Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК), във връзка с чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационнa и частна жалбa на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно осигурителна практика“ (ОДОП) – гр. С. при Централното управление (ЦУ) на Националната агенция за приходите (НАП) срещу Решение № 961 от 17. 02. 2017 г., постановено по адм. д. № 9473/2016 г. по описа на Административен съд София град, с което е отменен Ревизионен акт (РА) № Р-22221015002666-091-001/11. 05. 2016 г., издаден от Р. Р. Б. - орган възложил ревизията и И. В. А. - ръководител на ревизията, в потвърдената с решение № 1397 от 12. 08. 2016 г. на директора на дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП част, както и срещу Определение № 1757/17. 03. 2017 г., постановено по същото дело, с което е изменено горецитираното решение в частта на разноските.
Касаторът твърди, че решението и определението са незаконосъобразни, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост на същото – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се твърдения, че съдът не е изяснил фактическата обстановка по делото и неправилно е игнорирал събраните по делото доказателства. От събраните доказателства се доказва, че са доказани хипотезите на чл. 19 ал. 1 и 2 от ДОПК за ангажиране на отговорност на член на орган на управление за задължения на юридическо лице. Касаторът иска обжалваното решение и определение да бъдат изцяло отменени. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът – Г. К. К. чрез адв. Г., оспорва касационната и частна жалба по съображения, подробно изложени в писмен отговор и писмена защита. Претендира разноски по делото, съобразно представения списък на разноските.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната и частна жалба.
Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 АПК, приема за установено следното:
Касационната и частна жалба са подадени в срока, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество са неоснователни.
С обжалваното решение и определение първоинстанционния съд е отменил РА в процесната част и е осъдил Дирекция „ОДОП“ – гр. С. при ЦУ на НАП да заплати на Г. К. К., разноски по делото в размер на 14 040 лв.
За да уважи жалбата на ревизираното лице, първоинстанционният съд е обосновал извод за отсъствие на втория и четвъртия от четирите кумулативно предвидени елементи от фактическия състав на чл. 19, ал. 1 ДОПК - наличие на поведение на ревизираното лице, изразяващо се в действие или бездействие, чрез което се укриват факти и обстоятелства, които по закон лицето има задължение да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител, както и причинно-следствена връзка между поведението на жалбоподателя и невъзможността за събиране на задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски. По отношение приложението на чл. 19 ал. 2 от ДОПК първоинстанционният съд е приел, че сключеният договор за цесия между жалбоподателя и банката - кредитор не попада в нито една от изброените в тази норма категории правни действия, поради което същият е неотносим при преценка на фактите, обуславящи отговорността на жалбоподателя по тази правна норма. На следващо място - съпоставката между стойността, на която К. е придобил имота, служил като обезпечение на цедираното вземане и пазарната стойност на същия в процесния казус е ненужна, предвид способа на придобиване - чрез публична продан, проведена по правилата на ГПК, а не чрез извършено от органа на управление безвъзмездно отчуждаване на имущество или отчуждаване на цени, значително по - ниски от пазарните. Решението е правилно и законосъобразно.
Съдът е дефинирал предпоставките за осъществяване на отговорността за увреждащата фиска дейност по чл. 19 ДОПК. С разпоредбата на чл. 19 ДОПК е създаден особен случай на лична имуществена отговорност на лица, управляващи задължени за данъци/ осигурителни вноски субекти – задължени лица по чл. 14, т. 1 и т. 2 ДОПК. В нормата са предвидени хипотези на възникване на отговорността, като в случая спорът се свежда до това налице са елементите на фактическия състав на хипотезите на чл. 19, ал. 1 и 2 от ДОПК. При тълкуването на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ДОПК първоинстанционният съд правилно е приел, че нейният фактически състав включва кумулативно следните елементи: 1. лицето да има качеството на орган на управление или на управител на задължено лице по чл. 14, т.1 и 2 от ДОПК към момента, към който са установени публичните задължения; 2. да е налице поведение на това, изразяващи се в действие или бездействие, чрез което се укриват факти и обстоятелства, които по закон следва да бъдат обявени пред органа по приходите или публичния изпълнител; 3. причинно-следствена връзка между поведението е невъзможността за събиране на задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски и 4. невъзможност за събиране на публични вземания – данъци и задължителни осигурителни вноски. При така даденото тълкуване на нормата от материална и от процесуално правна гледна точка обосновано е прието, че между страните е безспорно само първият елемент от фактическия състав – ревизираното лице е член на орган на управление на [фирма], тъй като в период от време е бил член на Съвета на директорите, а след това продължавайки да бъде акционер е член на Общото събрание на акционерите. Съпоставяйки разпоредбите от ТЗ и Устава на [фирма], съдът е направил обосновани изводи за управлението и представителството на дружеството, които кореспондират с установеното от него, че той не е адресат на „факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител“, а още по-малко да ги укрива, с което не е налице втората предпоставка от фактическия състав на отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК. Настоящата инстанция констатира, че наведените от приходната администрация факти по делото обосновават наличието на пряко извършени нарушения от представляващия дружеството изпълнителен директор на АД и вписания в регистъра ликвидатор, като единствено предполаганото „знание и задължение за контрол на действията им“ от страна на ревизираното лице не може да ангажира отговорността му.
