Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на М.С. като процесуален представител на министъра на финансите като представител на държавата срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 13.V.2010г. по в. гр. д. № 330/2010г.

Ответникът по касационната жалба Б. Х. Х. от [населено място] в отговора си по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК е заел становище за нейната неоснователност.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, поради което е процесуално

допустима.

По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:

С атакуваното решение П. е потвърдил решението на Пловдивския окръжен съд от 10.ІІ.2010г. по гр. д. № 2470/2009г., с което са отхвърлени предявените от Държавата, представлявана от министъра на финансите, срещу Б. Хр.Х. искове за присъждане на 830 208. 13лв., представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди – невнесен в бюджета данък, в т. ч. 3801лв. – данък печалба за 1997г., 37 243. 13лв. – данък печалба за 1998г. и 15326. 99лв. – данък общини за 1998г., 391 492лв. – данък печалба за 1999г. и 382346лв. – данък общини за 1999г., вследствие на извършено от ответника в качеството му на собственик и управител на [фирма] П. престъпление по чл. 257 ал. 1 пр. 1 във вр. с чл. 255 ал. 1 вр. с чл. 26 ал. 1 вр. с чл. 2 ал. 1 и ал. 2 от НК, за което е осъден с присъда по нохд № 1737/2005г. на ПОС, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на делото 23.ІХ.2009г. до окончателното изплащане, както и за присъждане на общо 1 067 698. 97лв., представляващи обезщетение за забавено изпълнение на главниците.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, че ответникът Х. е едноличен собственик и управител на [фирма], прекратено с решение от 09.VІІ.2001г. поради ликвидация с ликвидатор той. С влязъл в сила на 09.ІІІ.2001г. данъчен ревизионен акт /ДРА/ № 544/22.ІІ.2001г. на дружеството са определени данъчни задължения в размер на 1 686 757лв., в т. ч. такива за периода 31.ІІІ.1998г. – 11.VІІ.2000г. С влязла в сила присъда от 26.V.2006г. на ПлОС по нохд № 1737/2005г. Х. е признат за виновен в това, че през периода 31.ІІІ.1998г. – 11.VІІ.2000г. при условията на продължавано престъпление като собственик и управител на дружеството е избегнал плащането на данъчни задължения, като не е подал декларация по ЗДП и по ЗКПО и е потвърдил неистина и затаил истина в подадена декларация, като с деянието са укрити данъчни задължения в големи размери – общо 830 208. 13лв. Срещу дружеството е заведено изп. д. № 43462/2001г. по искане на ТДД П. за събиране на данъчни задължения по посочения ДРА и по шест броя наказателни постановления, по което поради липса на налично имущество е наложена административна мярка по чл. 75 от ЗБДС на представляващия дружеството. Изпълнителните действия не са довели до събиране на публичните вземания и е започнала процедура за подготовка на делото като несъбираемо. Исковете са доказани по основание, но следва да бъдат отхвърлени като погасени по давност. Данъчните задължения са били установени към 31.ІІІ.1998г. /за 1997г./, към 31.ІІІ.1999г. /за 1998г./ и към 31.ІІІ.2000г. /за 1999г./, като от първия ден на следващата година вземането на държавата е ставало изискуемо. Съдът е приел, че публичните задължения на дружеството са станали безспорни и изискуеми с влизане в сила на ДРА на 09.ІІІ.2001г. и от този момент е започнал да тече 5 годишният давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Още при извършване на деликта деликвентът е бил известен с оглед на обстоятелството, че са били издадени срещу ответника в качеството му на представляващ дружеството актове за установяване на административни нарушения, изразяващи се в неизпълнено задължение да подаде данъчни декларации за 1997г. и за 1998г. и в подаване на такава декларация за 1999г. с отразена в нея невярна информация. Като неоснователно е оценено твърдението на ищеца, че давностния срок е започнал да тече от постановлението от 20.ІХ.2004г. за привличането на ответника като обвиняем. Дори да се приеме, че прекият причинител на вредите е станал известен на увредения в по-късен момент от влизането в сила на ДРА, това би бил денят на издаване на постановление на РП за образуване на предварително производство против Х. по сл. д. № 476/13.ІІ.2002г., от когато до предявяването на иска на 23.ІХ.2009г. също са изтекли повече от 5 години. Погасени по давност са и акцесорните претенции за мораторни лихви с оглед тригодишния давностен срок по чл. 111 б. “в” от ЗЗД относно тях.

В изложението на Държавата по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че основният спор по делото е кога възниква вземането за вреди от непозволено увреждане в резултат на престъпление против данъчната система, че при тези престъпления момента на извършване на деянието и откриването на дееца никога не съвпадат, че в случая откриването на дееца не може да стане с извършване на деликта – подаването на данъчна декларация с невярно съдържание или с неподаването на декларация, тъй като към този момент не е известен факта, че е налице увреждане. Предпоставка за възникването на основание за плащане на щети на държавата при данъчни престъпления е установяването на конкретното физическо лице, причинило вредите с противоправното си и умишлено поведение. За установяване на данъчни задължения е създаден специален ред по Д., респективно ДОПК. Този ред обаче е приложим спрямо данъчно задължените лица. Р. акт е изпълнителен титул само спрямо данъчните субекти, страна в данъчното производство, но не и спрямо лицата, имащи качеството на съдружници, управители или други наети лица в дружествата. С оглед на това откриването на дееца при този тип деяния би могло да стане най-рано с повдигането на обвинение срещу конкретно физическо лице. Иска се произнасяне от касационния съд по въпроса “различен ли е законовият фактически състав, който води до определянето на данъчни задължения с ревизионен акт и този, който води до осъждането на едно лице с влязла в сила присъда”, който е от значение за точното прилагане на закона, тъй като подобен правен спор не е разглеждан от ВКС.

ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.

По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за правните му изводи и за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290 ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т. 1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.

В разглеждания случай по единствено формулираният от касатора конкретен въпрос - “различен ли е законовият фактически състав, който води до определянето на данъчни задължения с ревизионен акт, и този, който води до осъждането на едно лице с влязла в сила присъда” - въззивният съд не се е произнесъл. Следователно не е налице по него основната предвидена в чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване.

Касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване въпросите във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, а именно: “е ли денят на влизане в сила на ДРА № 544/2001г. – 09.ІІІ.2001г. – и ден на откриване на дееца /ответника като причинител на увреждането/ по смисъла на чл. 114 ал. 3 от ЗЗД” и “не е ли такъв ден денят на издаването на 23.ІХ.2004г. на постановлението за привличане на ответника като обвиняем”, които въпроси по изложените съображения настоящата инстанция не може да вземе предвид и да подложи на преценка служебно в производството по допускане на касационно обжалване.

Останалите релевирани в изложението съображения представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 от ГПК, а те се проверяват от касационния съд, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането му.

По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 469 от 13.V.2010г. по гр. д. № 330/2010г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: