Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. С. Т., [населено място], подадена чрез адв. Л. К., срещу решение № 40 от 30. 03. 2022 г. по в. гр. д. № 39/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260224 от 08. 12. 2021 г. по гр. д. № 254/2021 г. на О. С – П., с което са отхвърлени предявените от Г. С. Т. срещу „Колект БГ“ АД, гр. София, отрицателни установителни искове, че не дължи сумата от 143 276, 95 лв., за която по заповеди за незабавно изпълнение, издадени по ч. гр. д. № 2454/2010 г. и ч. гр. д. № 2459/2010 г. и двете на Районен съд – Пазарджик, са издадени изпълнителни листове, въз основа на които е образувано изпълнително производство. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Колект БГ“ АД чрез процесуалния му представител адв. Г. Г., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Отговорът съдържа искане за присъждане на разноски, като не е представен списък на разноските и допълнителни доказателства, че такива за били направени.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Въззивният съд е приел, че са предявени за разглеждане обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК, като ищецът се позовава на изтекла погасителна давност за търсеното вземане, за което са били издадени два изпълнителни листа по заповеди за незабавно изпълнение № 1619/29. 06. 2010 г. по ч. гр. д. № 2454/2010 г. на Районен съд – Пазарджик и № 1634/29. 06. 2010 г. по ч. гр. д. № 2459/2010 г. на Районен съд – Пазарджик, като първата е влязла в сила на 12. 08. 2010 г., а втората - на 10. 08. 2010 г. Установено е, че вземанията по изпълнителни листове са възникнали въз основа на договори за банкови кредити, анекси към него и договори за поръчителство, сключени между „Ю. Б“ АД и длъжниците кредитополучатели ЕТ Н. А. с фирма „Т.-Д-3-Н. А.“ и Г. С. Т. като поръчител, и следователно солидарен длъжник. По двата изпълнителни листа са образувани изп. дела № 839/2010 г. и № 840/2010 г. на ЧСИ С. Х., като с протокол от 14. 01. 2011 г. съдебният изпълнител е присъединил дело № 840/2010 г. към дело № 839/2010 г. и изпълнителното производство е продължило под № 839/2010 г. Съдът е констатаирал, че в рамките на изпълнителното дело през 2011 г. са изпратени запорни съобщения до всички банки в страната по отношение сметки и на двамата солидарни длъжници; на 12. 07. 2012 г. до Агенция по вписванията [населено място] е изпратено искане за вписване на наложени възбрани върху собствени на длъжника – кредитополучател недвижими имоти, които възбрани са били вписани на 19. 07. 2012 г. По искане на взискателя, с приемо предавателен протокол от 16. 11. 2012 г. изпълнителното дело е предадено на ДСИ при Районен съд - Пазарджик, където е продължено под № 22/2013 г. С постановление от 30. 01. 2013 г. е насрочен опис на горепосочените имоти, който е извършен на 11. 02. 2013 г., а на 19. 02. 2013 г. по делото е представена изготвената от вещо лице оценка на обектите. На 24. 04. 2013 г. е подадена молба от взискателя, с която моли съдебния изпълнител да му укаже таксата за довнасяне за извършения на 11. 02. 2013 г. опис и след внасянето незабавно да насрочи публична продан за тези имоти, както и да насрочи опис на друг ипотекиран за обезпечаване дълга недвижим имот, собственост на трето лице в качеството му на ипотекарен длъжник. Апелативният съд е приел, че след 24. 04. 2013 г. взискателят не е поискал, нито съдебният изпълнител е предприел, изпълнителни действия за период от две години, поради което на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнително дело № 22/2013 г. е прекратено на 24. 04. 2015 г. по силата на закона и извършените по него след тази дата изпълнителни действия са правно ирелевантни и не прекъсват давността. Посочил е, че считано от 25. 04. 2015 г. е започнала да тече новата 5-годишна погасителна давност за вземанията на изпълнителните листове. В тази връзка въззивната инстанция е споделила правното разрешение на първоинстанционния съд, че прекратяването на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е настъпило преди постановяването на ТР № 2/26. 06. 2015 г., поради което е приложимо ППВС № 3/1980 г., според което до прекратяването на изпълнителното дело давност не тече, съответно новата давност започва да тече от датата на прекратяването на изпълнителното дело. Съдът е приел, че новата погасителна давност, започнала да тече от 25. 04. 2015 г., е прекъсната на 09. 12. 2019 г., когато по молба на взискателя е образувано изп. д. № 715/2019 г. на ЧСИ Г. Т., тъй като молбата съдържа искания за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, за вписване на възбрани и извършване на опис и оценка по отношение на ипотекираните в полза на банката имоти - на длъжниците и третите лица. По изложените аргументи въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното решение като правилно с оглед крайния резултат.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като е формулиран следния въпрос: „Какво е значението и същността на материалноправните въпроси за правното значение на подаването на молба за образуване на изпълнително дело, на искането за провеждане на определен изпълнителен способ, на предприемането на действия по осъществяването на изпълнителния способ, както и на прекратяването на изпълнителното дело на основанията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и образуването на ново изпълнително дело за прекъсването на давността?“. Твърди се противоречие с решение № 37/24. 02. 2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ВКС, решение № 451/29. 03. 2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о., ВКС и решение № 324/28. 12. 2015 г. по гр. д. № 6730/2013 г., III г. о., ВКС.

Поставеният въпрос е относим, тъй като е обусловил решаваща воля на съда, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Във връзка с прекъсването на давността, съставът се е позовал на практика, която по-късно е потвърдена и от върховните съдии с Тълкувателно решение № 3/2020 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК, ВКС, че до влизането в сила на ТР № 2/26. 06. 2015 г. по тълк. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК, ВКС се запазва действието на ППВС № 3/1980 г., съгласно него с образуването и по време на висящността на изпълнителния процес погасителната давност не тече. Съобразена е и предходната задължителна практика по въпроса съгласно ТР № 2/26. 06. 2015 г. по тълк. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК, ВКС във връзка с изпълнителните действия по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД при преценката дали по време на изпълнителното дело, образувано на 09. 12. 2019 г., давността е била прекъсната. Предвид горното не се установи да е налице противоречие с установената практика, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на процесното решение. Видно от посоченото по формулирания от касатора въпрос има трайно установена практика, включително и задължителна такава, която няма необходимост от корекция или осъвременяване, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя касационни основания.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът дължи на ответника направените от него разноски в настоящата инстанция. В постъпилия отговор се съдържа искане за присъждане на разноски, но доколкото не са представени доказателства за реалното извършване на такива, искането не може да бъде уважено и не следва да бъдат присъдени разноски съгласно ТР № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 40 от 30. 03. 2022 г. по в. гр. д. № 39/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.