Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Специализирана болница за рехабилитация – Здраве“ ЕАД, гр.Банкя, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 265796 от 17. 09. 2021 г. по гр. д.№ 1554/ 2020 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр. д.№ 32412/ 2018 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на И. К. Н. на основание чл. 200 ал. 1 КТ сумата 20 091 лв – обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 22. 12. 2015 г., със законната лихва върху тази сума от датата на злополуката до окончателното й изплащане и разноски и такси за производството.

Като основание за допускане на касационното обжалване жалбоподателят повдига правните въпроси „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства и правно-релевантни факти по делото и да аргументира изводите си?“; „Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с доводите и възраженията на страните?“; и „Допустимо и правилно ли е съдът да направи извод за наличие на увреждане по чл. 45 от ЗЗД при положение, че актът, с който е установен един от елементите на фактическия му състав, е обявен за нищожен?“. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, евентуално - че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответната страна И. Н. оспорва жалбата и поддържа, че няма основание за допускане на касационното обжалване, без да формулира конкретни съображения в тази насока. Излага доводи за правилност по същество на обжалваното решение.

Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

Въззивният съд е приел за установено, че страните в процеса са били в трудово правоотношение, по силата на което И. Н. изпълнявала длъжността „масажист” в ответната болница. На 22. 12. 2015 г., по време на работа, при придвижване по коридор в приземния етаж на болницата, ищцата се спънала и паднала, при което е получила счупване на раменна кост на дясна ръка. С разпореждане № 18840/ 04. 01. 2016 г. на НОИ-СУСО злополуката била приета за трудова по чл. 55 ал. 1 КСО. Трудовото правоотношение между ищцата и ответника било прекратено със заповед изх.№ 185 от 01. 12. 2017 г., считано от 02. 12. 2017 г. на основание чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ. За лечение на травмите от злополуката ищцата закупила с фактура № [ЕГН]/ 23. 12. 2015 г. раменна ортеза на стойност 79 лв. и платила такса за образна диагностика /с фактура № [ЕГН]/ 24. 04. 2016 г./ на стойност 12 лв. С експертно решение на НЕЛК от 08. 05. 2018 г. на ищцата била определена 30 % намалена трудоспособност от трудовата злополука за срок от три години. След злополуката ищцата изпитвала силни болки и се налагало да приема обезболяващи лекарства. В продължение на 8-9 месеца била с почти неподвижна ръка, впоследствие трябвало да работи с цената на силни болки и при оток на ставите. При злополуката ищцата получила счупване на дясната мишнична кост в горния й край. Първа помощ й била оказана в УМБАЛСМ „Н. П.“, където дясната ръка била имобилизирана с ортеза. Ищцата ходила няколкократно на контролни прегледи, ползвала болнични листове за временна нетрудоспособност за периода 22. 12. 2015 г.-18. 08. 2016 г. Към момента при нея били налице хипотрофия на делтоидния мускул на дясна раменна става, по-нисък стоеж на дясно рамо, ограничен обем движение в дясна раменна става. Възможно било да изпълнява елементарни ежедневни дейности, които не изискват физическо претоварване и повдигане на ръката над нивото на рамото. При тази приета фактическа обстановка въззивният съд извел от правна страна, че ищцата е претърпяла злополука, която е приета за трудова с разпореждане на НОИ и че от нея е получила счупване на дясната мишнична кост в горния й край и е претърпяла вреди. Тези вреди подлежали на обезщетяване от работодателя. С оглед характера на увреждането, продължителният възстановителен период /8 месеца/; периода и интензивността на претърпените от ищцата болки; неудобствата и затрудненията в ежедневното й битово обслужване през периода на имобилизация и необходимостта от ползване на чужда помощ; социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите вкл. нивото на жизнен стандарт; отражението на злополуката върху трудоспособността й /30 % намалена трудоспособност/; последиците и отражението й върху начина й на живот, изразяващо се в ограничен обем движение в дясна раменна става и неспособността за извършване на дейности, които изискват физическо претоварване и повдигане на ръката над нивото на рамото, както и възрастта на ищцата към момента на злополуката /59 г./, съдът намерил, че справедливото обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди възлиза общо на сумата от 20 000 лв. Посочил, че не обсъжда доводите на ответника за намаляване на обезщетението поради допусната груба небрежност от ищцата и поради факта, че тя е работила в продължение на 13 месеца след злополуката без оплаквания, тъй като те били въведени за първи път с въззивната жалба. С отговора на исковата молба не било направено възражение за съпричиняване. За неоснователно съдът намерил и възражението на ответника, че не била доказана причинната връзка между настъпилата трудова злополука и претендираните вреди. Нямало доказателства вредите да били причинени от други заболявания на ищцата, а обезщетението било определено при съобразяване само на тези вреди, които били с безспорно установена причинна връзка с претърпяната злополука.

С оглед тези мотиви на въззивния съд, последният от поставените в изложението на касатора по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК въпроси не обуславя обжалваното решение. На първо място това е така, защото съдът е квалифицирал предявения иск по чл. 200 ал. 1 КТ. По отношение на иск с такава квалификация питането „Допустимо и правилно ли е съдът да направи извод за наличие на увреждане по чл. 45 от ЗЗД при положение, че актът, с който е установен един от елементите на фактическия му състав, е обявен за нищожен?“, не е релевантно. На второ място съдът не е установил от фактическа страна, че някой от „елементите на фактическия му състав, е обявен за нищожен“. При липса на такава фактическа констатация той не би могъл да разреши правния въпрос допустимо ли в подобна хипотеза да се направи извод за наличие на увреждане по чл. 45 ЗЗД.Звъпросът не обуславя решението и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Останалите процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд при доказателствения анализ и мотивиране на акта му по същество, са обуславящи. Те обаче не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Такова значение биха имали въпроси, по разрешаването на които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременява или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуващата /Тълкувателно решение № 1/ 19. 02. 2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/. Тези предпоставки не са налице, тъй като по разрешаването на процесуалноправните въпроси има трайно установена практика, ненуждаеща се от осъвременяване или промяна. Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06. 11. 2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25. 06. 2020 г. по гр. д.№ 1538/ 2019 г., ІV г. о. и цитираните в него/. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по обуславящите въпроси.

По изложените съображения съдът намира, че не са налице основанията по чл. 280 ал. 1 ГПК и

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 265796 от 17. 09. 2021 г. по гр. д.№ 1554/ 2020 г.

ОСЪЖДА „Специализирана болница за рехабилитация – Здраве“ ЕАД, гр.Банкя, обл.София, ул.Г.С.Р № 15, ЕИК 130523915, да заплати на адвокат Л. Ж. Р., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], № 6, офис 411, 849, 55 лв (осемстотин четиридесет и девет лева, петдесет и пет стотинки) адвокатско възнаграждение по касационното производство на основание чл. 38 ал. 2 ЗА вр. чл. 9 ал. 3 НМРАВ.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: