Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на кмета на О. С.и, гр. С.ки, ул. Г. С. Р. 29 срещу решение 2172 от 16. 10. 2013 г. на Административен съд, гр. П., постановено по административно дело 1950/2013 г.

С обжалваното решение съдът отменил мълчалив отказ на кмета на общината да приеме декларация по чл. 14 от Закона за местните данъци и такси на И. А. А., да извърши заверка на служебната страница и да открие данъчна партида за имота, върнал преписката на сектор Местни данъци и такси в общината със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона и осъдил О. С.и да заплати направените по делото разноски.

Касационният жалбоподател кметът на О. С.и, счита обжалваното решение за недопустимо, алтернативно за неправилно, поради нарушение на материалния закон отменителни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК. Счита, че обжалваният мълчалив отказ на кмета на общината не е в кръга на правомощията му. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Кметът на общината има правомощията само на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 ДОПК, поради което не е налице мълчалив отказ. Неправилно и в противоречие с материалния закон съдът отменил мълчаливия отказ на кмета като не отчел, че такъв отказ, дори и изричен, би бил изцяло незаконосъобразен и нищожен. Моли съда да отмени обжалваното решение. Касаторът се представлява от юрисконсулт С. К..

Ответникът по касационната жалба И. А. А., счита същата за неоснователна. Излага подробно реда за подаване на данъчна декларация по чл. 99, ал. 2 ДОПК. Счита, че не може да знае кои служители са определени със заповед на кмета на общината за орган по приходите, както и че в случая е налице изключението на чл. 98 ДОПК. Разпоредбата изисква да бъде уведомена общината, не орган по приходите. Същото изисква и чл. 14, ал. 1 ЗМДТ. А орган на изпълнителната власт в общината е кметът, който я представлява пред физически и юридически лица чл. 38, ал. 1 и чл. 44, ал. 1, т. 15 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА). В съответствие със закона счита изводите на съда, че поради отказа на кмета въобще не е започнало производство по установяване, обезпечаване и събиране на местен данък, както и тези, че кметът на общината не е трябвало да отказва приемането на декларацията дори и само с цел да изпълни задължението си по чл. 31 АПК. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. С. М., Адвокатска колегия, гр. П..

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно, съобразено с материалния закон чл. 14, ал. 1 ЗМДТ. На основание чл. 38, ал. 1 ЗМСМА орган на изпълнителната власт в общината е кметът, като неговата дейност се подпомага от общинска администрация. Предмет на производството пред административния орган не е установяването на данъчни задължения, за да се направи извод, че компетентни са служителите на общинската администрация, определени със заповедта на кмета по чл. 4, ал. 5 ЗМДТ. В тази връзка неоснователен е доводът на касатора за липса на материална компетентност на кмета да приеме депозираната по реда на чл. 99, ал. 1 ДОПК декларация. Не са налице твърдяните касационни основания.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Недвижим имот сграда, находяща се в урегулиран поземлен имот 1123

, кв. 43 по регулационния план на гр. С.ки, била частна общинска собственост на О. С.и.

2. С постановление за възлагане на недвижим имот от 24. 11. 2011 г. частен съдебен изпълнител възложил имота на И. А. А..

3. Постановлението на частния съдебен изпълнител било обжалвано от общината и влязло в сила на 25. 08. 2012 г. и било вписано в Службата по вписванията на 30. 04. 2013 г.

4. През м. май 2013 г. Александров направил неуспешни опити да подаде декларация по чл. 14 ЗМДТ като общинските служители отказвали да приемат декларацията му.

5. На 17. 06. 2013 г. на кмета на общината била връчена нотариална покана 1306, том , 21, с искане да бъде приета данъчната декларация по чл. 14 ЗМДТ, да се извърши служебна заверка на същата и да бъде открита данъчна партида за имота на Александров.

6. Кметът на общината не отговорил на нотариалната покана.

7. В хода на съдебното производство кметът на общината представил доказателства, че между Александров и общината е налице спор за собствеността върху процесния имот на 31. 05. 2013 г. е образувано гражданско дело със страни ищец О. С.и и ответник И. А., с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и предмет сграда, находяща се в урегулиран поземлен имот 1123 , кв. 43 по регулационния план на гр. С.ки.

При така установените по делото факти съдът приел от правна страна, че не са налице предпоставки за отказ от приемане на данъчната декларация на Александров. Приел, че в случая не е налице приложимост на чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, тъй като производство по установяване на данък недвижими имоти изобщо не се е развило поради отказа да се приеме декларацията по чл. 14 ЗМДТ. Приел, че за Александров е налице задължение по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ, поради което кметът на общината не е следвало да отказва приемането на декларацията, дори и поради съображения за некомпетентност с оглед на задължението му по чл. 31 АПК. Приел, че установените непълноти на данъчната декларация и спора за собственост с общината не са основание за неприемане на данъчната декларация. Приел, че кметът на общината не изпълнил вмененото му по закон задължение да препрати преписката на компетентния орган и да уведоми заявителя за непълнотите и пропуските по подадената декларация, чието естество не обуславя неприемането й. Въз основа на това направил извод за наличие на незаконосъобразен акт мълчалив отказ на кмета на общината, отменил го и върнал преписката на сектор Местни данъци и такси в О. С.и за приемане на декларацията.

Този извод на съда е неправилен решението му е недопустимо.

Съгласно чл. 58, ал. 1 АПК непроизнасянето в срок се счита за мълчалив отказ. Така създадената от законодателя правна фикция приравнява по правни последици изричния отказ на административния орган на неговото непроизнасяне в срок. Защитата на интересите на частните правни субекти от неправомерното упражняване на предоставената на органа власт чрез непроизнасяне е причината за въвеждането от законодателя на този правен институт. Но за да е налице мълчалив отказ е необходимо да е налице задължение на органа да се произнесе по отправеното до него искане. Задължение един орган може да има само тогава, когато съответната правна норма го е оправомощила да разреши даден материалноправен въпрос като издаде акт.

В случая няма правна норма, която да задължава кмета на общината да приеме, да обработи, да завери служебно подадена от собственик на недвижим имот данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ и да образува данъчна партида за имота. Безспорно, кметът на общината, съгласно чл. 44, ал. 1, т. 1 ЗМСМА, ръководи изпълнителната дейност на общината, което означава и дейността на служителите в сектор Местни данъци и такси. Но това не означава, че той има компетентността на всеки един орган и служител в общинската администрация.

Наред с това приемането на данъчната декларация е фактическо действие. То не предполага волеизявление на компетентен орган. Както правилно посочил съдът, съгласно чл. 4, ал. 3 и 4 ЗМДТ служителите в общинската администрация, определени от кмета на общината, имат правомощията на орган по приходите, но в случая не става въпрос за установяване на данъчно задължение, а за извършване на фактическо действие по приемане на данъчна декларация. Член 99 ДОПК, приложим с оглед разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, не установява органът по приходите като задължено за приемане на данъчната декларация лице, а сочи, че това са служители, извършващи приемането на декларацията. Въпросът е, че този служител, по силата на изрична правна норма чл. 99, ал. 5 ДОПК, не може да откаже приемането на декларация, освен ако не са налице посочените в нормата обстоятелства.

Следователно в случая не е налице мълчалив отказ на кмета на общината, а е налице неизвършване на фактическо действие, което произтича пряко от закона. Защитата срещу него е по реда на чл. 256 АПК.

Не води до извод за наличието на мълчалив отказ и неизпълнението от кмета на задължението му по чл. 31 АПК. Вярно е, че чл. 31, ал. 2 АПК задължава сезирания орган, тогава, когато установи, че не е компетентен да издаде искания административен акт, да изпрати преписката на компетентния орган и да уведоми за това подателя. Но първо, това е задължение за производствено действие, част от производството по издаване на административен акт, а съгласно чл. 21, ал. 5 АПК тези актове не са индивидуални административни и следователно по тях не може да се формира мълчалив отказ. И второ, в случая, както бе посочено, не става въпрос за издаване на акт, а за извършване на фактическо действие.

Съдът счита за необходимо да посочи, че подаването на данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ само по себе си не е придобивен способ. Не подадената данъчна декларация прави съответното лице собственик. Наред с това плащането на данък за несобствен имот също не прави платилото лице собственик. Други са правните способи за придобиване на собственост.

Видно от изложеното за кмета на общината не е налице нормативно установено задължение да приеме и да завери служебната страница на данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ, както и да открие данъчна партида, поради което не е налице и мълчалив отказ. Липсата на подлежащ на оспорване акт, с оглед на фикцията на чл. 58, ал. 1 АПК, прави съдебното производство недопустимо. Съдът като не установил наличието на абсолютна процесуална пречка за разглеждане на искането, с което бил сезиран, постановил един недопустим съдебен акт. С оглед на това обжалваното съдебно решение следва да бъде обезсилено и съдебното производство прекратено.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА

решение 2172 от 16. 10. 2013 г. на Административен съд, гр. П., постановено по административно дело 1950/2013 г.

ПРЕКРАТЯВА

съдебното производство по административно дело 15822/2013 г. на Върховния административен съд.

РЕШЕНИЕТО

не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ Й. Д.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ И. Р./п/ С. Я.

С.Я.