Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Р. Б, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и от адв.Е.П. – пълномощник на М. М. М. против решение № 1188/ 11. 06. 2020 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 5441/2019 год.,с което е отменено решение № 4760/27. 06. 2019г., постановено по гр. д.№ 10178/2018 год. на Софийски градски съд, в частта, с която е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на М. М. М. на основание чл. 2, ал. 1, т.З от ЗОДОВ сумата за разликата от 10 000лв. до 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато и поддържано от Прокуратурата на РБ обвинение в извършване на престъпление по чл. 119 във вр. с чл. 115 НК, за което е признат за невиновен с влязла в сила на 17. 08. 2017г. присъда от 28. 06. 2016г., постановена по НОХД № 2519/2015г на СГС, НО, 26 с-в, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17. 08. 2017г до окончателното изплащане и е отхвърлена искова претенция с правно основание чл. 2, ал. 1, т.З от ЗОДОВ, предявена от М. М. М. срещу Прокуратурата на РБългария за разликата от 10 000лв. до 15 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17. 08. 2017г. до окончателното изплащане;потвърдено е решението в частта му, с която е уважена исковата претенция за сумата от 10 000лв. и в която е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 150 000лв.

Ищецът М. М. М. обжалва въззивното решение в частта, в която е отхвърлен иска за разликата от 10 000 лв. до 150 000 лв., а ответникът по исковата молба Прокуратура на Р. Б в частта, с която е осъден да заплати обезщетение на ищеца.

В касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281 ал. 1 т. 3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл. 52 ЗЗД, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.

Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл. 52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/1968г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005г. по т. д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001 г.,поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение, както и по въпроса свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД,към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, за който се позовава на противоречие с решения постановени по реда на чл. 290 ГПК.

В касационната жалба на М. М. М. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон при определяне размера на вредите – основания за касационно обжалване по чл. 281 ал. 1 т. 3 ГПК.

Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК по въпроса свързан с начина на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съобразно критериите посочени в Постановление № 4/23. 12. 1968 г. на Пленума на ВС,както и по материално-правния въпрос - следва ли повдигането на най-тежкото обвинение в НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС) и задържането под стража в съвкупност да са самостоятелни основания за по-висок размер на обезщетението за оправдания подсъдим по реда на ЗОДОВ,който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2,пр. 3 ГПК обосновавайки го с „определянето на твърде малък размер обезщетение, въпреки доказаните негативни последици“.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради отсъствието на сочените предпоставки по чл. 280 ал. 1 ГПК.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими.

За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото и твърденията на страните във въззивните жалби е приела, че на 01. 09. 2014 г. със заповед за задържане на лице, ищецът М. М. М. е бил задържан за срок от 24 часа, а на 02. 09. 2014 г. е бил привлечен в качеството му на обвиняем за това, че около 15, 50 часа на 01. 09. 2014 г. в [населено място], [улица]пред бл. 15 умишлено умъртвил Е. Т., нанасяйки му прободно-порезно нараняване с нож на гръдния кош и корема, проникващо в гръдната и коремната кухини, причинило остра кръвозагуба - престъпление по чл. 115 от НК. С постановление от 02. 09. 2014 г. ищецът е бил задържан за срок до 48 часа, а с протоколно определение от 04. 09. 2014 г., постановено по н. ч.д. № 3892/2014 г. на СГС, е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража. С протоколно определение от 27. 01. 2015 г., постановено по в. н.ч. д.№ 67/2015 г. по описа на САС, мярката за неотклонение е изменена в „парична гаранция в размер на 1000 лв. С постановление от 09. 03. 2015 г. е повдигнато ново обвинение на ищеца по чл. 119, вр. с чл. 115 от НК.На 24. 06. 2015 г. делото е било внесено в СГС с обвинителен акт и образувано НОХД № 2519/15 г. По делото са били проведени общо шест открити съдебни заседание, съответно на: 30. 09. 2015 г., 20. 11. 2015 г., 27. 01. 2016 г., 23. 03. 2016 г., 18. 05. 2016 г. и 28. 06. 2016 г.,като ищецът се е явявал лично на всичките съдебни заседания, като единствено първото е било отложено по негово искане с оглед организиране на защитата му. С присъда ищецът е бил оправдан по повдигнатите му обвинения и мярката му за неотклонение е била променена в „подписка.По протест на ответника и въззивна жалба на частните обвинители и граждански ищци е било образувано ВНОХД№ 1029/16 г. по описа на САС, приключило в едно съдебно заседание и с Решение № 537/21. 12. 2016 г. присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена. С решение № 199/17. 08. 2017 г. на ВКС на РБ, е било оставено в сила решението на САС.

Спорен между страните е въпросът относно размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди.За да определи справедливия размер, съдът е взел предвид тежестта на повдигнатото обвинение за престъпление, което се наказва с лишаване от свобода до 5 години и наложената мярка за неотклонение - задържане под стража в продължение на почти 5 месеца /от 1. 09. 2014г до 27. 01. 2015г./, изменена впоследствие в парична гаранция, както и продължителността на наказателното производство – почти 3 години, от които в съдебна фаза 2 години и 8 месеца, като проведените пред първата инстанция съдебни заседания са шест и едно от тях е било отложено по искане на ищеца, който е участвал в процесуалните действия. Съобразил е гласните доказателства относно психическото състояние - стрес, притеснения, социално отчуждение, страх да излиза сам, нестабилно емоционални състояния, необходимост от приемане на медикаменти, желание да сложи край на живота си, както и неоснователността на възражението по чл. 5 ЗОДОВ и прилагайки принципа на справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД е приел, че дължимото обезщетение е в размер на 10 000 лв.

По касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б

Поставеният първи правен въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението актове на Върховния касационен съд.

Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва - налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения са такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.

Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е обосновал в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.

Поставеният материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.В обжалваното решение са изброени конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, от които са установени. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение.Освен това определения размер на обезщетението по представените съдебни решения не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело.Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на М. М. М.

Поставеният първи правен въпрос, макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Различната оценка на жалбоподателя по отношение на релевантните факти не може да обуслови основание за допускане до касационна проверка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващата воля на въззивния съд е съобразена с даденото тълкуване на закона, както и с трайната практика на ВКС.

Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК във връзка с поставения материалноправен въпрос. Това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, а само формално се е позовал на законовия текст, поради което и не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице.

За пълното на изложението следва да бъде посочено, че въпросът не обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация, тъй като той не е правен по смисъла на чл. 280 ГПК, а по съществото си е оплакване за неправилност и необоснованост на съдебния акт, което подлежи на преценка във втория стадий на касационното производство в случай, че бъде допуснато обжалването. Следва да се посочи и това, че съдът е изложил в мотивите си какво приема за установено и въз основа на какви доказателства и какво приема за недоказано в процеса и защо. Посочил е и кои факти счита за относими към въпроса за определяне размера на обезщетението, отчел е деянията, за които ищецът е бил обвинен и впоследствие оправдан, както и взетите по отношение на него мерки за процесуална принуда.

Основанието по чл. 280, ал. 2,т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Основанието очевидна неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти (явна необоснованост), каквито не се твърдят и не се установяват спрямо обжалваното решение.

При този изход на спора разноски не се дължат.

Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1188/ 11. 06. 2020 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 5441/2019 год.

Определението не подлежи на обжалване,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: