10ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1427

гр. София, 12.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 2504 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по спора – ищците Х. В. Ж., Г. В. Х., Х. В. Х., Р. В. Я. и Я. В. Х., и ответника ЗАД “ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 264/21.06.2024 г. по в. т.д. № 19/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 183/02.06.2023 г. по т. д. № 1266/2021 г. на ОС – С. З. са уважени предявените против застрахователя осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдените от по 45 000 лева до 49 000 лева за всеки от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие на смъртта на баща им В. Х. Т. при ПТП на 15.02.2021 г. в землището на [населено място], по път II-66, км 57, причинено от Г. А. М. като водач на лек автомобил “Ауди А8” с рег. [рег. номер на МПС] , чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва от 23.02.2021 г. до окончателното й изплащане, като са отхвърлени исковете за горницата над 49 000 лева до обжалвания размер от по 130 000 лева – частични от по 200 000 лева.

С касационната жалба на ищците са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Релевира се, че апелативният съд не е приложил правилно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, което е довело до присъждане на занижено по размер обезщетение за неимуществени вреди. Излагат се доводи, че въззивният съд не е взел предвид всички обстоятелства, имащи значение за действителния справедлив размер на обезвредата, както и конкретните обективни факти във връзка с това. Подчертава се, че не са отчетени и нивата на застрахователните лимити към датата на събитието, ежегодното увеличение на премиите по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, практиката по сходни казуси. Оспорва се изводът на въззивната инстанция за наличие на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат - 30%, поради нарушение на разпоредбите на чл.113, ал. 1, т. 1 и чл. 114, ал. 1 ЗДвП. Изтъква се, че ответникът не е доказал, че пострадалият е извършил нарушение, което е в пряка причинно-следствена връзка с увредата, а ако се приеме наличие на съпричиняване от негова страна, степента му е не повече от 10%. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната отхвърлителна част и присъждане на допълнително обезщетение за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди от по 81 000 лева, както и на адвокатско възнаграждение за оказаната на ищците безплатна правна помощ.

От касаторите ищци се релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като поставените въпроси могат да се обобщят в три групи питания – относно приложение на критериите при определяне размера на справедливото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД, относно установяване приноса на пострадалото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и степента за допринасяне на вредоносния резултат, относно задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. По тези групи въпроси е посочена задължителна и казуална практика на касационната инстанция, като се твърди, че при постановяване на решението си въззивният състав се е отклонил от същата. Иска се и директен достъп до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдение за нарушение от съда на логическите правила пир вземане на решение, доколкото изводите му в обжалваното решение не почиват на обективно установените факти и законът не е приложен според точния му смисъл.

С касационната жалба на ответника, уточнена с молба с вх. № 5757/27.03.2025 г., се атакува въззивното решение в уважителната част за горницата над 45 000 лева до присъдените 49 000 лева. Въвеждат се доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушения на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Изразява се несъгласие с определената от апелативния съд степен на съпричиняване на пострадалия към вредоносния резултат - 30%. Счита се, че така формираният извод не е съобразен с установената фактическа обстановка по спора и с допуснатите от пострадалия нарушения на императивните правила на ЗДвП. Същият не кореспондира с изготвеното заключение на съдебната автотехническа експертиза. Изтъква се, че не е обсъдено от въззивния съд и обстоятелството, че в хода на воденото досъдебно производство е установено от заключението на химическата експертиза, че пешеходецът е предприел неправомерното пресичане на платното за движение след употреба на значително количество алкохол. Според касатора ответник, обстоятелствата по делото обосновават значително по-завишен размер на приноса на пострадалия, не по-малък от 50%. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната уважителна част и отхвърляне на исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ в тези размери, както и присъждане на направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ответник релевира доводи за допускане на касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение в обжалваната част с казуалната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, като поставя два въпроса за приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Твърди, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните възразява по основателността на искането за достъп до касация на насрещната страна и оспорва жалбата й.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационните жалби на насрещните страни по спора са допустими – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Апелативният съд, сезиран с въззивни жалби на насрещните страни по спора, за да потвърди и отмени частично решението на първата инстанция, е приел, че същото е валидно и допустимо. Не е констатирал нарушение на императивни материалноправни норми. Отбелязал е, че не е спорно и се установява от представеното по делото удостоверение, че ищците са наследници по закон (деца) на В. Х. Т.. Доказано е, че процесното ПТП е настъпило на 15.02.2021 г., около 18.40 часа, в землището на [населено място], по път II-66, км 57 в лява лента в посока изток при движение на лекия автомобил “Ауди А8” с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от свидетеля, който нарушил правилата за движение по пътищата и блъснал пешеходеца В. Х. Т., който загинал вследствие на инцидента. Отговорността на водача е застрахована при ответното дружество, пред което ищците са отправили претенция за заплащане на обезщетение за процесното ПТП и са получили отказ. С оглед на това въззивният съд е счел за изпълнена процедурата по чл. 380 КЗ. Въз основа на установеното от заключението на автотехническата експертиза, решаващият състав е формирал извод, че водачът на автомобила е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, предвиждаща задължение на водачите на ППС при избиране на скоростта на движение да се съобразяват с конкретните условия, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, както и на чл. 21, ал. 1 ЗДвП – при разрешена скорост в населено място до 50 км/ч към момента на удара се е движел с превишена такава от 102 км/ч. Акцентирал е, че допуснатите нарушения от М. са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, поради което презумпцията на чл. 45, ал.2 ЗЗД не е оборена.

По спорния въпрос относно размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди в обжалваното решение са изложени подробни съображения за преценка на близките отношения между пострадалия и всяко от децата, възрастта на пострадалия към момента на ПТП - на 66 г., тази на децата (между 34 г. и 43 г.), както и относно търпените болки и страдания от ищците в резултат на внезапната и преждевременна загуба на родител по такъв непредвидим начин. Въз основа на установените по делото факти е направен извод, че между пострадалия и децата му е имало нормална емоционална връзка, като няма данни по делото за някакви особени, допълнителни елементи към нея, нито за някакви финансови или други зависимости от бащата. Пострадалият и неговите деца, от които четири са живеели в чужбина от дълго време, са имали самостоятелен живот. След обсъждане на представената психологическа консултация от 15.07.2022 г. на ищцата Я. Х. е прието, че същата има характер на заключение на експерт, което не е направено по съответния процесуален ред. Посочените в тази консултация констатации не променят извода, че по отношение на Я. Х. няма данни за неимуществени вреди, различни от тези за останалите ищци както по продължителност, така и по интензитет. С оглед вида, интензитета и продължителността на доказаните вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП, негативните психически изживявания и тяхната продължителност, въззивният съд е намерил, че сумата от 70 000 лева за всеки от ищците е справедлив паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди.

Относно възражението на ответника за съпричиняване на пострадалия на вредоносния резултат, съставът на апелацията е обсъдил приетото заключение на автотехническата експертиза, че причина за настъпване на процесното ПТП са както действията на водача на лекия автомобил “Ауди”, така и поведението на пешеходеца В. Т., който е предприел пресичане на платното за движение на място, което не е обозначена пешеходна пътека и не е продължение на тротоар или банкет. Преди да предприеме преминаване на платното за движение не се е съобразил с разстоянието на приближаващия от запад на изток автомобил и с неговата скорост на движение. Намерил се е в пътната лента, в която се е движил автомобилът. При това положение въззивният съд е преценил, че с поведението си пострадалият е нарушил разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т.1 и чл. 114, т. 1 ЗДвП и е допринесъл за настъпване на произшествието и последващия вредоносен резултат. При съпоставка на поведение на прекия причинител и това на пострадалия, с оглед приноса им към вредоносния резултат, е определена степента на съпричиняването от 30%. При тези данни на всеки от ищците е присъдено обезщетение от по 49 000 лева.

Решаващият състав на ПАС е посочил, че не може да отчете представените от ответника пред втората инстанция доказателства за плащане на всеки от ищците на сумата от по 57 924,88 лева, доколкото не е ясно какви задължения са погасени с тях.

За неоснователно е намерено оплакването на застрахователя относно началната дата на обезщетението за забавено плащане, тъй като исканията му към увредените лица са били несъстоятелни и не са били пречка за разглеждане по същество на претенцията на ищците. На основание чл. 429, ал. 3 КЗ такова се дължи от 23.02.2021 г.

По тези мотиви въззивният съд е отменил и потвърдил частично първоинстанционното решение в обжалваната част, като в полза на всеки от ищците е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за горницатата над 45 000 лева до 49 000 лева, като са отхвърлени исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над тази сума до обжалвания размер от по 130 000 лева. По съразмерност са определени и разноските по делото.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

При служебно извършената проверка не се установява вероятна нищожност или вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и съответно предл. 2 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК всяка от насрещните страни претендира достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от ВКС пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касаторите и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното от страните несъгласие с мотивите на въззивния съд относно определения размер на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД и приетия принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Същите не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо не се обосновава наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора и по отношение на който се обосновава някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от всяка от насрещните страни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първата група въпроси, поставени от касаторите ищци, са относими към критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД. Относно приложението на така цитираната норма е налице задължителна практика на касацията - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, както и постоянна такава, обективирана в цитираните от касаторите ищци решения на ВКС и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 47/01.06.2022 г. по т. д. № 550/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 78/30.06.2016 г. по т. д. № 1284/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., др.). Приема се, че при определяне по справедливост размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В решение от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50033/25.07.2023 г. по т. д. № 299/2022 г. на ВКС, II т. о., решение № 381/20.06.2024 г. по гр. д. № 3462/2023 г. на ВКС, III г. о., е прието, че справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

В случая въззивната инстанция при определяне на размера на справедливото обезщетение не се е отклонила от задължителната и константна практика на касацията, като е взела предвид възприетите критерии и ги е преценила с оглед събраните по делото доказателства и конкретните факти. При анализа на релевантните критерии са отчетени установените от свидетелските показания обстоятелства, че между пострадалия и ищците – негови деца, е имало нормална емоционална връзка, че всеки от ищците е имал самостоятелен начин на живот, отделно от починалия им баща В. Т., без да има някакви финансови или други зависимости от него, че четирима от ищците са живеели в чужбина от дълго време. Съобразена е възрастта на загиналия към момента на настъпване на ПТП – на 66 г., както и тази на неговите търсещи обезвреда деца – Х. Ж. на 40 г., Г. Х. на 34 г., Х. Х. на 36 г., Р. Я. на 43 г. и Я. Х. на 39 г. С оглед вида, интензитета и продължителността на доказаните вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП, въззивният съд е определил по реда на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди от по 70 000 лева за всеки от ищците. Оплакванията на касаторите ищци относно така извършената преценка за конкретния размер на обезвредата при спазване на принципа за справедливост касаят незаконосъбразността на съдебното решение, която не може да бъде обсъждана в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. При това положение по въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, не се обосновава наличие на въведения от касаторите ищци допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Втората група въпроси, поставени от касаторите ищци, както и питанията на касатора ответник, са относими към приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС са дадени разяснения, че приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Наличието и степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но то не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Съгласно т. 7 от ППВС № 17/1963 г., от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. В цитираната от насрещните страни практика на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав съдебни актове (решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, II т. о., както и в решение № 67/15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т. о., др.), е доразвита задължителната практика на касационната инстанция, че при въведено от ответника възражение за съпричиняване приносът на пострадалия подлежи на пълно и главно доказване, като приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказани в процеса действия или бездействия на същия, с които той обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увреждането.

В обжалваното решение при разглеждане на възражението на ответника застраховател по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е обсъдил подробно конкретните факти и обстоятелства по делото, установени от заключението на съдебната автотехническа експертиза, и е анализирал поведението на водача на лекия автомобил, както и извършените от пешеходеца нарушения на правилата за движение по пътищата – че е пресичал платното за движение на място, което не е обозначена пешеходна пътека и не е продължение на тротоар или банкет, че преди преминаване на платното не се е съобразил с разстоянието на приближаващия от запад на изток автомобил и с неговата скорост на движение, както и че се е намирал в пътната лента за движение на автомобила. Въз основа на събрания доказателствен материал е направил извод за наличие на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и степента на съпричиняване от 30%. При тези данни обжалваното решение не е постановено в противоречие с постоянната практика на касационната инстанция относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и по поставените от двете насрещни страни питания в тази насока отсъства допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка.

Третата група въпроси на касаторите ищци са процесуалноправни и са относими към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касаторите ищци решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т. о., решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т. о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т. д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т. о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. При постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси – относно справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и приноса на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат съгласно чл. 51, ал.2 ЗЗД. В обжалваното решение са изложени от въззивната инстанция обстойни съображения, за да се стигне до заключението за размера на дължимото справедливо обезщетение за неимуществени вреди, за наличието на принос на пострадалия и степента на съпричиняване. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че представените с касационната жалба на ищците осъдителна присъда и извадка от решения по наказателно дело срещу застрахования при ответника водач не могат да обосноват допускане на касационно обжалване при липса на оплаквания от страната за приетото от въззивната инстанция деяние, неговата противоправност и виновността на дееца. Спорните по делото въпроси съгласно изложеното от касаторите се свеждат до размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и до наличието и степента на принос на пострадалото лице за вредоносния резултат, като същите остават извън обхвата на задължителните за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, предели на присъдата по чл. 300 ГПК. С оглед на горното и по поставените процесуалноправни въпроси не се обосновава наличие на поддържаната от ищцовата страна допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Цитираните от касаторите ищци решения на първоинстанционен и въззивен съд не могат да послужат за факултативен достъп до касационен контрол след изменението с ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. на чл. 280, ал. 1 ГПК и отпадане на основанието, предвиждащо правният въпрос да е разрешаван противоречиво от съдилищата. Допуск до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не могат да обосноват и сочените от страната определения по чл. 288 ГПК, в които не е разрешен по същество правен спор.

Не може да бъде допуснато касационно обжалване по искането на касаторите ищци и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради наличие на така формираната практика на ВКС и предвид липсата на мотивиране на този допълнителен критерий от ищцовата страна.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на решението на Апелативен съд – Пловдив в обжалваните части.

По разноските:

Поради недопускане на касационно обжалване по жалбите на насрещните страни по спора, на никоя от тях не се присъждат разноски в настоящото производство.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 264/21.06.2024 г. по в. т.д. № 19/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив в обжалваните части.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.