Производството е по реда на чл. 303 ГПК вр. чл. 307, ал. 1 ГПК.

Образувано е по молба, подадена от К. Ф. И. и В. А. И., чрез пълномощника им адв.П. Б. от САК, за отмяна на влязло в сила решение № 495386 от 26. 09. 2018 г. по гр. д.№ 37785/2014 г. на СРС, 30 състав, потвърдено с решение от 22. 10. 2019 г. по в. гр. д.№ 623/2019 г. на СГС, ІІ-Б състав, и недопуснато последното до касационно обжалване с определение № 386/27. 07. 2020 г. по гр. д.№ 456/2020 г. на ВКС, ІІ ГО.

Твърди се с молбата наличието на основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Молителите твърдят, че са открили случайно, на 09. 12. 2020 г., при разчистване на постройката в мястото, което е било предмет на спора, ново доказателство - служебна бележка от ФЖС Симеоново 2568/01. 11. 1988 г. за предоставяне на място за отглеждане на животни, което доказателство се явява от съществено значение за спора, но с което молителите не могли да се снабдят в хода на делото, тъй като архивите на бившето ФЖС Симеоново са били изгубени, което е било установено в хода на делото от писмо на гл. архитект на СО - район Витоша, и за което изгубване/унищожаване те нямали вина. Твърдят, че това доказателство е от значение за установяване основанието, на което са получили ползването на процесния имот от АПК “Средец“, доколкото с влязлото в сила решение на СГС било прието, че ищците не били доказали ползване, което обаче считат, че се установява с новооткритото доказателство. Излагат и доводи за оспорване извода на съда по влязлото в сила решение, че имотът е частна общинска собственост, също и че не били доказали в процеса намерението за своене, оспорват и извода, че били само държатели на имота. Искат отмяна на влязлото в сила решение, претендират разноски по списък по чл. 80 ГПК

Насрещната страна Столична община /СО/ оспорва молбата с възражението, че представеното с нея ново доказателство по никакъв начин не променя установените факти и обстоятелства по приключилото дело и не установява, че процесният имот им е бил предоставен за ползване на ищците и че е тяхна собственост. При устните прения в производството по отмяна, намират, че това ново доказателство не влияе върху настоящия спор, който е по иск за собственост по чл. 124 ГПК, а не за установяване право на собственост по специален закон по пар. 7 ЗСПЗЗ. Претендира разноски за защита от юрисконсулт.

По допустимостта на молбата за отмяна настоящият състав на съда се е произнесъл с определение № 82 от 20. 05. 2022 г. По преценка основателността на молбата за отмяна, се приема следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба от К. Ф. И. и В. А. И. срещу Столична община, за признаване за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение, на поземлен имот с плащ от 782 кв. м. с идентификатор № *** по КККР [населено място] м.Б., землище на кв.С., при съседи: имот № ***, имот № ***, имот № ***, имот № *** и имот № ***. Твърдят ищците, че имотът им бил предоставен за ползване през 1988 г. от АПК „Средец“, и след ликвидиране на последното, ищците продължават да го владеят и ползват, но вече като свой собствен, от 1990 г. нататък и така са го придобили по давност, изградили в него стопанска постройка и отглеждали животни, като собствеността им не била оспорвана от никой.

Първоинстанционният съд с решение № 495386 от 26. 09. 2018 г. по гр. д.№ 37785/2014 г. на СРС, 30 състав, е отхвърлил иска, като е приел, че ищците не са доказали да са получили правото на ползване от АПК „Средец“ по надлежния ред - с писмени документи, както и че не са могли да придобият имота по давност поради упражнявано владение на същия от 1988 г. нататък. Първо, защото до 1990 г. е налице забрана за придобиване по давност на държавни имоти, след това забраната обхваща държавни или общински имоти до 1996 г., а след това поради законова забрана не могат да се придобиват по давност имоти общинска собственост и до 5. 11. 19991 г., а по силата на наложения мораториум с пар. 1 в ЗР на ЗС, са спрени давностните срокове за придобиването по давност на недвижими имоти – държавна и общинска собственост, продължен срока на мораториума до 31. 12. 2014г., поради което 10-годишната давност за придобиване на процесния имот в полза на ищците не е изтекла. Второ, ищците не са доказали, че имотът, който са владели, е бил кооперативен и така забраната за придобиването по давност по отношение на него не е действала.

Въззвивният съд е потвърдил това решение със свое решение № 7128 от 22. 10. 2019 г. по в. гр. д.№ 623/2019 г. на СГС, ГК, ІІ-Б състав, като правилен краен резултат, макар и по различни мотиви. Прието е, че след като с влязло в сила решение № I-026-099 от 20. 12. 2013г. по гр. д. № 23850/2013г. по описа на СРС, обвързващо и двете страни по настоящия спор, претенцията на същите ищци срещу Столична община за придобиване на собственост по сложния фактически състав на трансформиране на правото на ползване в право на собственост по реда на § 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, е била отхвърлена, то същите - като бивши ползватели - са били само държатели, а не владелци на имота, и не са демонстриран анимус /намерение за своене като собственици/ към Столична община, напротив, искали са спрямо общината да бъдат признати за собственици като заварени ползватели по силата на пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, което изключвало намерение за своене, при което до приключване на спора по административна процедура с отказ признаване права на ползватели по § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ в края на 2013 г., не може да се признае владение, а само държане на имота. Приел е въззивният съд, че имотът е бивш земеделски имот-бил е стопанисван от ТКЗС според показанията на разпитаните свидетели, няма данни имотът да е заявен за възстановяване от бивш собственик или да е държавен, поради което е станал частна общинска собственост и за него е издаден АОС, като през 1992 г. е заявен за възстановяване от К. С /СО/, но не е издадено решение от ОСЗ, като за имота е налице план за новообразувани имоти /ПНИ/, одобрен със заповед на областния управител на област София №РД-15-055 от 10. 05. 2012 г., и едва от тази заповед нататък, съгласно и трайно установената практика на ВКС, е налице годен обект на собственост, респ. на давностно владение като придобивен способ, и до 2019 г. - разглеждане на делото пред въззивния съд, не е изтекъл 10-годишен давностен срок, дори и да се приеме, че ищците са осъществявали владение и молбата им до ответника за придобиване на имота не прекъсва давността. Прието е още, че нито ТКЗС, нито АПК или други подобни организации някога са били собственици на земеделска земя /същата винаги е била собственост на лицата, от които е отнета напр. по Примерния устав на ТКЗС /, при което по силата на ЗСПЗЗ земеделската земя се възстановява на бившите собственици или остава за държавата или общината. Като относими за бъдещи отношения между страните, а не като решаващи за настоящия спор, са счетени водещите мотиви на СРС по общата уредба на ЗС и пар. 1 в ЗР на ЗС, са спрени давностни срокове и наложен мораториум върху придобиването по давност на недвижими имоти – държавна и общинска собственост, което се отразявало върху невъзможността и за в бъдеще да се придобие процесния общински имот по давност.

Въззивното решение, респ. потвърденото с него първоинстанционно решение, са влезли в сила на 27. 07. 2020 г., когато с определение № 386/27. 07. 2020 г. по гр. д.№ 456/2020 г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., въззивното решение не е допуснато до касационно разглеждане.

Изложените съображения във влязлото в сила въззивно решение, чиято отмяна се иска, относно липсата на предпоставките за придобиване процесния имот по силата на давностно владение, обосновават извод за неоснователност на молбата за неговата отмяна, поради следните съображения: Соченото от молителите основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК - новооткрито доказателство, има предвид такива, вкл. документи, относно факти, които са били твърдени по време на висящност на делото, но са останали недоказани поради липсата именно на въпросното новооткрито доказателство. По отношение на такъв новооткрит документ съществува изискването страната да не е знаела за съществуването му, или да не е могла да го придобие в държане, до приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество по спора, по извинителни за нея причини.

В настоящия случай, следва да се приеме, че представената с молбата за отмяна документ - писмо /наречено служебна бележка/ от АПК Средец - ФЖС Симеоново с № 2568 от 01. (не се чете) 1988 г., не е могло да бъде представено своевременно по делото, доколкото е установено в хода на делото по писмо от 14. 06. 2018 г. от гл. архитект на р-н Витоша, СО, че архивите на бившето ФЖС Симеоново са изгубени, и че не може да се намери нито удостоверение за правото на ползване на ищците по 1-во ПМС от 7. 01. 1981 г., нито последващ договор между ФЖС-Симеоново и ищеца К. И. за имот пл.№ 764-процесния. А още с исковата молба и в хода на висящност на производството, молителите са твърдели, че ползването на процесния имот им е предоставено именно от АПК Средец през 1988 г. за отглеждане на животни и предаване на животинската продукция на АПК, и са положили усилия да се открие такъв документ за предоставеното им право на ползване. Непредставянето на това писмо, приложено едва с молбата за отмяна, следователно, не се дължи на неполагане на дължимата от молителите грижа при водене на делото.

Представеното с молбата за отмяна писмо /наречено служебна бележка от молителите/, от ФЖС-Симеоново от 1988 г., обаче, не отговаря на изискването да е от съществено значение за изхода на предявения положителен установителен иск за собственост на предявеното от ищците основание – придобиване по давностно владение на процесния имот поради владението му от 1990 г. нататък като собствен. Дори и да беше представено това писмо/служебна бележка/ при разглеждане на спора пред инстанциите по съществото, същата не би могла да обуслови различен резултат от постановения с влязлото в сила решение, с което установителният положителен иск за собственост е отхвърлен. Предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК в случая е основан на твърдение на ищците за придобиване от тях имота по давностно владение от 1990 г. нататък, при което в доказателствена тежест на ищците е да установят, че са се осъществили елементите именно на това придобивно основание: упражняване фактическа власт за период поне 10 години, намерение за своене и демонстриране на същото към собственика му. В това производство не се установява правото на собственост на ответника. Установяване на факта, че на ищците е било предоставено правото на ползване на земеделска земя от АПК по време, когато такава земеделска земя е била общодържавна собственост, и въз основа на някой от актовете по пар. 63 ПЗР ППЗСПЗЗ, има значение за признаване на същите правото да придобият собствеността на специално предвиденото законово основание по пар. 4а, 4б, 4з ПРЗ ЗСПЗЗ, който ред обаче е изчерпан от ищците и е решен с влязло в сила решение, обвързващо и тях и настоящия ответник, с което решение по административната процедура правото на собственост на ищците поради предоставено право на ползване, е отречено. Ето защо новооткритото доказателство няма отношение към предмета на настоящия спор и подлежащите за доказване в него факти от ищеца, и същото не би променило решаващия извод по влязлото в сила решение по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, основан на давностно владение. В законодателството и в правната теория е безспорно установено, че правото на ползване на вещ дава възможност на ползвателя да държи вещта, но не му признава качеството владелец на вещта (не инкорпорира в себе си и субективния елемент на владението-намерението за своене), поради което упражняващият фактическата власт има задължението и да установи намерението за своене и неговото демостриране спрямо действителния собственик на вещта, а в настоящия спор упражняването на фактическа власт от страна на ищците не е било спорно, видното становището на ответника по делото и при устните прения пред въззивния съд. Изложените от молителите доводи, изразяващи несъгласие с изводи по влязлото в сила решение по делото, относими към правото на собственост на общината върху процесния имот, доказателствата за това, и към извода, че не било установено ищците да са демонстрирали анимус спрямо имота, са неотносими към предмета на настоящето отменително производство. В производството по отмяна не се разрешава по същество спорът между страните, предмет на влязлото в сила решение, чиято отмяна се иска, поради което и не се обсъждат събраните доказателства.

С оглед горните съображения молбата за отмяна следва да се остави без уважение. При този изход на делото молителите следва да заплатят на ответника разноски в производството по отмяна за защита от юрисконсулт, по аргумент от чл. 81, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК, в размер на 360 лв. съгласно чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Направените от молителите разноски остават в тяхна тежест.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на К. Ф. И. и В. А. И. за отмяна на влязло в сила решение № 495386 от 26. 09. 2018 г. по гр. д.№ 37785/2014 г. на СРС, 30 състав, потвърдено с решение № 7128 от 22. 10. 2019 г. по в. гр. д.№ 623/2019 г. на СГС, ІІ-Б състав.

ОСЪЖДА К. Ф. И. ЕГН [ЕГН] и В. А. И. ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], кв.Д., [улица], да заплатят на Столична община, гр.София, ул.Московска, сумата 360 лв. разноски за защита в настоящето производство.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: