Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№3209/10. 03. 2022г., подадена от О. Б чрез кмета на общината Д. Н. и процесуалния представител юрисконсулт С. Д. срещу решение №45, постановено на 14. 01. 2022г. от Окръжен съд – Бургас, I въззивен граждански състав по в. гр. д.№1367/2021г., с което след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на О. Б, че С. И. А. е собственик на недвижим имот с площ от 9 601 кв. м., състоящ се от реални части в размер на 6 988 кв. м. от ПИ с идентификатор. ...........по КККР на [населено място], м.“Ч. гора“, 10839 кв. м. от ПИ с идентификатор. ..............по КККР на [населено място], м.“Ч. гора“, 774 кв. м. от ПИ с идентификатор. ..............по КККР на [населено място], м.“Ч. гора“, съгласно комбинирана скица (приложение №1 към СТЕ) на вещото лице инж.М. М., които реални части погрешно са заснети като реални части от горепосочените недвижими имоти и погрешно са записани като собственост на О. Б по КК на [населено място], одобрена със заповед №РД-18-9/30. 01. 2009г. на изпълнителния директор на АГКК, вместо един самостоятелен имот, собственост на С. И. А..

В изложението към касационната жалба, подадена от О. Б, се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с оглед произнасянето на въззивния съд по следните процесуално-правни и материално-правни въпроси:

1.Може ли и как би се отразило противоречието между фактическото и юридическото положение върху придобивния способ?

2.Допустимо ли е при наличие на доказателства, че един имот е земеделски и попада в хипотезата на чл. 2 ЗСПЗЗ, да се приеме, че същият е с друго предназначение поради ползването му?

По съображения, съдържащи се в касационната жалба, поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №12 от 08. 06. 2016г. по гр. д.№3868/2015г. на I г. о. на ВКС.

3.От значение ли е основанието, на което е бил предоставен един имот – съответно за ползване или за стопанисване и управление, при прилагане на чл. 17а ЗППДОбП отм.?

4.При наличие на решения на Поземлена комисия за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи съгласно плана за земеразделяне, възможно ли е да се приложи друг режим за придобиване на собственост върху същия имот, който да дерогира действието им.

5.Поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и по процесуално-правните въпроси относно обсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно (решение №158 от 18. 12. 2018г. по гр. д.№4555/2017г. на I г. о. на ВКС). Навежда довод, че въззивният съд е бил длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства като изясни фактите и относимите доказателства относно собствеността върху имотите. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по определящи изхода на делото въпроси, по които липсват доказателства или представените са неотносими, поради което е постановил неправилно решение.

Навежда довод, че в случая от съществено значение е обстоятелството, че не е представен акт за преобразуване на държавно предприятие в търговско дружество, нито акт, с който имотът да е бил предоставен за стопанисване и управление, което счита, че изключва приложението на възприетия от въззивния съд правов ред. Счита, че за трансформиране на правото на управление в право на собственост по чл. 17а ЗППДОбП отм. е необходимо да бъде изпълнен описаният в нормата фактически състав, част от който е заприходяването в баланса на преобразуващото се дружество на съответното имуществото. Посочва, че в този смисъл становище е изразено в решение №152 от 14. 01. 2020г. по гр. д.№1037/2019г. на II г. о. на ВКС, решение №33 от 29. 07. 2013г. по гр. д.№401/2012г. на I г. о. на ВКС; решение №70 от 11. 07. 2019г. по гр. д.№2036/2018г. на II г. о. на ВКС.

Навежда довод, че част от доказателствата не са обсъдени, с което въззивният съд е нарушил практиката на ВКС. Твърди, че не е направена и преценка на тежестта на изложените в контекста на исковата молба на ищеца твърдения, че имотите са „поискани“ за да бъдат „ползвани“ (писмо ЦД-94-М-44/25. 04. 1996г.), което според касатора навежда на извод, че в действителност върху имотите не е упражнявано владение, а държане със знанието, че принадлежат на друг, при което е следвало да се установи както е отношението на ищеца към имотите и с какви доказателства се подкрепя то, за да се направи обективен извод относно спорния факт, касаещ принадлежността на правото на собственост.

Към изложението са приложени и други актове на ВС и ВКС – ППВС №7 от 29. 12. 1958г.; ППВС №8/1979г. от 06. 03. 1980г.; ППВС №6 от 27. 12. 1974г.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба С. И. А. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв.Н. Д. изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

С. И. А. е предявил срещу О. Б иск за признаване правото му на собственост по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 54, ал. 2 ЗКИР върху процесния недвижим имот с твърдението, че е придобил правото на собственост по давност от 01. 01. 2001г. до 01. 01. 2019г. Твърди, че в средата на 90-те години покойната му майка М. Д. А. с молба вх.№ЦД-94-М-44/25. 04. 1996г. е поискала ползване на общинско място – бивша площадка на „А.“ АД-Бургас, като през 2000г. е изоставила ползването и от този момент той е завладял имота, като построил ограда и две халета с пристройки към тях и владее имота от този момент. Поддържа, че е завладял имот, който още през 1989г. е предоставен на Д.-Товарни превози за използването му като автоморга, заграден е от държавното предприятие, насипан с чакъл, трамбован и използван за склад на бракувани автомобили и още тогава е изгубил статута си на земеделска земя. Твърди, че имотът е предоставен за стопанисване и управление на Д.-Т. п., след което е включен в баланса и капитала на ДФ “А.“, образувана със заповед № Ф-20 от 06. 05. 1991г. на министъра на транспорта като правоприемник на автостопанство „Т. п.-1“ – Бургас, преобразувана през 1992г. в Е. “А.“, което е поело всички активи и пасиви на ДФ “А.“, преобразувано през 1995г. в ЕАД, а след това преобразувано по реда на чл. 51 ЗППДОбП отм. в „А.“ АД-Бургас. Поддържа, че е владял именно срещу тези търговски дружества, като неправилно в действащата КККР на [населено място] имотът е записан като земеделски, собственост на О. Б.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответникът О. Б оспорва така предявения иск с твърдението, че правните последици на придобивната давност не могат да настъпят по силата на законова забрана за придобиване по давност на имоти – частна държавна и общинска собственост, тъй като на 31. 05. 2006г. течението на давностния срок за такива имоти е спряно и спирането на давностния срок е установено преди давността в полза на ищеца да е изтекла.

Поддържа също така, че процесният имот представлява земеделска земя независимо от фактическото отреждане на терена, както и че имотът е бил поискан единствено за ползване и съответно е бил обект на държане, а не на владение. Навежда довод, че според разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата е общинска собственост. Оспорва твърдението, че имотът е бил включен в капитала на търговско дружество.

При така наведените от страните доводи за неоснователна следва да се приеме тезата на касатора, че въззивният съд не е направил преценка на тежестта на изложените в контекста на исковата молба твърдения, че имотите са „поискани“ за да бъдат „ползвани“ (писмо ЦД-94-М-44/25. 04. 1996г.), което според касатора навежда на извод, че в действителност върху имотите не е упражнявано владение, а държане със знанието, че принадлежат на друг. В исковата молба ясно е посочено, че искането за ползване на имота изхожда от майката на ищеца, като той е установил самостоятелна фактическа власт след като ползването било изоставено от неговата майка. Ищецът следователно се позовава на фактическа власт, установена от него самостоятелно, а не на настъпило правоприемство в това отношение, поради което следва да се приеме, че съдържащите се в исковата молба фактически твърдения правилно са били квалифицирани от въззивния съд, който е изложил именно такива съображения при постановяване на решението си.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е споделил фактическите констатации на първоинстанционния съд, че със заповед № Ф-20/06. 05. 1991г. на министъра на транспорта и приложение №1 към нея на основание чл. 1, ал. 3, т. 1, б. „а“ от Указ №56 за стопанската дейност и чл. 5, ал. 1 от ПМС №2/1989г. е била образувана фирма с държавно имущество с наименование „А.“ с предоставено за уставен фонд имущество, което тя е получила като правоприемник на автостопанство (АС) „Т. п.-1“- Бургас от фирма „Бургас-автотранспорт“, образувана с решение №50/1989г. на МС; че с решение №4758/06. 06. 1991г. по ф. д.№4304/1991г. на БОС е регистрирано образуването на ДФ “А.“ – [населено място]; че впоследствие с решение №3780/25. 06. 1992г. по ф. д.№4076/1992г на БОС ДФ “А.“ е преобразувана в „А.“ Е. с държавно имущество; че с решение от 07. 11. 1995г. по същото дело последното е преобразувано в „А.“ ЕАД с държавно имущество, а с решение от 10. 05. 1997г. „А.“ ЕАД е преобразувано в „А.“ АД по реда на чл. 51 ЗППДОбП отм..

Въз основа на приложеното по делото копие на протокол №8 от проведено на 24. 07. 1985г. заседание на ИК на Общинския народен съвет – [населено място] въззивният съд е приел, че е дадено съгласие да се отреди терен от около 15 дка в производствена зона „М. рудник“ за устройване на гаражен двор на А.-Бургас-Товарни автомобилни линии, като със заповед №1150/28. 08. 1985г. на председателя на ОНС-Бургас е одобрено отреждането на терена с площ от 15 дка и при посочени в протокола граници за гаражен двор на Товарни автомобилни превози.

Съобразено е обстоятелството, че според вещото лице, изготвило основна и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи, към настоящия момент процесният имот не е включен в капитала на „А.“ АД и не е отразено по счетоводна сметка, отчитаща земи, респективно в баланса на дружеството, като този имот не е бил включен в капитала на дружеството и във встъпителния му баланс към момента на приватизацията на АС „Товарни превози 1“ – Бургас. Взето е предвид обаче, че според показанията на св.Д., който в периода 1993-1999г. е бил директор на „А.“ ЕАД, преобразувано в АД, имотът е бил воден „задбалансово“, като освен това по делото е представено и писмо от А.-Бургас до Окръжен народен съвет-Бургас за изпратен баланс, както и разшифровка на този баланс, и двете подписани и подпечатани от главния счетоводител, директора и счетоводителя, изготвил разшифровката, като в последната е записано, че получените и изразходвани средства за капиталови вложения за основни ремонти на обекти при АС “Товарни преводи – 1“ към 31. 12. 1985г. и конкретно за „Гаражна клетка М. рудник“ са „предвидени 20000лв., изразходвани 28464. 56лв.“.

Взето е предвид и обстоятелството, че с молба № ЦД-94-М-44/25. 04. 1996г. от М. А. (майка на ищеца), действаща в качеството си на ЕТ „М. Д. А.“ до кмета на О. Б е поискано да бъде разрешено да ползва бившата площадка на „А.“-Бургас в м.Ш. за паркиране на притежаваните от нея тежкотоварни автомобили, както и обстоятелствата, установени от показанията на разпитаните по делото свидетели П. Ш., Т. Д. и И. А. (баща на ищеца). Съобразено е, че според показанията на тези свидетели фактическата власт върху процесния имот е била установена от И. А. без наличието на договор през 1995-1996г. и впоследствие била предадена на сина му; че имотът е представлявал голям паркинг и бил насипан с чакъл, като отпред имало една вишка със стая за пазачите, а впоследствие, когато придобил фактическата власт, ищецът сменил оградата, а по-късно построил две халета в имота; че преди това имотът бил използван за складиране на излезли от експлоатация автомобили, а по-рано, преди да бъде отреден на А.-Бургас се ползвал като хвостохранилище към Бургаските медни мини.

Въз основа на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза въззивният съд е приел, че процесният имот, както е заграден понастоящем, е с площ от 10 060 кв. м. като части от него попадат в ПИ. ..........., ПИ. ............., ПИ. .............., ПИ. ..........., ПИ. ............и ПИ. ..............; че в по-голямата си част имотът е покрит с изкуствена настилка от чакъл и запечатка и в него са построени две масивни сгради с пристройки; че по-голямата част от ПИ. ............(със стар №..........по КВС) не се експлоатира като земеделски имот, а в КВС имот №............е вписан като „Терени заети от хангари и гаражи за селскостопанска техника“, но вещото лице не е открило преписка за промяна статута на земята; че процесните имоти не са урегулирани и попадат извън регулационните граници на [населено място] в предвидено разширение на населеното място.

Посочено е, че на приложените по делото скици процесните три поземлени имота са посочени като земеделски, собственост на О. Б, както и че на 21. 08. 2018г. е съставен Акт за частна общинска собственост за имот с идентификатор. .........., в който е вписано, че имотът съответства на ПИ №...........по КВС на землището на кв.М. рудник с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: за база за селскостопанска и горска техника, както и че имотът е съществуваща собственост на общината преди възстановяване.

Съобразено е, че по делото са представени протокол №1 от заседание на Стопанския съвет при АС „Т. п.-1“-Бургас от 10. 02. 1987г., информация за изпълнение за мероприятията, заложени в програмата от инженеринговия проект на АС“Т. пр.-1“, разработена за 1988г., от която се установява изпълнение на мероприятие по насипване с чакъл и електрификация на допълнителната гаражна площадка в Меден рудник, извършено от АС „Т. п.-1“, което е наричано в документацията държавно предприятие. Посочено е, че тези данни кореспондират със свидетелските показания и на тримата свидетели, както и с казаното от вещото лице М., че в процесния имот има положена трайна настилка – „чакълиран е със запечатка от битум и е електрифициран“. Посочено е, че същото обстоятелство се потвърждава и от списъка на обектите, на които ще се извършва основен ремонт през 1988г., информацията за изпълнение за мероприятията, заложени в програмата от инженеринговия проект на АС „Т. п.-1“, разработена за 1989г., информация за строителната програма за 1988г. Въз основа на тази документация въззивният съд е приел, че Д. (АС) „Товарни превози-1“ е стопанисвало и използвало имота за гаражна клетка (допълнителна площадка) във връзка със своята дейност.

Прието е, че след съпоставка със заключението на изслушаната СТЕ може да се направи извод, че тези документи касаят процесния имот, като същият извод следва и от протокол №8 от проведеното на 24. 07. 1985г. заседание на ИК на ОНС-Бургас и заповед №1150/28. 08. 1985г. на председателя на ОНС-Бургас, с които се установява решението за отреждане на имота за нуждите на автокомбината и устройването му като гаражен двор, за който става въпрос и в посочените документи, в които имотът се означава като „гаражна площадка или клетка в Меден рудник“, а това се потвърждава и от показанията на тримата свидетели.

Съобразено е, че е установен и авторът на тези документи, доколкото в информациите за изпълнение на мероприятията от различните години е посочен като автор инж.Т.Т., като са изложени и допълнителни съображения, че копията от документи са заверени и имат печат от Дирекция „Регионален държавен архив“ – Бургас, както и че отговарят на останалия доказателствен материал по делото - свидетелски показания и СТЕ. В съответствие с практиката на ВКС, посочена в решението (решение №26 от 09. 04. 2020г. по гр. д.№1764/2019г. на I г. о. на ВКС и решение №80 от 03. 05. 2018г. по гр. д.№2560/2017г. на IV г. о. на ВКС) въззивният съд е приел, че е възможно съдът да кредитира и неподписани документи с косвено доказателствено значение.

При тези данни въззивният съд е приел за установено, че АС „Т. п.-1“ е стопанисвало и управлявало в собствен интерес обекта, който е спорен по настоящето дело, вкл. при съобразяване на посочените граници на имота в представените по делото писмени доказателства, вече посочени в решението.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките на чл. 17а ЗППДОбП отм.,

Посочено е, че фактическият състав на уредения в тази разпоредба придобивен способ включва следните елементи: държавата да е собственик на конкретното имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имущество да не е било изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество.

Прието е, че при наличието на тези предпоставки вещно-транслативният ефект настъпва по силата на самия акт на преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на търговското дружество, като текстът на разпоредбата не включва други елементи и не изисква извършването на други действия като осчетоводяване, заприходяване в баланса, в зависимост от които да е поставено настъпването на прехвърлителния ефект на посочения придобивен способ.

Изложени са съображения, че правото на стопанисване и управление като елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП отм. е уредено в чл. 39, ал. 2 във вр. с чл. 42 от Правилника за организация на стопанската дейност от 1975г. (отм.) и представлява право на държавното предприятие от свое име да упражнява правото на държавна социалистическа собственост за своя и на държавата сметка и в свой и на държавата интерес. Съобразено е, че предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление на държавни предприятия се извършва с административни актове, с които при образуването на държавно предприятие е определяно имуществото, с което то ще извършва стопанската си дейност с оглед определения му предмет на дейност, или с административни актове, с които след образуването на държавното предприятие допълнително са му предоставяни държавни имоти за дейността. Прието е, че в настоящия случай е налице втората хипотеза, като със заповед №1150/28. 08. 1985г. на председателя на ОНС-Бургас на основание чл. 75 ППЗТСУ и предвид решението на ИК на ОНС по протокол №8/24. 07. 1985г. е одобрено отреждането на терен от 15 дка за гаражен двор на Товарни автомобилни превози. Посочено е, че тази заповед представлява именно такъв административен акт, с който допълнително се предоставя държавен имот за дейността на държавно предприятие, което е указано със старото си име, но според писмо изх.№4858 от 01. 11. 1983г. на А.-Бургас до ОНС-Бургас исканият терен е за нуждите на А. Товарни превози -1.

Така изложените от въззивния съд съображения по приложението на чл. 17а ЗППДОбП отм. съответстват изцяло на тълкуването, дадено в т. 2г на ТР №4/14. 03. 2016г. по тълк. д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС, според което за да се приложи нормата на чл. 17а от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия отм., не е необходимо предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен нито в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, нито в баланса на преобразуваното търговско дружество. Според разясненията, съдържащи се в мотивите към това тълкувателно решение, фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 17а от ЗППДОбП отм., респ. в чл. 1 от ПМС № 201 от 25. 10. 1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, включва: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. При наличието на тези предпоставки вещно-транслативният ефект настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на това търговско дружество. Текстът на цитираната разпоредба е ясен и не включва други елементи, освен горепосочените - не изисква извършването на други действия като „осчетоводяване”, „заприходяване в баланса” и др. подобни, в зависимост от които да е поставено настъпването на вещно-транслативния ефект на този придобивен способ.

Мотивите към тълкувателното решение съдържат и съображения досежно тълкуването на понятието „право на стопанисване и управление“. Посочено е, че правото на стопанисване и управление като елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП отм. е уредено в разпоредбата на чл. 39, ал. 2, във връзка с чл. 42 от Правилника за организация на стопанската дейност от 1975 г. (отм.) и представлява право на държавното предприятие от свое име да упражнява правото на държавна социалистическа собственост за своя и на държавата сметка и в свой и на държавата интерес. Аналогични съображения, вкл. и с позоваване на чл. 2 от Наредбата за държавните имоти от 1975 (отм.), се съдържат и в обжалваното решение.

Според разясненията, дадени с т. 2г на ТР №4/14. 03. 2016г. по тълк. д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление на държавните предприятия се е извършвало с административни актове, с които при образуването на държавно предприятие е определяно имуществото, с което то ще извършва стопанска дейност с оглед определения му предмет на дейност, или с административни актове, с които след образуването на държавното предприятие допълнително са му преразпределяни и предоставяни държавни имоти за дейността. В рамките на възникнал гражданско_правен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства (самият административен акт за предоставяне на това право), така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни. Съображения в същия смисъл се съдържат и в обжалваното решение, поради което следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по третия, поставен в изложението към касационната жалба правен въпрос.

Соченото от касатора решение №152 от 14. 01. 2020г. по гр. д.№1037/2019г. на II г. о. на ВКС не навежда на различен извод, доколкото и в него е прието, че записването на един имот като Д. в баланса на едно търговско дружество само по себе си не е основание за придобиване правото на собственост по смисъла на чл. 77 ЗС, доколкото касае единствено установяване на факта дали имотът е предоставен за стопанисване и управление. Изложени са съображения, касаещи фактическия състав за придобиване на правото на собственост на основание чл. 17а ЗППДОбП отм., аналогични със съдържащите се в ТР №4/14. 03. 2016г. по тълк. д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС, което сочи, че съдържащите се в мотивите към тълкувателното решение разяснения се възприемат в практиката на ВКС, вкл. и по отношение на извода, че кръгът на доказателствените средства за доказване предоставеното право на стопанисване и управление не е ограничен. Такива изводи са направени и по настоящето дело от въззивния съд.

В същия смисъл е и становището, изразено в соченото от касатора решение №12 от 08. 06. 2016г. по гр. д.№3868/2015г. на I г. о. на ВКС, в което е прието, че доказването на елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП отм. може да стане с всички допустими от закона доказателствени средства, вкл. чрез доказване на усвояването на съответния имот и реалното му ползване от държавното предприятие при позоваване и на разясненията, дадени с ТР №4/14. 03. 2016г. по тълк. д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС. Поради това не може да бъде споделена тезата на касатора, че обжалваното решение му противоречи.

Соченото от касатора решение №33 от 29. 07. 2013г. по гр. д.№401/2012г. на I г. о. на ВКС дава само принципен отговор на въпроса за наличието на предпоставките по чл. 17а ЗППДОбП отм. без да навлиза в детайлите, които имат значение в случая, поставен на разглеждане по настоящето дело.

Соченото от касатора решение №70 от 11. 07. 2019г. по гр. д.№2036/2018г. на II г. о. на ВКС също не налага различен извод, доколкото съдържа същите принципни съображения. Още повече в това решение е прието, че отразяването на имота в кадастралния план или кадастралната карта няма пряко отражение върху действително притежаваните вещни права, в какъвто смисъл е и направеният от въззивния съд извод.

За неоснователно е прието от въззивния съд възражението на О. Б и за невярно отразяването в АЧОС, че трите процесни имота представляват земеделска земя и са придобили статут на частна общинска собственост.

Изложени са съображения, че характерът на имота като земеделски, т. е. подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ или като селищен, се определя нормативно от чл. 2 ЗСПЗЗ, съгласно който земеделски имоти са тези, които са предназначени за земеделско ползване и (кумулативно) не се намират в границите на населени места и селищни образувания, определени с ПУП или околовръстен полигон, не са включени в горския фонд и не са застроени със сгради на промишлени предприятия, почивни или здравни заведения, религиозни общности или други обществени организации, нито представляват дворове или складови помещения към тях. Прието е, че според тези признаци следва да се определи дали конкретен имот има земеделски характер като се изследва конкретното и реално негово предназначение.

Във връзка с така изложените от въззивния съд съображения следва да се отбележи следното: Както е прието в решение №104 от 04. 09. 2017г. по гр. д.№4269/2016г. на III г. о. на ВКС, за да се считат земите за земеделски, трябва да отговарят на изискванията на чл. 2 ЗСПЗЗ, а именно да са предназначени за земеделско производство. В същия смисъл според решение №741 от 07. 01. 2011г. по гр. д.№1971/2009г. на IV г. о. на ВКС, след като един имот представлява асфалтиран път - подход към бетоновия възел и арматурния двор на ответника, то този имот е загубил предназначението си на земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ. От съществено значение в подобна хипотеза, която е пряко съпоставима и с настоящата, е не толкова обстоятелството дали един имот към момента на влизане на ЗСПЗЗ в сила е запазил земеделския си характер, колкото обстоятелството дали е бил предоставен по предвидения в закона ред на държавно предприятие за ползване според естеството на неговата стопанска дейност и съответно включен по предвидения в закона ред в капитала на търговско дружество при преобразуването на това търговското предприятие. Действително в практиката си ВКС последователно приема, че преценката дали един имот подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ принципно се извършва с оглед предназначението на имота към момента на неговото обобществяване, но наред с това съдът следва да съобрази и настъпилите след обобществяването промени в имота, които биха могли да представляват пречка за възстановяването на собствеността, доколкото имотът е загубил земеделското си предназначение и поради тази причина не попада сред подлежащите на възстановяване (напр. бил е включен в капитала на търговско дружество). Именно такава е и настоящата хипотеза, поради което следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по втория, поставен в изложението правен въпрос. Още повече като се има предвид, че ВКС последователно приема в своята практика, че начинът, по който имотът е бил ползван след обобществяването, има решаващо значение при извършването на преценката дали неговото предназначение е било променено. В този смисъл и в решение №79 от 12. 06. 2017г. по гр. д.№3792/2016г. на I г. о. на ВКС е прието, че земи, които са изгубили земеделското си предназначение и са били включени в капитала на търговско дружество, използвани съответно за осъществяването на неговата стопанска дейност, не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но не са и държавна собственост, доколкото принадлежат на друг, самостоятелен правен субект.

Въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че имотът от 1983г. и досега не е ползван за земеделски цели и съответно не е придобил статут на земеделска земя, а оттам и не е станал собственост на общината на основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобряване на картата на съществуващите и възстановими стари реални граници. Посочено е, че решението на комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ има само декларативен характер и ако определени имоти нямат земеделски характер по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, дори и да са включени в решение на тази комисия, те не се придобиват от общината по реда на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ.

И доколкото по делото е установено, че по силата на приватизацията имотът е станал собственост на „А.“ АД през 1997г., за неоснователно е прието възражението на общината, че е налице законова забрана (мораториум) за придобиване по давност на процесните имоти. Изложени са съображения, че спорният имот към момента на упражняваната от С. А. фактическа власт е собственост на търговско дружество и за него не се прилага забраната на §1, ал. 1 ЗР на ЗС.

Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на практиката на ВКС. В този смисъл в решение №79 от 12. 06. 2017г. по гр. д.№3792/2016г. на I г. о. на ВКС е прието, че ако негодни за земеделско ползване земи са включени в капитала на търговско дружество, което като самостоятелен правен субект различен от държавата, е носител на правото на собственост върху тези земи, не съществува пречка да бъдат придобити по давност.

Въззивният съд е приел, че от събраните по делото гласни доказателства се доказва твърдението на С. А., че той държи имота в м.Ш. отпреди 2001г., който имот се ползва за паркинг; че първоначално фактическата власт е била установена от неговия баща (св.И. А.) без наличието на договор, т. е. без правно основание, като впоследствие И. А. предал владението на сина си, от което въззивният съд е направил извод, че С. А. е продължил да държи имота без наличие на правно основание, а с оглед установената в чл. 69 ЗС презумпция е приел, че той държи имота за себе си, доколкото по делото липсват доказателства, от които да се установява, че държи имота за друго лице.

Прието е, че осъществяваното от С. А. владение е недобросъвестно и е упражнявано повече 10 години, че не е налице законова забрана за придобиването на имота по давност, поради което предявеният иск е основателен, като собствеността следва да се счита придобита към момента на изтичането на 10 годишния срок по чл. 79 ЗС. Прието е също така, че е налице погрешно заснемане на имота към други три имота, като границите им в кадастралната карта и кадастралните регистри не отговарят на правото на собственост, притежавано от С. А..

При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по първия, поставен от касатора въпрос, доколкото за да достигне до извода, че се е осъществил съответен придобивен способ, т. е. извършвайки преценка от правна страна, съдът е съобразил осъществяването на съответните факти и обстоятелства, подвеждайки установените по делото факти и обстоятелства под съответната правна норма в съответствие с трайно установената съдебна практика.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по четвъртия въпрос, който касаторът поставя в изложението. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че наличието на решение на ПК за възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя не е пречка съдът да разгледа спор за принадлежността на правото на собственост върху посочените в това решение имоти с участието на лице, което не е било страна в реституционното производство. В подобни хипотези обичайно съдът извършва преценка по основателността на всички, наведени от спорещите страни доводи, касаещи осъществяването на съответното правно основание за придобиване на собствеността, противопоставимо на лицето, ползващо се от решението на ПК, извършвайки при това косвен съдебен контрол на решението на ПК при релевирано възражение от страна, която не е взела участие в административното производство. В този смисъл решение № 407 от 13. 07. 2010 год. по гр. д. № 289/2009 год. на I г. о. на ВКС; решение №24/07. 03. 2018г. по гр. д.№1369/2017г. на II г. о на ВКС и др.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по петия, поставен в изложението правен въпрос. Както е видно от мотивите към обжалваното решение, в съответствие с практиката на ВКС, вкл. посочената от касатора, въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност и поотделно всички събрани по делото доказателства, съпоставяйки при това данните за осъществяването на релевантните за изхода на спора факти и обстоятелства, съдържащи се в тези доказателства. Именно на така извършения анализ е основан изводът на въззивния съд за факта, че имотът е бил предоставен за управление и стопанисване първоначално на АС „Т. п. -1“, а впоследствие и на търговските дружества при извършеното преобразуване на ДФ „А.“-Бургас.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №45, постановено на 14. 01. 2022г. от Окръжен съд – Бургас, I въззивен граждански състав по в. гр. д.№1367/2021г.

ОСЪЖДА О. Б на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на С. И. А. от [населено място],[жк], [улица], ЕГН [ЕГН], сумата от 1000 лв. (хиляда лева), представляваща направените по делото разноски.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: