Производството по делото е по реда на чл. 228 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.
Образувано е по касационна жалба на ЕТ В. Д. Д. - гр. Х. срещу решение 2601/25. 11. 2013 г., постановено по адм. дело 1183/2013 г. по описа на Пловдивския административен съд, с което е отхвърлена жалбата му против РА 261204196/11. 12. 2012 г., издаден от старши инспектор по приходите при ТД на НАП гр. П., потвърден с решение 243/11. 03. 2013 г. на директора на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика гр. П. при ЦУ на НАП за непризнато право на данъчен кредит в общ размер от 50 629, 82 лв. и лихви 23 537, 11 лв. за данъчен период за месеците август и септември 2008 г. за доставки от Ник-97 АД по 6 бр. фактури за препарати за растителна защита, семена и евродизел. Релевират се оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора съдът е разгледал едностранчиво доказателствата с цел достигане до определен неблагоприятен резултат, а не в тяхната пълнота, което само по себе си е абсолютно процесуално нарушение. Твърди се в жалбата, че съдът е направил изводи при превратно тълкуване на законовите разпоредби и воден от неписания принцип, че всяко ревизирано лице е виновно и без значение какви доказателства представя. Касаторът се позовава на съдебна практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) решение по дела С-324/11 и решение по съединени дела С-80/11 и С-142/11. Иска отмяна на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт.
Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика гр. П. при ЦУ на НАП в депозираната по делото писмена защита на юриск. Н. П. я оспорва с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:
За да отхвърли жалбата на ЕТ В. Д. Д. - гр. Х. РА 261204196/11. 12. 2012 г. за непризнато право на данъчен кредит в общ размер от 50 629, 82 лв. и лихви 23 537, 11 лв. за данъчен период за месеците август и септември 2008 г. за доставки от Ник-97 АД по 6 бр. фактури за препарати за растителна защита и семена, както и за евродизел, първоинстаницонният съд е приел, че не е доказана реалността на процесните доставки. Според съда не са представени доказателства относно начина на предаването на процесните стоки и транспортирането им. За противоречиви и неустановяващи начина на транспортиране на стоките е приел от една страна писмените обяснения на доставчика, че извозването на стоките е станало от ревизираното лице, а последното е твърдяло, че транспортът на стоките е за сметка на доставчика. Съдът е изложил мотиви, че за установяване реалността на доставката на стоки по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗДДС не е достатъчно да е извършено плащане между страните и счетоводното отразяване на доставките, а следва да се докаже прехвърляне правото на собственост върху определени стоки от доставчика на получателя. Наличието на приемателно-предавателни протоколи към процесните фактури съдът е приел, че с тях не се доказва реалното осъществяване на доставките, тъй като от тях не може да се установи с какъв транспорт са извършени. Изложени са мотиви в обжалваното решение, че правото на данъчен кредит не може да бъде отказано единствено на основание неизяснен произход на фактурираните количества стоки и/или липса на материална и кадрова обезпеченост на доставчика. Според съда щом по категоричен начин се установи прехвърляне собствеността на стоките от доставчика на получателя, неизясненият произход на стоките не е основание за отказ за получателя на данъчен кредит. Освен това съдът е приел, че жалбоподателят в рамките на своите възможности следва да установи онези факти, доказващи реалността на доставките. Изложени са мотиви в обжалваното съдебно решение, че получателят не може да установи дали доставчикът му има сключени трудови договори и откъде същия е придобил процесните стоки, но може да състави документи, установяващи реалността на доставката с данни за лицата, предали и приели стоките, както и данни за транспортното средство, с което е извършен транспорта, независимо за чия сметка. Съдът е кредитирал и съдебно-счетоводната експертиза по делото, но е направил извод, че само счетоводното отразяване на доставките не може да установи тяхната реалност. Относно представения по делото ревизионен акт на доставчика, съдът е приел, че той е неотносим към процесния спор, тъй като не касае процесните фактури и не е влязъл в сила и затова не следва да бъде обсъждан. Обжалваното решение е правилно постановено.
Реалността на доставките е основополагаща за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит чл. 6, ал. 1, респ. чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 25, чл. 68, ал. 1 е чл. 69, ал. 1 ЗДДС. Това е така, защото след като получателят черпи права от доставката чрез претенцията му за право на данъчен кредит, негово задължение е да притежава документи за реалното предаване на стоката. Доказателствената тежест в този процес пада върху ревизираното лице, което трябва с всички допустими по ДОПК доказателства и доказателствени средства да установи реалното осъществяване на фактурираните доставки. Затова законосъобразни са изводите на съда, че не е достатъчно само издаването на фактури и осчетоводяването на доставките. Фактурите не обективират реално извършени доставки, а само съвпадане на волеизявленията на страните, че са съгласни да постигнат като резултат договореното между тях по една доставка. Затова и нееднократно в свои решения ВАС е имал повод да застъпи схващането, че е налице разлика между сделка в гражданскоправния смисъл и доставка за целите на данъчното облагане и това е причината законодателят в ЗДДС да употребява понятието доставка. Докато при сделката в гражданскоправния й аспект е необходимо съгласие между страните за пораждане на договорения резултат, то при доставката по смисъла, вложен от законодателя в ЗДДС чл. 6, ал. 1 ЗДДС не е достатъчно съгласието на страните по доставката, а нейното реално осъществяване предаване на стоката или извършването на услугата. Важно е да се посочи, че предаването на стоките следва категорично да е установено. В чл. 6, ал. 1 ЗДДС е предвидено да се докаже, че е прехвърлено правото на собственост върху определена стока. В чл. 14 от Директива 2206/112/ЕО не се изисква доставчикът да е собственик, а да се установи фактическото предаване на стоката. Това означава, че е допустимо за целите на данъчното облагане доставката на стока да се осъществи и от лице, което не е собственик, но при всички случаи, както в ЗДДС, така и в Директива 2006/112/ЕО се изисква да се установи реалното предаване на стоките. Макар в обжалваното решение съдът да е приел, че е необходимо да се установи прехвърляне правото на собственост, а не само фактическото предаване, както е в Директива 2006/112/ЕО, това не прави решението неправилно, а е само белег на прецизност в изказа в съответствие с цитираната Директива. При безспорно установяване предаването на стоките, без значение е установяване на нейния произход надолу по веригата, както законосъобразно е приел и първоинстационния съд.
В процесния случай доставките са за препарати за растителна защита, семена и евродизел. Наистина към издадените от "Ник-97" АД фактури за посочените стоки са представени още в хода на ревизионното производство приемателно-предавателни протоколи. В тях е отразено, че стоките са предадени в гр. П., без да се сочи на кой обект и с какво транспортно средство. Наистина в договорите за доставките изирчно е посочено, че транспортът е за сметка на продавача и се извършва от него - чл. 3 от договорите за препарати за растителна защита и семена. Това означава, че от получателят не може да се изисква да представя документи, които не са находящи при него, а при доставчика му. В същото време обаче получателят, който се възползва от материалното право на данъчен кредит е длъжен да установи по какъв начин и къде е приел стоките. В приложените по делото приемателно-предавателни протоколи липсват данни къде е предадена стоката - обект, склад или друго местонахождение на получателя. В голяма част от протоколите липсват и данни за количеството на стоките, които се предават, респ. приемат. Относно стоките препарати за растителна защита и семена в тези протоколи е посочено само, че са по опис, поради което не се установява индивидуализацията на стоките при предаването им по смисъла на чл. 24, ал. 2 ЗЗД, което правило е важимо за родовоопределените вещи, каквито са процесните. Относно доставките на гориво - евродизел по делото няма данни (договори, споразумения и др.), от които да се изяснява кой извършва транспортирането на горивото и за чия сметка са транспортните разходи, както е за останалите стоки. В същото време като се има предвид вида на стоката, по делото не е установено, вкл. и от приемателно-предавателните протоколи как е приета стоката от нейния получател (цистерна или друго специализирано съоръжение) и къде се съхранява. Наличието на осчетоводяване на доставките, което е установено от съдебно-счетоводната експертиза не е равнозначно на реалното им изпълнение.
С оглед изложеното по-горе правилно първоинстанционният съд е приел, че по делото не е установено по несъмнен начин предаването на процесните стоки от издателите на фактурите на касатора, поради което не е установено наличието на реални доставки на стоки по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗДДС правилно съдът е потвърдил констатациите на приходните органи в ревизионния акт, че не са налице предпоставките по чл. 68, ал. 1 ЗДДС за правото на данъчен кредит.
Неправилно касаторът чрез процесуалния си представител се позовава на решение 4721/07. 04. 2014 г. по адм. дело 10256/2013 г. на ВАС, V отделение, тъй като това решение касае ревизонен акт на прекия на жалбоподателя по настоящето дело доставчик Ник-97 АД, но за друг ревизиран данъчни периоди месеците април и юни 2009 г., а ревизията на касатора обхваща месеците август и септември 2008 г. В същия смисъл правилно първоинстанционният съд не е ценил представения ревизионен акт на Ник-97 АД, тъй като касае ревизирания период по адм. дело 10256/2013 г., а не по настоящето.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е правилно постановено в съответствие с материалния закон и на съдопроизводствените правила, както е и обосновано и следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК.
Въпреки изхода на делото и направеното искане от ответника по касационната жалба, на същия не се присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като такова е присъдено от първоинстанционния съд и то е съгласно чл. 161, ал. 1 ДОПК е за цялото съдебно производство, а не за всяка съдебна инстанция поотделно, както е за адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА
решение 2601/25. 11. 2013 г., постановено по адм. дело 1183/2013 г. по описа на Пловдивския административен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Й. К.в секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ С. А./п/ М. П. С.А.