О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1914

София, 29. 06. 2023 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на тридесети май две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия А. Б. ч. гр. дело № 1078 по описа за 2023 г. взе предвид следното:

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от М. М. Е. и Н. Т. Е., двамата чрез адв. Е. Ф. от САК, срещу определение № 3072/02. 12. 2022 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 3209/2022 г. С него е потвърдено определение на първостепенния Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото по част от исковете, предявени против Прокуратурата на Р. Б.

Жалбоподателят излага съображения за неправилност.

Насрещната страна Прокуратурата на Р. Б. не отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Министерство на финансите, като представител на Държавата по чл. 31, ал. 1 ГПК не е страна по спора досежно допустимостта на исковете, предявени от М. М. Е. и Н. Т. Е. срещу Прокуратурата на РБ, действаща като процесуален субституент на Държавата (субситуцията се различава от процесуалното представителство, включително уреденото със закон), поради което няма право на отговор по чл. 276 ГПК. Представеният отговор по делото, ведно с искането за присъждане на съдебноделоводни разноски – юрисконсултско възнаграждение за инстанцията, съдът няма да обсъжда.

Администриращият съд е изпратил препис от частната жалба с указания за право на отговор и до Народното събрание на Р. Б. но то също не е страна по настоящия спор, а ответник по един от множеството обективно и субективно съединени искове, предявени с една искова молба.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:

Т. Р. Е., заместен в хода на процеса от своите универсални правоприемници – наследниците М. М. Е. и Н. Т. Е., е предявил с обща искова молба, образувана в гр. д. № 198/2022 г. по описа на Софийски градски съд, следните искове: 1/ против Прокуратурата на Р. Б. за сумата от 120 000 лв. – обезщетение за нарушено право на разглеждане и приключване в разумен срок на следствено дело № 1/1991 г., както и обезщетение в размер на законната лихва за забава върху главницата, считано от 10. 01. 2019 г. Обосновава се с хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ, евентуално – чл. 7 от Конституцията, вр. чл. 49 ЗЗД; 2/ против Прокуратурата на РБ за сумата от 120 000 лв. – обезщетение за неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи по чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 7 от Х. на основните права на ЕС (ХОПЕС), които се припокриват със съответните права по чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 8 ЕКЗПЧОС, както и обезщетение в размер на законната лихва за забава върху главницата, считано от 10. 01. 2019 г. Обосновава се с хипотезата на чл. 2в ЗОДОВ, евентуално с чл. 7 от Конституцията, вр. чл. 49 и чл. 45 ЗЗД; 3/ против Прокуратурата на РБ частичен иск за сумата от 250 00 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно задържане и лишаване от свобода на Т. Р. Е. в периода от 1985 г. до 1989 г., както и обезщетение в размер на законната лихва за забава върху главницата, считано от 10. 01. 2019 г. Обосновава се с хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 5, §1 и § 5 ЕКЗПЧОС, евентуално с чл. 7 от Конституцията, вр. чл. 49 и чл. 45 ЗЗД; 4/ против Държавата, представлявана от Министъра на финансите, в евентуалност – против Народното събрание на РБ, частичен иск за заплащане на сумата от 250 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено от неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 ХОПЕС и чл. 47 ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно и ефикасно, позволяващо получаването на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение, с право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за определянето му до достъпни и ясни процедури за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени с произволно и незаконно лишаване от свобода в периода от 1985 до май 1989 г., извършено във връзка и за реализиране на т. нар. възродителен процес. Обосновава се с хипотезата на чл. 2в ЗОДОВ.

С. С. градски съд прекратил производството по третият от гореизброените искове (по номерацията в настоящото определение, дадена от състава на ВКС) – частичният иск за сумата от 250 00 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно задържане и лишаване от свобода на Т. Р. Е. в периода от 1985 г. до 1989 г., както и обезщетение в размер на законната лихва за забава върху главницата, считано от 10. 01. 2019 г., предявен против Прокуратурата на РБ (правните квалификации, посочени от ищеца, вкл. в евентуалност, са правни доводи за евентуално приложим материален закон, но това не обуславя извод, че са предявени два, а не един иск с горната индивидуализация (правопораждащи юридически факти, страни петитум).

Определението е потвърдено от въззивния Софийски апелативен съд, който е изложил следните съображения за недопустимост на претенцията:

Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, наличието на специален ред за обезщетяване на вреди, причинени от държавата чрез нейните органи, изключва приложимостта на ЗОДОВ. Също така, щом отговорността на държавата за обезщетение на причинените вреди от актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, се реализира по уреден в закона специален ред, бил той и различен от ЗОДОВ, то общият ред за ангажиране на отговорността на държавата, е неприложим (чл. 7 от Конституцията на РБ и чл. 49 ЗЗД). Съдът посочил, че в случая е налице точно такава специална уредба в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, за обезщетяване на претърпените вреди, причинени от държавата на граждани, репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09. 09. 1944 г. до 10. 11. 1989 г. (ЗПГРРЛ). Претърпените от първоначалния ищец вреди, описани в обстоятелствената част на исковата молба, касаещи разглеждания иск, чието обезщетяване се търси в настоящото исково производство, касаят упражнената по отношение на него държавна репресия във връзка с т. нар. „възродителен процес“, за целите на провежданата от държавата насилствена асимилация на турската етническа общност, чрез незаконното му задържане и лишаване от свобода на остров Белене, в периода от 1985 г. до м. май, 1989 г., което попада изцяло в приложното поле на посочения специален закон. Съгласно чл. 1, ал. 1, т. 2 от ЗПГРРЛ се обявява политическата и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09. 09. 1944 г. до 10. 11. 1989 г., като са били незаконно задържани в поделенията на МВР и други места. Предвиден е специален ред за обезщетение, както на имуществени, така и на неимуществени вреди, чийто размер и ред за изплащане на обезщетението се определят от Министерския съвет. Предвидено е за лицата, които са били в затвори, лагери и други подобни места и са живи, получаване на обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия в пълния му размер за целия срок на претърпяната репресия. Искането за обезщетяване се предявява пред областния управител по последния постоянен адрес на репресираното лице, който се произнася с мотивирана заповед по основателността на искането, а когато уважава искането, изплаща на правоимащото лице еднократно парично обезщетение. Отказът на областния управител подлежи на обжалване по реда на АПК. Наред с еднократното обезщетение, изплащано от областния управител, с чл. 9, е предвидено обезщетяване на лицата по чл. 1, т. 2, също и чрез получаване на месечни добавки към 5 пенсията им, в определени размери, съобразно продължителността на незаконното им задържане, която се изплаща от държавния бюджет, чрез НОИ, по реда за изплащане на пенсиите, която добавка се отпуска по искане на правоимащото лице, от първо число на месеца, през който е направено искането.

Съдът изяснил, също така, че твърдението на жалбоподателите, че ЗПГРРЛ не позволява получаването на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение, с право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за определянето му, до достъпни и ясни процедури за обезщетяване на неимуществени вреди, с което се поддържа нарушаване на чл. 6 ХОПЕС и чл. 47 ХОПЕС, подлежи на друг ред за защита – по чл. 2в ЗОДОВ, който ред е и в действителност използван в същото производство – искът е предявен и висящ пред първостепенния съд (под номер 4 според номерацията, дадена от състава на ВКС).

Жалбоподателят обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите:

Редът за обезщетение по ЗПГРРЛ специален ли е спрямо общия по чл. 7 КРБ и чл. 49 ЗЗД и изключва ли приложението на последния; допустим ли е иск срещу Прокуратурата на РБ за обезщетяване на неимуществени вреди от противозаконно лишаване от свобода с правно осн. чл. 7 от Конституцията, вр. чл. 49 ЗЗД. Поддържа противоречие с решение № 362/21. 11. 2013 г. по гр. д. № 92/2013 г. на ВКС и решение № 110 от 14. 06. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 93/2012 г. IV г. о., което сочи на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Първият въпрос е включен в предмета на спора и от значение за постановения резултат, вторият – само до отговор допустим ли е иск по общия ред или по ЗОДОВ за вреди, които се обезщетяват по реда на ЗПГРРЛ. Предмет на произнасяне е именно приложението на ЗПГРРЛ, а не всякакви възможни хипотези на ограничаване и противозаконно лишаване от свобода, на който въпрос и е невъзможно хипотетично и еднакво да се отговори по чл. 292 ГПК.

Във ВКС, гражданска колегия, има образувани две граждански дела през 2013 г. под № 92. Едното е по описа на III гражданско отделение, с предмет искове по чл. 344, ал. 1, т., т. 2 и т. 3 КТ, приключило с определение по чл. 288 ГПК. Второто дело е по описа на IV г. о. и по него е постановено решение № 396/21. 11. 2013 г. по иск срещу Прокуратурата на РБ за обезщетение за вреди, причинени от продължилото над разумния срок наказателно производство, преди в ЗОДОВ да е уреден изричен състав за обезщетяване от подобно противоправно поведение. Т.е., в разглеждания от състава на ВКС спор през 2013 г. е разяснено, че при липса на специална норма, се прилага общата за деликт - чл. 49 ЗЗД. По делото, предмет на настоящата проверка, случаят е обратен – налице е специална разпоредба, предвиждаща специален ред за обезщетение и срокове, поради което съдът е намерил за недопустимо да се търси обезщетение по общия ред.

По същия начин и в другото посочено решение - № 110 от 14. 06. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 93/2012 г. IV г. о, е разяснено, че когато отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, не може да бъде реализирана по специалния ЗОДОВ, тази отговорност се реализира по чл. 49 ЗЗД, тъй като чл. 7 от Конституцията на Република България прокламира пряка отговорност на държавата за вреди.

Поддържаното противоречие по см. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се установява. Ясно е, че в нито едно от разглежданите решения на ВКС не е обсъждат въпросът как се отнася ЗПГРРЛ спрямо ЗОДОВ, съответно - спрямо ЗЗД. Нещо повече, в никой от цитираните съдебни актове не прието принципното разрешение за приложение на общ закон, въпреки, че спорното право/правоотношение се урежда със специален. Няма никакво съмнение нито в теорията, нито в практиката, че пропускът да се потърси защита по специалния ред, предвиден от законодателя или неудовлетвореността от получената защита, сами по себе си не са достатъчни, за да се открие възможност за приложение на общия ред на защита на субективни права.

Жалбоподателите считат, същото така, че въззивното определение е очевидно неправилно, защото в ЗПГРРЛ не е предвидено обезщетение за противозаконно лишаване от свобода в затвор и др. подобни, без съд и присъда; те са различни по вид, характер, тежест и размер от тези, причинени в лагер, ТВО, интерниране, заселване или др.; ЗПГРРЛ не е специален закон спрямо ЗЗД – в него не е изрично написано, че правоимащите по този закон лица нямат право на обезщетение по чл. 49 ЗЗД по общия ред пред съд; ЗЗД и ЗПГРРЛ уреждат различен порядък обществени отношения и не следва да бъдат тълкувани в съотношение на общ към специален. Въззивното определение е в „явно много тежко несъответствие“ с правото на защита и достъп до справедлив и безпристрастен съд, защото в разпоредбите на чл. 7 КРБ и чл. 45 и 49 ЗЗД липсва изрично изключване на достъпа до съд за определяне на обезщетения по аналогия на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и поради някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. Изложените съображения в изложението не сочат евентуално на порок, който са може да се квалифицира като такъв по см. чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд и сам служебно не установи наличие на подобно основание или необходимост от проверка евентуалната валидност или допустимост на обжалвания съдебен акт. Следва да бъде изяснено и това, че твърденията за липса на адекватно и справедливо обезщетение по ЗПГРРЛ в противоречие на ХОПЕС са основание на последния от всички предявени искове по това дело, а не основание за проверка на обжалваното определение като очевидно неправилно.

В заключение, не са основания за допускане на касационно обжалване.

Държавата не е посочен пряк ответник по иска, който е прекратен с обжалваното определение, поради което и Министерството на финансите в качеството си на представител на Държавата, не е страна в настоящото производство и по няма право да претендира разноски. Нормата на чл. 31, ал. 2 ГПК урежда процесуално представителство на държавата, когато тя участва лично като страна по делото. Процесуално представителство се осъществява чрез съответния министър, а не министерство; процесуалният представител не е самостоятелна страна в исковия процес и по никакъв начин уредбата за процесуалното представителство на държавата няма отношение към участието на коя да е страна по делото. По иска, предмет на настоящия спор ответник е Прокуратурата на РБ, която не представлява Държавата, а има качеството на качеството на процесуален субституент, който пък е винаги главна страна, която макар и да не е носител на материалното право, води процеса, съответно отговаря по иска, от свое име в защита на чуждото материално право (чл. 26, ал. 2 ГПК).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3072/02. 12. 2022 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 3209/2022 г.

РАЗНОСКИ не се присъждат.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: