Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
С решение № 141 от 07. 10. 2015 г., постановено по адм. д. № 190/2015 г., Административен съд – Сливен е отхвърлил като неоснователна жалбата на Злати К. С., в качеството му на директор и представляващ Дом за възрастни хора с умствена изостаналост Селище „Качулка“, [населено място], общ. С. срещу задължително предписание по т. 5 от Протокол за извършена проверка, изготвен на 01, 02 и 03. 06. 2015 г. от служители на Дирекция „Инспекция по труда“ – С., потвърдено от Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда с Решение от 19. 06. 2015 г., с което е предписано работодателят да заплати на всеки командирован служител, съгласно приложен списък, неразделна част от протокола за месец април и май 2015 г., който е изпълнил по-голяма част от работното си време в друго населено място без нощуване, в размер 50 на сто от размера по ал. 1 на чл. 19, съгласно изискването на чл. 19, ал. 2 от Наредба за командировките в страната в срок до 30. 06. 2015 г.
Срещу това решение е подадена касационна жалба от директора на Дом за възрастни хора с умствена изостаналост Селище „Качулка“, [населено място], представлявано от директора Злати С., чрез адв. Ч. с молба да бъде отменено като неправилно. Счита същото за постановено в противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения, че т. 5 от издаденото предписание противоречи на т. 16 от заповед № РД-15-171/12. 02. 2008 г. на кмета на Община – С., който се явява принципал по отношение на Дома за възрастни хора с умствена изостаналост. Според касатора заповедта на кмета на [община] е издадена на основание ЗМСМА, който се явява специален по отношение на КТ, от който произтича Наредба за командировките в страната, поради което процесната част на предписанията се явяват незаконосъобразни.
В съдебно заседание страните, редовно призовани, не се представляват.
Представителят на Върховна административна прокуратура счита касационната жалба за неоснователна, а решението на Сливенския административен съд за правилно, постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон.
Върховният административен съд прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди правилността на обжалваното решение и намира касационната жалба за процесуално допустима, а по същество за неоснователна.
Предмета на първоинстанционното дело е предписание по чл. 404 от КТ. Съгласно цитираната правна норма за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на инспекцията по труда, както и органите по чл. 400 и 401 по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации могат да прилагат принудителни административни мерки.
Във връзка с извършена проверка по спазване на трудовото законодателство на Дом за възрастни хора с умствена изостаналост Селище „Качулка“, [населено място] е съставен протокол за извършена на 01, 02 и 03. 06. 2015 г. проверка, от който е спорна т. 5, съдържаща предписание работодателят да заплати на всеки командирован служител, съгласно приложен списък, неразделна част от протокола за месец април и месец май 2015 г., който е изпълнил служебните си задължения през по-голямата част от работното време в друго населено място без нощувка, в размер 50 на сто от размера по ал. 1 на чл. 19, съгласно изискването на чл. 19, ал. 2 от Наредба за командировките в страната, със срок на изпълнение 30. 06. 2015 г.
Първоинстанционният съд правилно е приел, че оспореният административен акт е издаден при спазване на материалния закон. Главните инспектори осъществили проверката правилно са задължили Дома за възрастни хора с умствена изостаналост с т. 5 на дадените предписания съобразно чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ в хипотезата, в която във връзка с трудовите задължения на работещите извън мястото на постоянната си работа – Селище „Качулка“, като придружители на потребители от дома в стационарно заведение (болница) в друго населено място, извън мястото на постоянната им работа, да заплати на командированите, които изпълняват служебните си задължения през по-голяма част от работното си време в друго населено място без нощуване, сума от 50 на сто от размера по ал. 1 от чл. 19 от Наредба за командировките в страната. Спазени са изискванията на посочения подзаконов нормативен акт, издаден на основание чл. 215 във връзка с чл. 121 от КТ. Съгласно чл. 215 от КТ при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Наредба за командировките в страната, приета с ПМС № 72 от 30. 12. 1986 г., обн., ДВ, бр. 11 от 10. 02. 1987 г. определя условията за командироване в страната, размерите на командировъчните пари (пътни, дневни и квартирни), редът за отчитането им, както и правата и задълженията на командироващите и командированите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от посочената наредба на командирования, когато остава да нощува в мястото на командировката, се заплащат дневни пари в размер 20 лв. за всеки ден от командировката., а съгласно ал. 2 на същата норма на командирования, който изпълнява служебните си задължения през по-голямата част от работното време в друго населено място без нощуване, се изплащат дневни пари в размер 50 на сто от размера по ал. 1. По делото няма спор по фактите и касаторът не оспорва липсата на заплащане на командированите, които придружават потребителите на дома до други населени места извън работното им място – Селище „Качулка“, съгласно изискванията на Наредба за командировките в страната.
Директорът на Дома за възрастни хора с умствена изостаналост възразява срещу издадените по т. 5 предписания, като противоречащи на заповед № РД-15-171 от 12. 02. 2008 г., издадена от кмета на [община], с която на основание чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА, Наредба за командировките в страната (без да е посочено правното основание) и чл. 22, ал. 2 от Вътрешните правила за изграждане на системите за финансово управление и контрол в [община] по т. 16 е наредено на командирования, който изпълнява служебните си задължения в рамките на общината да не се заплащат дневни пари. Тези изводи на касатора са неоснователни, тъй като заповедта на кмета на [община] по своята същност представлява вътрешно служебен акт, по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК, с който се създават права или задължения за органи или организации, подчинени на органа, издал акта, какъвто в случая е директорът на Дома за възрастни хора с умствена изостаналост Селище „Качулка“, който видно от справката в регистър Булстат е с принадлежност/принципал [община]. Със заповедта на кмета на [община] се уреждат отношенията между Общината и работодателите по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ, които командироват работниците извън населените места, в които е постоянното им работно място. В случая директорът на Дома за възрастни хора е работодател на командированите служители, а издадената от кмета на [община] заповед, като вътрешно ведомствен акт, който не само, че не е нормативен акт, но не е и административен акт, не може да противоречи на подзаконов нормативен акт, който има задължителен характер. За пълнота на изложеното следва да се отбележи, че е ирелевантно обстоятелството, че посочената от касатора заповед на кмета на [община] не е отменена и е влязла в сила, тъй като актовете по чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК не подлежат на обжалване по реда на АПК.
С оглед горното и при наличието на фактическите основания за издаване на т. 5 от процесните предписания, правилно първоинстанционният съд е приел, че не е налице незаконосъобразност при издаването им.
По изложените съображения настоящият състав счита, че не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяна на обжалваното решение.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 141 от 07. 10. 2015 г., постановено по адм. д. № 190/2015 г. по описа на Административен съд – Сливен. Решението не подлежи на обжалване.