О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2096
София, 28.04.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети март, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Първанов гр. д. № 2905/2024 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. подадена чрез прокурор К. Г., и по касационна жалба на С. И. Х., със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Есен Ф., против въззивно решение № 445 от 15.04.2024 г. по в. гр. д. № 3192/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4622 от 23.08.2023 г. по гр. д. № 9410/2022 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение Прокуратурата е осъдена да заплати на С. И. Х. на основание чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното на 31.01.1991 г. и понастоящем все още висящо наказателно производство по сл. дело № 1 от 1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-II от 1998 г. на Военно-окръжна прокуратура – София, преобразувано в досъдебно производство № II-048 от 1999 г. на Военно-окръжна прокуратура – София, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска – 08.09.2022 г. до окончателното изплащане на присъдената сума. Със същото решение предявеният иск е отхвърлен като неоснователен за горницата над присъдената сума от 15 000 лв. до претендираната с исковата молба от 120 000 лв.
В касационната жалба на Прокуратурата срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част, се оспорва като неправилно - твърди се, че присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди е необосновано завишено, като при определянето му е нарушен принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Жалбоподателката С. И. Х. обжалва решението в частта му, с която се потвърждава първоинстанционното в отхвърлителната част, като неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, както и в противоречие с чл. 16 от Директива 2012/29 и чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80. Иска се отмяна на решението и уважаване на иска в пълния предявен размер.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че е предявен осъдителен иск по чл. 2б ЗОДОВ от С. И. Х. срещу Прокуратурата на Р. Б. за 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от първата в лично качество като пострадало лице-наследник на И. И. А., възникнали от продължилото извън разумните срокове за разглеждане сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-София, сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София. Не се спори по делото, а и от ангажираните доказателства е установено, че наследодателят на ищцата е бил жертва на т. нар. „Възродителен процес“, като срещу него в периода 1985 г. - 1989 г. са извършени репресивни действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската държава политика за насилствена асимилация, вкл. и промяна на имената на българските граждани с турско етническо самосъзнание. Във връзка с разследването на извършените действия на 31.01.1991 г. с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. д. № 1/1991 г. срещу Т. Ж. и о. з. генерал-полковник Д. С. за извършено от тях престъпление по чл. 162, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Впоследствие, в периода м. 09.1991 г. - м. 01. 1993 г. като обвиняеми са привлечени и други лица, като на 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна колегия е бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А.. По повдигнатите обвинения е изготвен обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 1/1994 г. С разпореждане от 09.02.1995 г. на заместник -председател на Върховния съд делото е прекратено и върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения - идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и на пострадалите. На 19.12.1997 г. е внесен втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който е върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания. С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл. д. № 1/1991 г. е изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура и с постановление от 29.09.1998 г. е преобразувано в сл. д. № 780-11/1998 г. Със същото наказателното производство срещу Т. Ж. е прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999 г. е постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. С. на същото основание. В периода от 06.04.1999 г. до 04.12.1999 г. досъдебното производство е спряно поради наличието на множество свидетели в чужбина, а след възобновяването му е продължило под нов № ІІ-048/1999 г., под който продължава да е висящо и към настоящия момент. От доказателствата по делото е видно, че по повод необходимостта от установяване и посочване на пострадалите лица, голяма част от които се намират на територията на Р. Т. по делото са изготвяни следствени поръчки. По тези причина делото е спирано и в периодите от 01.10.2002 г. до 04.07.2003 г., от 04.02.2004 г. до 14.12.2010 г. и от 04.10.2018 г., като е възобновено с постановление от 18.04.2022 г. На 31.05.2022 г. досъдебното производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК поради настъпила смърт на единствения останал обвиняем, но постановлението за прекратяване е отменено по жалба на друго пострадало лице и наказателното производство отново е възобновено, като към настоящия момент не е приключило.
По отношение на спорните между страните въпроси съдът е посочил, че в открито съдебно заседание представителят на Прокуратурата е заявил, че не поддържа оплакването за липсата на активна процесуална легитимация на ищцата, поради което същото не е разгледано, а съдът е приел, че спорът между страните пред въззивната инстанция касае единствено приложението на чл. 52 ЗЗД и дали определеното обезщетение за морални вреди е съобразено с критерия за справедливост. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че продължителността на досъдебното производство се е отразила зле на ищцата, предизвиквайки у нея чувство за безпокойство, тревожност и неудовлетвореност. Страхът, тревожността, засягането на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от бавното правораздаване. Съдът се е позовал на съдебната практика по сходни случаи - решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о. на ВКС, както и решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г., IV г. о. на ВКС, с които са присъдени по-ниски суми. Приел е, че в конкретния случай сумата от 15 000 лв. е съобразена с качеството на пострадало лице на основание чл. 74, ал. 2 НПК като наследник на И. А., както и че продължителността на наказателното производство касае преди всичко моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица. Посочил е, че гласните доказателства, събрани пред първата инстанция, не сочат за наличие на неимуществени вреди, обосноваващи по-висока сума от определената, поради което и на основание чл. 272 ГПК съдът е препратил към мотивите на първата инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени два въпроса – за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, а втория – с решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III г. о. на ВКС и решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV г. о. на ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. И. Х. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:
1. „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези като израз на общоприетата оценка и възприетото в общественото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид източник?“.
2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията (разумен срок), така че да се получат еквивалентни размери на обезщетението при сходни случаи на обща продължителност и аналогичен срок на забавеното дело?“.
3. „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва да отчете съдът при определянето му?“.
4. „Какво е значението на процесуалното качество на страната по забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност има ли значение за определяне на справедливия размер на обезщетението дали ищецът в производството по чл. 2б от ЗОДОВ има качеството на пострадал по чл. 74, ал. 1 от НПК или такова по чл. 74, ал. 2 от НПК, или пострадал и на двете основания по забавеното наказателно производство? Съответно има ли значение кога ищецът по иска по чл. 2б от ЗОДОВ е придобил качеството на пряка жертва на нарушението по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС като наследник – дали това се е случило в началото на забавеното производство или по-късно?“.
5. „Имат ли значение и какво вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ?“.
6. „Какво е значението на продължителността на забавеното дело за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение по иск по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“.
7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото?“.
8. „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС?“.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са цитирани съдебни актове на ВКС, с които се твърди, че са в противоречие дадените от въззивния съд разрешения. За част от въпросите – втори, пети и осми - се поддържа, че са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи се още наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – самостоятелно основание за допускането на касационния контрол.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 445 от 15.04.2024 г. по в. гр. д. № 3192/2023 г. на Софийския апелативен съд. Съображенията за това са следните:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. С. Т. решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б.
Повдигнатите в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са обусловили дейността на въззивния съд и съответно са от значение за изхода на делото, но са решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и посочената в изложението. Според нея на обезщетяване по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на производството, като ищецът дължи пълно и главно доказване както на вида и размера им, така и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. Неразумната продължителност на производството винаги причинява такива, изразяващи се в обичайните притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет. Мотивите на постановеното решение следва да отразяват именно тази преценка на съда как конкретно установените, релевантни за определянето на обезщетението, обстоятелства са се отразили на пострадалото лице и съответно имат какво значение имат за размера на определеното обезщетение. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение съдът подробно е извел обективните обстоятелства от значение за преценката му по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение на неимуществените вреди. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси в противоречие с трайно установената съдебна практика.
Относно изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. И. Х.:
Въпросите относно критериите, които съдът следва да вземе предвид при определянето на вредите, съответно при определяне на размера на обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС – от първи до шести с изключение на четвъртия - са относими към решаващите изводи на съда при решаването на спора, но не е налице отклонение от трайната съдебна практика по тях, включително и посочената от касаторката. В нея е прието, че предпоставките и критериите по чл. 2б ЗОДОВ за възмездяване на вредите от забавяне на досъдебното производство са три и те са идентични с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 КЗПЧОС: фактическа и правна сложност на делото, поведението на страната и поведението на властите. При определянето на обезщетението съдът е съобразил и съдебната практика, основаваща се на възприетото в ППВС № 4/1968 г., че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обективно съществуващи за всеки отделен случай обстоятелства – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последиците, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над разумния срок, предвид спецификите на конкретния казус, поведението на страната в производството, значението на делото за страната, поведението на компетентните органи. Вредите от престъплението имат значение единствено за преценката за значението /залога/, което делото е имало за наследодателя и неговите наследници. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки, като сочената от жалбоподателката разлика в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Предвид посоченото по въпросите на са налице основанията нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, сочено във връзка с втория и петия въпрос.
Четвъртият въпрос е принципно неотносим към решаващите изводи на съда, доколкото съдът изрично е посочил, че Прокуратурата не е поддържала пред въззивната инстанция възражението си за легитимацията на ищцата. Допълнително, аргументацията на във връзка с този въпрос също е обвързана с оплакванията по отношение на размера на присъденото обезщетение – тоест по правилността на правните изводи на съда по съществото на спора, която обаче не е предмет на проверката в производството по чл. 288 ГПК.
Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото, също не обуславя допускането на касационно обжалване, тъй като не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в която еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В конкретния случай въззивният съд е изпълнил задължението си, като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси относно размера на обезщетението, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, включително и гласните такива, и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора.
Не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС и по въпроса, касаещ началния момент, от който се дължи лихва за забава при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. В трайната практика на ВКС се приема, че лихвата се дължи от датата на подаване на исковата молба, доколкото забавата по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, обуславяща възникването на правото на мораторна лихва, не може да настъпи преди изтичането на целия период, за който се дължи главното парично вземане – в случая от януари 1991 г. до момента на предявяване на иска. По въпроса не е налице противоречие с посоченото решение по гр. д. № 5914/2015 г. на IV г. о. на ВКС, тъй като последното е постановено по иск, предявен преди да е уреден пряк ред в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право – тоест не е постановено по иск по чл. 2б ЗОДОВ. Не се установява въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед наведените в изложението твърдения за наличие на противоречива практика, доколкото е налице актуална практика на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о., ГК, решение № 50030 от 9.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о., решение № 30 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о. в горепосочения смисъл.
Няма основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е доразвил правните изводи на първоинстанционния по отношение на наведените от страните възражения за правилността на решението, следвайки правилата на формалната логика и съобразно установената фактическа обстановка.
Съобразно изхода на спора не следва да се присъждат деловодни разноски за касационната инстанция.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 445 от 15.04.2024 г. по в. гр. д. № 3192/2023 г. на Софийския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.