О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№50280

София 10. 07. 2023 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шести април две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А.Бгр. дело № 3463 по описа за 2022 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационни жалби срещу въззивно решение № 92/17. 06. 2022 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по въззивно гр. д. № 205/2022 г. в частта му по иска на Г. Г. С. против Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. Жалбите поставят във висящност и решението относно съдебноделоводните разноски.

Ищецът Г. Г. С., чрез адвокати Т. Е., М. Д.-К. и К. Б., обжалва решението в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над присъдените 30 000 лв., като излага доводи, че присъденото обезщетение е занижено и моли за увеличаването му. Претендира разноски за инстанцията. В касационната жалба – на стр. 17 от същатаq се съдържат и оплаквания срещу въззивното решение, постановено по иска с цена от 1800 лв. Съставът на Върховния касационен съд намира, че в тази част, въпреки съдържанието на касационната жалба, предвид петитума й, както и съдържанието на изложението, въззивното решение не е обжалвано; друг е въпросът, че то е и влязло в сила в тази си част.

Насрещната страна не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Ответникът по иска Прокуратурата на Р. Б, чрез прокурор С. Л. от Пловдивска апелативна прокуратура, обжалва решението в частта, с която е осъдена да заплати на Г. С. обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в размер на 30 000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 20. 05. 2020 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. Излага съображения, че размерът на присъденото обезщетение е завишен и моли за намаляването му, но не е изяснил какъв, според страната, е справедливият размер на обезщетението, т. е. над каква сума присъденото обезщетение се явява определено в противоречие с чл. 52 ЗЗД.

Насрещната страна Г. Г. С. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. П апелативен съд, като изменил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд в обжалваната част, осъдил Прокуратурата на Р. Б да заплати на Г. Г. С. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20. 05. 2020 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.О.П да заплати съдебноделоводни разноски.

За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 24. 01. 2012 г. в Окръжна прокуратура - Русе е депозирана жалба от управителя на “Страйк зона“ ООД, в което дружество подсъдимият е бил съдружник. В жалбата се сочело, че на 23. 01. 2012 г. двамата синове на подсъдимия, заедно с други лица, изнасяли имущество на дружеството от игралната зала, стопанисвана от него. С постановление от 25. 01. 2012 г. на прокурор от окръжната прокуратура жалбата е изпратена по компетентност на районната прокуратура. С писмо от 30. 01. 2012 г. на прокурор от РП на ОД на МВР-Русе са изпратени материалите по образуваната прокурорска преписка № 301/2012 г., с цел провеждане в 10-дневен срок на предварителна проверка с оглед престъпления по чл. 323, ал. 1 от НК или друго престъпление по НК. На 09. 04. 2012 г. компетентният орган на МВР е изготвил докладна записка по ЗМ-1084/2012 г., с предложение преписката и събраните при проверката материали да се върнат на Русенската районна прокуратура с мнение за образуване на досъдебно производство срещу С. за извършено престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК. С обяснения от 07. 03. 2012 г. С. признал, че не отрича извършените действия, описани в жалбата на управителя на дружеството, но отрича да е присвоил имуществото, а твърди, че го е прибрал на отговорно пазене в два гаража. С постановление от 17. 05. 2012 г. прокурор от районната прокуратура - Русе е отказал да образува досъдебно производство, тъй като установените факти не разкриват фактически състав на престъпление от общ характер. Постановлението е обжалвано от управителя на дружеството. С постановление на окръжен прокурор от 31. 05. 2012 г., жалбата на управителя е уважена, постановлението за прекратяване на районния прокурор е отменено и преписката е върната на Русенката районна прокуратура за решаване по същество. На 04. 07. 2012 г. с постановление на прокурор при районната прокуратура, въз основа на материалите по пр. пр. № 301/2012 г. с предмет престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК, е образувано досъдебно производство № 2933/2012 г. на районната прокуратура - Русе. С постановление на прокурор от 21. 02. 2013 г. към материалите по ДП № 2933/12 г. са присъединени и материалите по образуваната по жалба от 29. 11. 2012 г. на търговски представител на друго дружество прокурорска преписка № 4177/2012 г. В периода от 04. 07. 2012 г. до 10. 12. 2015 г. Г. С. е бил разпитван в качеството му на свидетел и са били извършвани очни ставки между него и други лица, пак в това му качество. В хода на разследването по ДП № 2933/2012 г., освен многократните продължавания на срока за разследване, производството е било спряно с постановление от 05. 06. 2013 г. и възобновено с постановление от 08. 08. 2013 г. На 08. 10. 13 г. разследващият полицай е приключил разследването с мнение за прекратяване на производството, тъй като установени по него факти сочат на неуредени граждански отношения между страните. Производството е било прекратено с постановление от 08. 11. 2013 г. на районен прокурор, но е било отменено с окончателно определение по вчнд № 63/2014 г. на Русенски окръжен съд. Делото е върнато на прокурора – приети са за незаконосъобразни изводите му, че липсват категорични обективни доказателства С. да е изнесъл и пренесъл в гаража си чуждо имущество, с намерение да го присвои (чл. 206, ал. 1 от НК), както и че липсват доказателства за извършено престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК (самоуправство). На 03. 09. 2014 г. разследващия орган е изразил становище, че производството по ДП № 1084/2012 г. по описа на ОД на МВР-Русе, ДП № 2933/2012 г. по описа на Русенска районна прокуратура, водено срещу неизвестен извършител, следва да се прекрати, тъй като и при извършените допълнително действия по разследването не са събрани доказателства за извършено престъпление от общ характер. С постановление от 29. 10. 2014 г. досъдебното производство е отново прекратено. Това постановление също е отменено с влязло в сила на 14. 01. 2015 г. определение на съда, който счел, че събраните материали налагали извод за наличие на данни за извършване както на престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК, така и на престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК. Делото е върнато на прокуратурата, за да прецени отново доколко С. е извършил престъпления по всеки от двата визирани състава на престъпления. С постановление от 10. 12. 2015 г. разследващият орган по ДП № 1084/2012 г. по описа на ОД МВР-Русе е привлякъл С. като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК. На 27. 01. 2016 г. в Русенски районен съд е внесен обвинителен акт срещу С. за престъпление по чл. 323, ал. 1 НК. Образувано е нохд № 209/2016 г. С присъда № 48/08. 04. 2016 г. С. е признат за виновен. Наложено му е наказание лишаване от свобода за срок от две години, изтърпяването на което е отложено за срок от четири години, както и наказание глоба в размер на 500. 00 лева. По жалба на С. е образувано внохд № 318/2016 г. на Русенския окръжен съд. С решение № 121/19. 09. 2016 г. присъдата на районния съд е изцяло отменена и делото е върнато на този съд за разглеждането му от друг състав. Образувано е нохд № 1869/2016 г. С разпореждане от 04. 10. 2016 г. делото е прекратено и върнато на Русенската районна прокуратура за изпълнение на дадени от съда указания. С постановление от 02. 02. 2017 г. досъдебното производство отново е прекратено от прокурора. Това постановление също е отменено след подадена срещу него жалба от дружеството с влязло в сила на 11. 05. 2017 г. определение на окръжния съд. С постановление от 30. 03. 2018 г. на районен прокурор досъдебното производство отново е прекратено. Това постановление пак е отменено с влязло в сила на 17. 08. 2018 г. определение на окръжния съд. С постановление от 29. 04. 2020 г. на районен прокурор досъдебното производство за пореден път е прекратено изцяло досежно повдигнатото на С. обвинение за извършване на престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК. Постановлението за прекратяване на районния прокурор е потвърдено с постановление от 31. 03. 2021 г. на окръжен прокурор.

Съдът, също така, установил, че в периода, в който е продължило воденото срещу С. наказателно производство, и в резултат на същото, той се затворил се в себе си, чувствал срам, бил подтиснат, ограничил излизанията си. Не е установена публична разгласа на обвинението; свидетелят М. М. научил от самия Г. С. за наказателното производство, като не е чувал никъде другаде за тези проблеми, нито се носили слухове в тази връзка; Г. С. бил с много добра репутация, прям и разбиращ от работата си човек. С експертиза е установено, че С. страда от диабет и хипертония повече от 10 години, т. е. от 2009 – 2010 г. Не може да се заключи, че е налице влошаване на състоянието по отношение на артериалната хипертония и хипертоничното сърце, като съдът е отчел, че стресът индиректно оказва влияние върху нивата на кръвната захар. Понастоящем е налице добър контрол на нивата на кръвна захар, вкл. и нивото на гликирания хемоглобин. С. по време на наказателното производство получил и инфаркт, но съдът не намерил, че здравословният проблем се намира в пряка причинноследствена връзка с обвинението, но отчел последното с оглед развитието на заболяването.

Посочено е, че твърдението на С., че по време на наказателното производство е заемал длъжност „кмет“ не е установено.

В заключение, въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Заключил, че държавата дължи обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди. Определил паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразил вида и тежестта на инкриминираното деяние (умишлено престъпление от общ характер, което не е тежко); продължителността на наказателния процес и етапите, през които е преминал; фактът, че С. е бил осъден за повдигнатото обвинение, макар впоследствие въззивният съд да е отменил присъдата; липсата на взети мерки за неотклонение, които да ограничат правото му на лична свобода и придвижване; установените здравословни проблеми на С., някои от преди започване на наказателното преследване, но получили развитие в периода на наказателното производство; перспективата за възстановяване.

По касационната жалба на ищеца Г. С.:

Той обуславя допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставя следните правни въпроси: длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото; длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретните обстоятелства, които са обусловили извод за определяне на обезщетението за неимуществени вреди като ги разгледа поотделно и в тяхната съвкупност; длъжен ли е съдът, за да определи размера на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за претърпени от ищеца морални вреди, произтичащи от незаконно повдигнато обвинение и водено срещу ищеца наказателно производство, да назначи по свой почин съдебно-психологическа експертиза, за да извърши проверка или да събере доказателства за изясняването, на които се налага непосредственото им възприятие или специални знания и, които са свързани с конкретните отражения върху психиката на ищеца и на воденото срещу него наказателно производство.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси, които не са разрешени от Пловдивския апелативен съд в противоречие с посочената от касатора в изложението съдебна практика.

Въпросът длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото, е по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, и от значение за всяко исково производство. Въззивният съд не е дал разрешение по прилагането на процесуалния закон в противоречие с приетото в цитираните решение № 77 от 17. 03. 2015 г. на ВКС по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 403/23л01л2015 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г. о. решение № 299/2013 г. по гр. д. № 3099/2013 г. на I г. о. решение № 212/01. 02. 2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.. В случая въззивният съд е взел отношение към всички релевантни и надлежно заявени доводи и възражения, обсъдил е всички събрани доказателства, относими към спора. Следва да се посочи и това, че единственият довод на касатора да постави горния правен въпрос е, че съдът не е обсъдил „въпросът за несъставомерността на деянието“ на Прокуратурата на РБ, защото имало сериозни индикации за тенденциозност и предубеденост при повдигането и поддържането на обвинението. Законът е този, който определя действията на прокуратурата като противоправни, щом са осъществени предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и така е приела и въззивната инстанция. Ответникът е осъден да заплати обезщетение именно, защото с противоправното си поведение е причинил увреждане в неимуществената сфера на ищеца. Присъждането на обезщетение само по себе си също съдържа признаване, че действията на ответнициък са противоправни, като размерът на паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди от пострадалия, т. е. от значение за определянето му са конкретно търпените неимуществени увреждания. Отговорността за непозволено увреждане има и санкционен характер, но основната цел е обезщетителна и именно за репариране на действителните вреди на пострадалия, а не за налагане на имуществено наказание, като се следи и за изискването по чл. 51 ЗЗД, а не доколко и каква е вината на длъжностните лица; отговорността по ЗОДОВ е и обективна.

Следващият въпрос - длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретните обстоятелства, които са обусловили извод за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като ги разгледа поотделно и в тяхната съвкупност, е от значение по всички искове, по които съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и в този смисъл, въпросът е включен в предмета на произнасяне в обжалваното въззивно решение. Отново, съставът на Върховния касационен съд не установи противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 151 от 12. 11. 2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., I т. о. и решение № 130 от 09. 07. 2013 г. на ВКС по т. д. № 669/2012 г., II т. о. Въззивният съд е постановил решение при съответствие с приетото в цитираните съдебни актове.

Третият въпрос е свързан с приложението на чл. 195 ГПК в рамките на въззивната проверка (чл. 269 ГПК): длъжен ли е съдът, за да определи размера на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за претърпени от ищеца морални вреди, произтичащи от незаконно повдигнато обвинение и водено срещу ищеца наказателно производство, да назначи по свой почин съдебно-психологическа експертиза, за да извърши проверка или да събере доказателства за изясняването, на които се налага непосредственото им възприятие или специални знания и които са свързани с конкретните отражения върху психиката на ищеца и на воденото срещу него наказателно производство, като се твърди противоречие с ТР № 1/04. 01. 2001 г. на ВКС, ОСГК.

Задължението за назначаване на експертиза е за обстоятелства, за установяването на които са нужни специалния знания, каквито съдът не разполага, като същевременно не е възможно установяването им чрез други доказателствени средства. Негативните емоции, притеснения, страх, уронено чувство на лично достойнство са несъмнено презумирани последици от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за установяванен на които не е нужно и събиране на доказателства, освен, ако се твърди в исковата молба такова естество и интензитет, над обичайните. Относно психиката на ищеца няма подобни твърдения в исковата молба, нито пък съдът е установил в хода на процеса специфики въз основа на медицинска документация и свидетелски показания, които да изискват ползване на специалните знания на съдебен експерт – психолог. Назначаването на съдебна експертиза не е, за да се възприемат непосредствено доказателства, а за да се установят надлежно въведени в процеса от страните релевантни фактически твърдения.

На въпроса длъжен ли е съдът, при оценяването на моралните вреди, да извърши проучване на релевантната съдебна практика, за да сравни поставения пред него случай с подобни дела, несъмнено отговорът е положителен, защото както е посочено в цитираните от касатора решения на СЕС, но още и според константната практика на на ВКС, от значение при приложението на чл. 52 ЗЗД е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта” до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди, а в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз. В случая във въззивното решение изрично не е цитирана съдебна практика по сходни казуси, но настоящият състав, знаейки съдебната практика на ВКС, установява, че определеният размер на присъденото обезщетение в никакъв случай не е под присъжданите в сходни случаи.

Касаторът и сам не установява твърдението, че паричният еквивалент на установеното неимуществено увреждане не съответства (по-нисък е) от определяните от съдилищата в сходни случаи, а такива се не просто обезщетенията по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а онези, при които е налице сходство на установените обективно съществуващи обстоятелства, въз основа на които съдът е изградил заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Посочените от касатора решения - № 344/24. 11. 2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. На ВКС; № 41/2018 г. по гр. д. № 1720/2018 г. на САС, № 267/2014 г. по гр. д. № 820/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение без номер, постановено от САС по гр. д. № 4711/2017 г., освен, че са постановени по искове с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, нямат никакви други сходства с казуса по настоящото дело, така че не биха могли да служат за съпоставка като „сходни дела“.

Следващият въпрос е поставен по довод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - когато в исковата молба е направено доказателствено искане за допускане на експертиза, което е отхвърлено от първоинстанционния съд и, когато пред въззивната инстанция е направено искане за същата експертиза, макар и с различно формулирани въпроси, длъжен ли е въззивният съд да я допусне, ако и в двата случая с експертизата се цели установяването на едни и същи факти, за които е необходимо непосредственото им възприятие или специални знания - твърди се, че по въпроса е налице основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК;

Въпросът е по тълкуване на чл. 266, ал. 3 ГПК, по който текст има многобройна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, така че няма как де се разглежда като основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като нито се твърди, нито се обосновава неправилно или нуждаещо се от осъвременяване тълкуване на правната норма. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото въззивният съд е длъжен да допусне поискано, но недопуснато от първостепенния съд доказателство само, когато отказът на първата инстанция е бил незаконосъобразен, а случаят, както стана ясно по-горе, не е такъв. Следва да се посочи и това, че във въпроса е включено твърдение на касатора, че за установяване на фактите, за които е поискано допускане на психологичина експертиза, били нужни специални знания, което по този казус не е така. Във въпроса е включено и следващо твърдение – за необходимост фактите да бъдат установени непосредствено от въззивния съд, но това няма как да стане предвид доказателственото средство – не става реч за повторно изслушване на вече изслушано вещо лице или свидетели, или обясненията на страни. При това, няма никакво съмнение, че необходимостта за повторно изслушване от въззивния съд на свидетели и вещи лица е предоставена изключително на преценката на въззивния съд, т. е., не може страна по делото да твърди, че това е било необходимо, нито да черпи касационен довод във връзка с приложението на чл. 267, ал. 2 ГПК.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, е възможно да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която да е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт

По касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б:

Касаторът в изложението си е смесил обосновка по чл. 280 ГПК с касационни оплаквания. Независимо от това, настоящият състав, от обстоятелствената част, по пътя на конкретизация, обобщение и уточнение, приема, че от Прокуратурата на РБ се поддържа наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните материалноправни въпроси: трябва ли, за да се присъди обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение и наложено наказание по см. на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да се държи сметка за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите. Поддържа се противоречие с решение № 449/2009 г. по гр. д. № 3696/2007 г. IV г. о., ТР № 3/2005 г. по тд. № 2/20004 г. на ОСГК. Следващият въпрос е - трябва ли обезщетението за неимуществени вреди да се определи по справедливост, като се поддържа противоречие с ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 4/1968 г. на ВС, решение № 832/10. 12. 2010 г. по гр. д. № 593/20010 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 5/2013 г. по гр. д. № 638/2012 г. на III г. о. на ВКС, решение № 25/11. 02. 2014 г., по гр. д. № 5302/20013 г. на III г. о., решение № 115/05. 04. 2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. на IV г. о., решение № 186/20. 06. 2013 г. по гр. д. № 2013 на III г. о. на ВКС.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика, а напротив, в пълно съответствие с нея е изследвал наличието на твърдяните обективни обстоятелства, относими към приложението на чл. 52 ЗЗД, изрично е посочил кои от тях е приел за установени, както и и пряката им причинна връзка с незаконното обвинение. Изложените в изложението твърдения за необективност на свидетелите, като обосновка за поставените въпроси, първо, нямат отношение към тях, а евентуално към обосноваността на фактическите изводи на въззивната инстанция, т. е. биха били от значение като касационен довод по см. на чл. 281 ГПК.

Второ, за наличието на неимуществени вреди от незаконното обвинение, изразяващи се в болка, стрес, чувство на безизходица и тревога, уронено чест и достойнство, не са нужни формални, външни доказателства за установяване на тези обичайни вреди, тъй като те настъпват винаги в резултат от наказателното производство. Естеството на вредите е такова, че установяването им не трябва да се ограничава само до формални, външни доказателства, те се предполагат. Когато претърпените болки и страдания извън обичайните - такива примерно са неблагоприятните последици в социалните, вкл. семейните отношения, професионалната реализация, здравословното състояние и др., се вземат предвид от съда само, ако са въведени в исковата молба и надлежно установени, както и, че те са пряко следствие от незаконното обвинение. Така е сторил и въззивният съд в случая. Относно справедливостта на присъденото обезщетение следва да се посочи, че Прокуратурата на РБ поддържа, че то е чувствително завишено в сравнение с други подобни дела, по които подсъдимите са търпели много по-сериозни ограничения на правата си – по-продължителни периоди на производствата, взети мерки за неотклонение “задържане под стража“ и т. н., но не сочи с колко според него е „завишението“ и какво, според Прокуратурата, е справедливото в случая обезщетение. Ако касаторът – ответник твърди, че съдът е следвало да вземе предвид и други релевантни обстоятелства, следва да се посочи, че апелативната инстанция е съобразила всички, за които се е произнесла, че е установила. При положение, че се твърди, че въззивният съд е трябвало да установи и други – то това е друг въпрос, извън поставените в изложението, но и „закъснял“, защото пред въззивната инстанция не е имало спор относно това кои са релевантните в случая обстоятелства, подлежащи на установяване с оглед приложението на чл. 52 ЗЗД. Страната е имала възможност в две поредни инстанции по съществото на спора да въведе своите фактически твърдения и правни доводи, като посочи още относими към чл. 52 ЗЗД обстоятелства и изясни те как се съотнасят към размера на дължимото обезщетение.

Не се установи и противоречие по приложението на чл. 52 ЗЗД в размера на определеното парично обезщетение за неимуществени вреди с цитираната съдебна практика – липсва идентичност в посочените казуси, като следва да бъде изяснено и това, че обезщетенията в цитиранните от Прокуратурата решения на ВКС са определяни към датата на увреждането, според разясненията в ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, който момент е много по-назад във времето, в сравнение с този по настоящото дело, при различен стандарт и обществено-икономически отношения в страната.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 92/17. 06. 2022 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по въззивно гр. д. № 205/2022 г. в частта по иска на Г. Г. С. против Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както и съдебноделоводните разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: