Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика” [населено място] при Централното управление на НАП против Решение № 236/10. 02. 2015 г., постановено по административно дело № 3119/2014 г. по описа на Административен съд – Варна.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на оспореното решение, като постановено поради нарушение на процесуалния и материалния закон, поради което се иска неговата отмяна, след което делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав.

Касационната жалба се поддържа от процесуален представител – юрисконсулт М. К., която моли да бъде уважена, както по съображенията, развити в нея, така и с оглед постановеното Тълкувателно решение № 5/22. 06. 2015 г. по тълкувателно дело № 4/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Върховния административен съд. Претендира присъждане на възнаграждение за юрисконсулт в полза на Дирекция „ОДОП” [населено място] за двете съдебни инстанции.

За ответника по касационната жалба – М.С.Ш, не се явява представител.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и предлага оспореното решение да бъде отменено като неправилно и тъй като съдът не се произнесъл по законосъобразността на ревизионния акт на всички основания, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав на Административен съд – Варна.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид доводите на страните, приема от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК . Разгледана по същество, жалбата е основателна.

С оспореното решение, първоинстнационният съд е обявил за нищожен ревизионен акт №[ЕИК]/24. 04. 2014 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – В., потвърден с Решение № 417/11. 08. 2014 г. на Директора на Дирекция „ОДОП” – В., с който на М.С.Ш за периодите 2009 г. и 2010 г. са определени задължения за данък по чл. 48 от ЗДДФЛ общо в размер на 30 857, 49 лева, както и лихви за забава в размер на 11 823, 76 лева.

Съдът е приел, че оспореният ревизионен акт страда от най-тежкия порок, като е развил мотиви за това, че ревизионното производство е възложено от некомпетентен орган. Позовал се е на Заповед № 1597/01. 11. 2012 г. на директора на ТД на НАП [населено място], с която е определено кои са лицата, компетентни да издават заповед за възлагане на ревизии по отношение на данъчни субекти със седалище [населено място], където е адресът за кореспонденция и адресът по чл. 8 от ДОПК на ревизираното лице. Видно от тази заповед е, че лицето, възложило процесната ревизия – С. Д. Я. не е сред лицата, имащи право да възлагат ревизии на субекти с адрес в [населено място]. Въз основа на тези изводи, съдът е приел, че ревизията е възложена от териториално некомпетентен орган, поради което издаденият ревизионен акт е нищожен.

Така изведения правен извод на съда се явява неправилен, предвид Тълкувателно решение № 5/22. 06. 2015 г. по тълкувателно дело № 4/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Върховния административен съд, което има задължителна сила за органите на съдебната власт. С точка първа от тълкувателното решение е прието за недопустимо със заповедта по чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК

, директорът на компетентната териториална дирекция да ограничава по териториален признак правомощията на определените от него органи по приходите за издаване на заповеди за възлагане на ревизии само по отношение на физически или юридически лица, чиито постоянен адрес, седалище, адрес на управление или местоизвършване на дейността се намират в даден регион от територията на тази дирекция. В мотивите на тълкувателното решение се съдържа извода, че с акта по чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК

, определящ органа по приходите, който може да възлага ревизии, териториалният директор упражнява организационно-управленско правомощие, но не делегира изрично предоставена му материална компетентност за възлагане на ревизии, тъй като определеният орган по приходите е нормативно овластен с това основно правомощие пряко от разпоредбата на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК

. Към тази основна материална компетентност на органа по приходите с акта за определяне се добавя допълнителна персонална компетентност по косвен начин чрез конкретизация на титуляра на правомощието за издаване на ЗВР. След като първичната материална компетентност на орган по приходите е придобита по нормативен път в териториалния й обхват по чл. 7, ал. 1 ДОПК

, то не е допустимо пространствените й предели да се ограничават от териториалния директор при персонализацията на органа по приходите, който може да възлага ревизии.

Следователно ревизията в конкретния случай е възложена от компетентен орган, респективно издадения ревизионен акт не е нищожен и като е достигнал до обратния извод, съдът е постановил решението си в нарушение на материалния закон, поради което същото следва да се отмени.

Тъй като съдът не се е произнесъл по останалите изисквания за законосъобразност на оспорения пред него ревизионен акт съгласно изискванията на чл. 160, ал. 2 от ДОПК, и предвид забраната за извършване на фактически установявания за първи път от касационната инстанция, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – Варна.

При този изход на делото, настоящата съдебна инстанция не следва да присъжда разноски, предвид разпоредбата на чл. 226, ал. 3 от АПК.

Воден от горното и на основание

чл. 222, ал. 2 от АПК

, Върховният административен съд, състав на първо отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 236/10. 02. 2015 г., постановено по административно дело № 3119/2014 г. по описа на Административен съд – Варна и

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

Особено мнение: