Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК е образувано по частна касационна жалба с вх. № 12144/18. 06. 2019 г. по регистъра на Софийски апелативен съд, подадена от „ЮРОПКАР“ АД, със седалище в гр. Завентем, Белгия против определение № 1728 от 28. 05. 2019 г. по ч. гр. дело № 1906/2019 г. на САС /Софийски апелативен съд/, гражданско отделение, 10 състав.

С определението на въззивната инстанция е отменено разпореждане № 7583 от 06. 03. 2019 г. по гр. дело № 6276/2018 г. на Софийски градски съд /СГС/, I г. о., 25 състав в частта, с която се прекратява производството по делото по отношение на първия иск, предявен като частичен от „ЮРОПКАР“ АД против Прокуратурата на Р. Б, имащ за предмет присъждане на обезщетение за претърпени вреди в размер на сумата 1000 евро с левова равностойност 1955. 83 лева, при обща претенция от 15000 евро /29337. 45 лева/, причинени от нарушеното право на ищеца за разглеждане и решаване на наказателно дело в разумен срок, по което в качеството му на пострадал от престъпление може да се конституира като частен обвинител и граждански ищец и делото е върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия.

Разпореждането от 06. 03. 2019 г. на СГС е потвърдено в останалата му част, с която е прекратено производството по гр. дело № 6276/2018 г. по отношение на останалите искове, имащи според САС своето основание в разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. Въззивното определение се обжалва пред настоящата инстанция именно в тази му част.

Жалбата е подадена при наличието на правен интерес, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Частният жалбоподател счита, че въззивното определение е неправилно в обжалваната му част, поради което моли за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложението страната поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос, обусловил изхода на производството, решен в противоречие с практиката на ВКС и СЕС /Съд на Европейския съюз/, който и по своята същност е от значение за правилното прилагане на закона и развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Поставен е само един въпрос, както следва: „Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на осъдителните искове срещу Държавата за обезщетения за вреди вследствие на нарушения на §4, ал. 3 ДЕС?“. Поддържа се противоречие с определение № 269 от 08. 05. 2015 г. по ч. гр. дело № 1867/2015 г. на ВКС, III г. о., както и с практиката на СЕС, формирана с решенията по делата Francovish срещу Италия, C-6/90 и Kobler C-224/2001. Отделно от това, според касатора въпросът е разрешаван противоречиво в практиката на съдилищата, в това число и на ВКС, а именно с оглед приетото в горецитираното определение № 269 от 08. 05. 2015 г. и постановените в противоположния смисъл определения № 30 от 12. 01. 2015 г. по ч. гр. дело № 7269/2014 г., IV г. о. и определение № 895 от 15. 12. 2014 г. по ч. гр. дело № 6936/2014 г., III г. о.

Ответната страна - Прокуратура на Р. Б, представлявана от прокурор Р. А. към ВКП, в писмено становище вх. № 2838/02. 04. 2021 г. по регистъра на ВКС, оспорва жалбата и моли въззивното определение да бъде потвърдено като правилно, обосновано и законосъобразно.

С определение № 313 от 22. 07. 2019 г., постановено от настоящия съдебен състав, производството пред касационната инстанция е спряно, съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на основание чл. 292 ГПК, до приключване на производството по тълкувателно дело № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегии на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС. По образуваното тълкувателно дело № 2/2015 г. е постановено определение № 1 от 25. 03. 2021 г., с което е отклонено искането на председателя на Висшия адвокатски съвет за приемане на съвместно тълкувателно постановление по въпроса: „По кой процесуален ред и пред кой съд следва да се разгледа искът за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз?“. Предвид изложеното, процесуалните пречки за разглеждане на настоящото производство са отпаднали и същото следва да бъде възобновено.

След като разгледа доводите на касатора, при проверка на предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното определение, настоящият съдебен състав на ВКС /Върховен касационен съд /, гражданска колегия, трето отделение намира следното:

В обжалваното въззивно определение състав на Софийския апелативен съд е констатирал, че производството по гр. дело № 6276/2018 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по искова молба и уточняваща молба от 04. 06. 2018 г., с която ищецът е предявил против Прокуратурата на Р. Б следните искове: частичен иск за присъждане на обезщетение за претърпени вреди, в размер на сумата от 1000 евро с левова равностойност 1955. 83 лева, при обща претенция от 15000 евро с левова равностойност от 29337. 45 лева, произтичащи от нарушеното му право за разглеждане и решаване на наказателно дело в разумен срок, по което като пострадал от престъпление може да се конституира като частен обвинител и граждански ищец; осъдителен иск за обезщетяване на претърпени имуществени вреди, съизмерими с неполучения пазарен наем на лек автомобил, на който е собственик и който автомобил, като предмет на престъпление е приобщен по наказателното производство като веществено доказателство с отказ да бъде върнат от наблюдаващия прокурор; осъдителен иск /предявен при условията на евентуалност/ за обезщетяване на претърпени имуществени вреди, произлезли от това, че е собственик на лек автомобил, който автомобил е предмет на престъпление и е приобщен като веществено доказателство с отказ да бъде върнат от наблюдаващият прокурор; осъдителен иск /кумулативно предявен/ за присъждане на търговското дружество на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащо от нарушеното му правото на разглеждане на наказателното производство в разумен срок. В определението е отразено, че с исковата молба е бил приложен вносен документ за заплатена по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 100 лева. Същата била оставена без движение с разпореждане № 42367 от 18. 12. 2018 г. от първоинстанционния съд, с указание за заплащане на допълнително дължимата се държавна такса, в размер на сумата 2506. 70 лева, като е разяснено за неблагоприятните последици от неизпълнението. Определената допълнително дължима държавна такса не била внесена, поради което първоинстанционният съд прекратил производството по делото. В мотивите си САС приема, че само първият от предявените искове има своето основание в разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ. По отношение на останалите искови претенции, които намира за такива с правно основание чл. 49 ЗЗД, съставът на въззивния съд е уточнил, че подлежат на разглеждане по общия исков процес. Съответно е приел, че за валидното упражняване на правото на иск е необходимо ищецът да заплати определената му от първоинстанционния съд държавна такса по реда на чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, което не е сторено. Предвид неизпълнението в предоставения от съда срок на дадените указания в този смисъл, САС е мотивирал извод за законосъобразност на разпореждането от 06. 03. 2019 г. на СГС за връщане на исковата молба по отношение на исковете по чл. 49 ЗЗД, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. С оглед на така формираните фактически и правни констатации, обусловили решаващите изводи на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че въззивното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в обжалваната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос: „Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на осъдителните искове срещу Държавата за обезщетения за вреди вследствие на нарушения на §4, ал. 3 ДЕС?“. Този извод произтича от обстоятелството, че изведеният процесуалноправен въпрос обуславя решаващите изводи на въззивния съд, но е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираното от жалбоподателя определение № 269 от 08. 05. 2015 г. по ч. гр. дело № 1867/2015 г., III г. о. Определението е постановено и в противоречие с практиката на състави на ВКС, формирана с решение № 16 от 02. 03. 2021 г. по гр. дело № 1914/2020 г., IV г. о., определение № 129 от 08. 04. 2021 г. по ч. гр. дело№ 4171/2019 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. В цитираната практика е обосновано разбирането, че разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ предвижда исковете за обезщетение за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз да се разглеждат по реда на ЗОДОВ и съгласно чл. 9а ЗОДОВ за предявяване на тези искове се внася проста държавна такса по чл. 2а от Тарифата. Посочените процесуални норми имат незабавно действие спрямо заварени правоотношения и затова се прилагат и спрямо искови молби, подадени преди измененията в закона. Освен това исковете за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди от нарушаване правото на Европейския съюз осъществяват общия състав на непозволеното увреждане, като държавата отговаря по тези искове чрез органа, от чиито противоправни актове се формира претенцията за вреди. Затова въпросът за дължимата държавна такса в случая не се свързва с промяна на правната квалификация на спорното материално право.

С оглед така дадения отговор на поставения правен въпрос, настоящият състав на ВКС намира, че частната касационна жалба е основателна.

Във въззивното определение липсват мотиви за неприложимост на предвидените в ЗОДОВ специални правила относно размера на дължимите такси и разноски. Въззивният съд не е отразил, че исковете, които квалифицира по чл. 49 ЗЗД са предявени по ЗОДОВ, а при условията на евентуалност /в случай, че не бъде уважен искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата 32000 евро/, е предявен искът по чл. 4, § 3 ДЕС за същата сума, както и не е изложил никакви съображения относно това, че същият иск се основава на твърдения за допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Изложеното налага извод, за това че въззивното определение е постановено в противоречие със закона, конкретно в противоречие с процесуалното правило на чл. 2в, ал. 3 ЗОДОВ /ДВ, бр. 94 от 2019 г./, съгласно което за дължимите такси и разноски по разглеждани по реда на ГПК дела за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз се прилагат чл. 9а и 10. Освен това, въззивният съд не е съобразил характера и условията, при които са съединени предявените от ищеца искове с оглед правилото на чл. 72 ГПК, според ал. 1, на което за предявените с една молба искове, в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес. Същата норма не дава възможност за събирането на държавна такса по евентуално предявен иск, когато с него се защитава същият интерес, както с основния иск. Съгласно уточнението към исковата молба от 04. 06. 2018 г., евентуалната претенция следва да бъда разгледана единствено в случай, че не бъде уважен главният иск за имуществени вреди, произтичащ от нарушено право за разглеждане и решаване на наказателно дело в разумен срок, по което ищецът като пострадал от престъпление, може да се конституира като частен обвинител и граждански ищец. Видно от обстоятелствената част на исковата молба и постъпилото уточнение към нея, механизмът на формиране на претърпените вреди и защитимият интерес са идентични по главният иск и евентуалния иск, като единствената разлика е в основанието. При това положение за евентуалния иск изобщо не следва да бъде събирана държавна такса. Изложеното налага извод за неправилност на указанията на първата инстанция за довнасяне на държавна такса, съответно за липса на основание за връщане на исковата молба поради тяхното неизпълнение. В този смисъл определение на САС е неправилно в обжалваната му част, тъй като с него е потвърден незаконосъобразен съдебен акт на СГС.

Ето защо, въззивното определение следва да бъде отменено в обжалваната му част и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявените искове.

По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по ч. гр. дело № 2501/2019 година на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение.

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1728 от 28. 05. 2019 г. по ч. гр. дело № 1906/2019 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 10 състав, в частта му, с която е потвърдено разпореждане № 7583 от 06. 03. 2019 година по гр. дело № 6276/2018 г. на Софийски градски съд, I г. о., 25 състав.

ОТМЕНЯ въззивно определение № 1728 от 28. 05. 2019 г. по ч. гр. дело № 1906/2019 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 10 състав в обжалваната му част и потвърдените с нея части на разпореждане № 7583 от 06. 03. 2019 г. по гр. дело № 6276/2018 г. на Софийски градски съд, I г. о., 25 състав.

ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: