. 17б, сочи на липса на логика в разпоредбата, защото няма как към датата на приемане на разпоредбата – 15. 11. 2016 г. да има преиздадени по реда на новоприетата разпоредба разрешителни. Ако законодателят е искал да регламентира специални изисквания към разрешенията за експлоатиране, които към датата на приемане на изменението на Наредбата – 25. 11. 2016 г., са били вече издадени, е следвало изрично да посочи, че за издадените до влизане в сила на изменението разрешения са приложими „изискванията и условията, посочени в разрешението за специално ползване чрез изграждане“, но както бе посочено по-горе това би било в противоречие със закона. С оглед на установения в чл. 5, ал. 1 АПК принцип административният орган е длъжен, при противоречие на наредба на нормативен акт от по-висока степен да приложи по-високия по степен акт.

С оглед на горното неоснователни са доводите на касатора за неправилно приложение от съда на релевантните материалноправни разпоредби. Първоинстанционният съд правилно е приел за приложим в случая чл. 25, ал. 3 ЗП. Що се отнася до разпоредбата на чл. 15, ал. 2, т. 4 от Наредбата тя не прави нищо друго освен неточно да възпроизвежда законовата норма.

Неоснователни са и доводите на касатора за неправилно тълкуване от съда на разпоредбите на чл. 25, ал. 5 ЗП и чл. 15, ал. 2, т. 4 от Наредбата. Видно от разпоредбата на чл. 25, ал. 3 ЗП забраната е изрична, ясна и точна за поставяне на рекламни съоръжение „преди входа на тунела минимум на 300 м преди зоната на предупредителната вертикална сигнализация над и около портала на тунела“. От доказателствата по делото е безспорно, че процесното рекламно съоръжение е поставено над тунела, поради което първоинстанционният съд правилно е приел наличието на абсолютна материалноправна пречка за издаване на исканото разрешително.

Що се отнася до довода на касатора за допуснато от органа съществено нарушение поради непосочване на приложимата в случая редакция на чл. 25, ал. 3 ЗП следва да се посочи, първо, че проверката за материалната законосъобразност на акта, с оглед на чл. 142, ал. 1 АПК, се преценява към момента на издаването му. И второ, разпоредбата на чл. 25, ал. 3 ЗП е една единствена от 2008 г. до датата на издаване на оспорения акт като преди това не е имало такава разпоредба, поради което няма как касаторът да се обърка коя редакция на разпоредбата органът е имал предвид. Разпоредбата на чл. 15, ал. 2, т. 4 от Наредбата, както бе посочено и по-горе, само неточно възпроизвежда законовата норма.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Първоинстанционният съд правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението му като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК и Тълкувателно решение №5 от 13. 05. 2010 г. на Върховния административен съд по тълкувателно дело №3/2009 г. съдът следва да осъди касатора да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ – юридическото лице, в чиято структура е органът – ответник, направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото са за юрисконсултско възнаграждение, размерът на което съдът определя на 100, 00 лв. на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК (Г. П. К) във вр. с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №2580 от 12. 04. 2019 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №12384/2018 г.

ОСЪЖДА „Струм инженеринг“ ООД, седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Ген. Е.И.Т“ №89-93 да заплати Агенция „Пътна инфраструктура“, седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Македония“ №3 100, 00 (сто) лева разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.