По отношение на другите две условия на Закон за ангажиране на отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК – невъзможността за събиране на публични вземания и причинно-следствена връзка между поведението на лицето и невъзможността за събиране на установените задължения, правилно съдът е посочил, че липсва установяване на момента, от който е настъпила невъзможността задълженията на [фирма] да бъдат събирани. От друга страна, действията описани подробно от касационния жалбоподател, за които е издаден РА, са преди издаване и влизане в сила на РА, поради което не е налице причинно-следствената връзка между поведението на данъчния субект и невъзможността за събиране на публичните вземания, установени с РА.
Настоящият касационен състав споделя становището на Върховната административна прокуратура, изразено по делото, че по отношение на втората хипотеза на чл. 19, ал. 2 от ДОПК, обосновано е прието от съда недоказаност на твърдяното от органа по приходите скрито разпределение на печалбата, чрез извършена продажба на дружествен имот. В правомощията на К. като акционер в АД не се включва възможността за извършване на разпоредителни сделки с имущество на дружеството, нито има взето такова решение от Общото събрание на АД или Съвета на директорите му. Също така придобиването на имота на публична продан е в резултат на принудително изпълнение спрямо дружеството, за което съдията – изпълнител е задължен да уведоми НАП с оглед защита интересите на фиска /чл. 458 от ГПК/ и съдържа участие в процедура по наддаване/чл. 489 от ГПК/, при което предложената най-висока цена и купувач са неизвестни предварително.От друга страна, отклонението от 10 % от средните пазарни цени не може да обоснове извод за недобросъвестно отчуждаване на имота.
Неоснователни са оплакванията на касатора, че съдът не е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства и върху закона, че не е направил какъвто и да било самостоятелен анализ на доказателствата и не е изложил мотиви, не е изяснил фактическата обстановка по делото и неправилно е игнорирал събраните по делото доказателства. Първоинстанционният съд е обсъдил подробно всички относими към настоящият спор доказателства и въз основа на тях е установил правилно фактическата обстановка по делото. Не могат да бъдат споделени оплакванията на касатора, че в резултат на необсъждане на всички събрани по делото доказателства административният съд е приел, че не са налице всички елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл. 19 от ДОПК. Касационният съд намира за законосъобразни и обосновани изводите на съда относно незаконосъобразността на обжалвания ревизионен акт.
По отношение възраженията, изложени в частната жалба на директора на Дирекция „ОДОП“, за несвоевременното представяне на доказателства за платен адвокатски хонорар, същите са неоснователни. Видно от отразеното в протокола за проведеното на 18. 01. 2017 г. съдебно заседание, процесуалният представител на жалбоподателя е представил „списък по чл. 80 и доказателства“. На лист 194 и лист 195 от делото са приложени списъкът по чл. 80 ГПК и онлайн извлечение от сметката на адвокатско дружество [ЮЛ] в [фирма]. От последната е видно, че сумата от 14040 лв. е внесена на каса на 08. 09. 2016 г. от лице с ЕГН [ЕГН] /Г. К./, като основание е посочено договор за правна помощ № 605/08. 09. 2016 г. Правилно е прието от съда, че претендирането на разноски и представянето на доказателства за тях се преклудира с приключване на устните състезания, а не с приключването на съдебното дирене.
По изложените съображения обжалваните първоинстанционното решение и определение не страдат от пороците по чл. 209, т. 3 АПК, налагащи отмяната им и следва да останат в сила.
При този изход на спора в тежест на касационния жалбоподател следва да се присъдят направените разноски от ответника по касацията. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че ревизираното лице е заплатило адвокатско възнаграждение в размер на 14 040 лв., поради което следва да му се присъдят разноски по настоящото дело в същия размер.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 961 от 17. 02. 2017 г., изменено с Определение № 1757/17. 03. 2017 г, постановени по адм. д. № 9473/2016 г. по описа на Административен съд София град.
ОСЪЖДА Дирекция „ОДОП” – гр. С. при Централно управление на Национална агенция за приходите да заплати на Г. К. К., ЕГН [ЕГН], разноски за касационната инстанция в размер на 14 040 (четиринадесет хиляди и четиридесет) лева. Решението не подлежи на обжалване.