Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 284 114/06. 11. 2020 година, подадена от „168 часа“ ЕООД [населено място], срещу част от решение № 4754/04. 08. 2020 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 12 798/2019 година.

С касационната жалба решението на Софийския градски съд се обжалва в частта му, с която след като е изменено първоинстанционното решение № 73 542/23. 03. 2019 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 46-ти състав, постановено по гр. д. № 50 694/2015 година „168 часа“ ЕООД [населено място], е осъдено, на основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на М. И. С., сумата от 8000. 00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди в резултат на клеветнически твърдения, съдържащи се в статиите „Педофилски скандал в земеделското министерство“ и „Двама от педофилите уволнени“, публикувани съответно в б. 35/27. 08. 2010 година-02. 09. 2010 година и в бр. 39/03. 09. 2010 година-09. 09. 2010 година на вестник „164 часа“ и придружени с нейни снимки, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 24. 02. 2012 година до окончателното плащане.

В касационната си жалба „168 часа“ ЕООД [населено място] излага съображения за това, че решението на Софийски градски съд, в обжалваната му част, е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. С оглед на това е поискано въззивното решение да бъде отменено в тази част и да се постанови друго, с което искът по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен изцяло. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК „168 часа“ ЕООД [населено място] сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответницата по касационната жалба М. И. С. е подала отговор на същата с вх. № 268 597/25. 07. 2020 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 4754/04. 08. 2020 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 12 798/2019 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

„168 часа“ ЕООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 09. 10. 2020 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 284 114/06. 11. 2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийски градски съд е изложил мотиви, че по делото не било спорно и се установявало, че в бр. 35/27. 08. 2010 година-92. 09. 2919 година и в бр. 36/03. 09. 2010 година-09. 09. 2010 година на вестник „168 часа“ били публикувани статиите, от които С. твърдяла, че е търпяла вреди. Също така не било спорно, че издател на вестника било „168 часа“ ЕООД [населено място]. Действията на журналистите, възложени от вестника, от които М. И. С. поддържала, че търпи вреди се състояли в публикуване в бр. 35/27. 08. 2010 година-92. 09. 2919 година на вестник „168 часа“ на статия с голямо заглавие „Педофилски скандал в земеделското министерство“, с автори Д. Н. и Т. Н., която заемала около 2/3 от първата страница, публикувани били и снимки на лица с посочване на пълните им имена, сред които лица била и М. И. С., което било придружено с подзаглавие „Учени в сексоргии с дрогирани деца“. В краткия текст на първа страница било посочено името на С. като един от тримата служители на земеделското министерство, които заедно с преподавател от Медицинския университет в [населено място] „са били спипани по време на сексоргии с непълнолетни деца“. Цялата статия била публикувана на страница четвърта и страница пета от вестника. Заглавието отново било със значително по-едър шрифт в сравнение с останалите материали. В текста се твърдяло, че „ченгетата попадат в дирите на учените с нестандартна сексуална ориентация седмица преди ареста“. По-нататък се описвали действията на учените по разказ 15-годишно момче. Посочено било как детето се било запознало с „чичковците“, как те му били предали за пазене кокаин, как го били черпели с храна и алкохол, как му били купували дрехи и му давали дребни суми. Според статията, тийнейджърите били разкрили „мистерията с необичайното присъствие на жена в арестуваната мъжка гей компания“. Твърдяло се, че „според момчетата при някои от оргиите те първо трябвало да правят секс с присъствалата на тях дама, за да се възбудят и да могат да обслужват по-добре чичковците“. Посочено било, че според децата „освен четиримата арестувани в някои от оргиите се включвали и други хора, включително местни политици и общински шефове“. Статията продължавала на пета страница с подзаглавието от първа страница „Учени в сексоргии с дрогирани деца“. Твърдяло се, че „без да подозират, че вече са под контрола на полицията, четиримата търсещи нестандартни удоволствия туристи се свързват с две от хлапетата“, както и че „забавленията едва са започнали, когато посред нощ нахлуват ченгетата“, които „спипват едно от децата и гостите от София, докато си разменят ласки“. Посочени били и действията на полицията: „Компанията е натръшкана на земята. От всички са взети анални проби и биологичен материал от пенисите им.“ Във връзка с проведения обиск се сочело, че са били иззети няколко флашки, които са били изпратени за експертиза, от която да станело ясно дали сексоргиите са били записвани, като се проверявала и версията дали порнокадрите са били търгувани. На същата пета страница бил публикуван материал, озаглавен „Арести във В.“. Материалът, който бил разположен на половин страница, съдържал големи и малки снимки на четирите задържани лица, както и информация за всеки един от тях, включително за С.. За нея било посочено, че била докторант в секция „Карантина на растенията“ към Института за защита на растенията в [населено място]. Посочено било и в какво се състои научно-изследователската й работа. Отново на пета страница била публикувана отделна статия (без име на автор) със заглавие „Обвиняват ги по „Поправката К.“. Публикувана била снимка на В. К.. В статията бил отразен текстът на чл. 158а от НК и била посочена връзката между законовата разпоредба и лицето В. К.. В края на пета страница на бр. 35 (след процесната статия) бил публикуван материал, съдържащ компетентното мнение по въпросите на педофилията на видни културтрегери-така наречените Д. и К. Л. и композитора Х. А.. били са изразили пред обществеността и своето възмущение.

В бр. 36/03. 09. 2010 година-09. 09. 2010 година. била публикувана статия със заглавие „Двама от педодифилте-уволнени“. Неин автор била Т. И.. В статията се припомняло, че в нощта на 14 срещу 15 август полицията била спипала „в разгара на интимни сцени две 15-годишни момчета и „гостите“ им от София“, като били посочени имената и длъжностите на гостите, включително и за М. И. С.. Сочело се, че две от лицата вече били уволнени, а причината останалите да не бъдат уволнени, се съдържала в следното изречение: „Другите двама от задържаните, възползвали се от ласките на младежите във В.-молекулярният вирусолог Н. П. и докторант М. С. от Института за защита на растенията, се ползват с добро име на работното си място.“ Статията отново била придружена със снимки. На една от тях били М. И. С. и още едно лице. Снимката била придружена с коментар: „Застраховани. М. и Н. засега остават на работа заради доброто име, с което се ползват сред колегите си.“. Не било спорно и в производството се установява, че на 27. 08. 2010 година в редица печатни и електронни издания били публикувани статии във връзка със случая, за който съобщавал „168 часа“, а именно: в електронното издание на в. „Дневник“-статията „Служители на министерството на земеделието са арестувани заради сексоргии с непълнолетни“; във вестник „24 часа“-статията „Учени от земеделското министерство в секс оргия с хлапета“ и с подзаглавие „Стимулирали момчетата с кокаин“, като статията била придружена със снимки, включително и със снимката на М. И. С. с посочване на името й; във вестник „Труд“-статията „Обвиниха чиновници за педофилски оргии“, придружена със снимки на арестуваните лица; в електронното издание на вестник „24 часа“-статията „Научни работници в секс оргия с хлапета“, като отново била публикувана снимка на С.. И в четирите статии авторите изрично се били позовали на материалите от в. „168 часа“ ЕООД [населено място].

Въззивният съд е посочил, че претенцията била насочена към ангажиране отговорността на „168 часа“ ЕООД [населено място] на основание чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД.Пципът при такава обезвреда бил, че всеки носел отговорност за своите деяния, като в чл. 49 от ЗЗД било предвидено изключение от това общо правило. Съгласно разясненията, дадени в ППВС № 7/1958 година, фактическият състав на чл. 49 от ЗЗД бил налице, когато били причинени вреди на пострадалия от лице, при или по повод изпълнение на работата му, възложена от отговорния по чл. 49 от ЗЗД. Според последния текст възложителят на работата, при изпълнение на която било настъпило непозволено увреждане, носел отговорност, която била безвиновна и имала гаранционно обезпечителна функция и не произтичала от вината на възложилия работата. Издателят на вестник „168 часа“–„168 часа“ ЕООД [населено място] бил юридическо лице, което носело отговорност по чл. 49 от ЗЗД за понесени вреди от публикувани в изданието му материали. Ангажирането на отговорността на дружеството по посочения ред изисквало осъществяването на следния фактически състав: противоправно и виновно причинени вреди от действия на служители на дружеството при или по повод извършване на възложена от него работа и причинно-следствена връзка между действието и претърпените от С. неимуществени вреди. Във въззивната жалба „168 часа“ ЕООД [населено място] поддържало, че не било противоправно изказването на журналистически мнения с негативна оценка спрямо конкретно лице, когато ставало въпрос за информация, която била получена във връзка с провеждане досъдебно производство и от органите на МВР, прокуратурата и съда. Според дружеството не можело да се оцени като деликт изразяването на лично мнение/отношение към някого въз основа на факти и обстоятелства, станали му известни по повод провеждани наказателни производства, независимо от използваните изрази и/или квалификации. Във връзка с изложените в жалбата доводи въззивният съд намирал, че във всеки конкретен случай, следвало да се прави преценка дали определена публикация, която съдържа негативно съдържание спрямо засегнатото лице, освен оценка и мнение по обществен въпрос свързан с това лице, обективира и твърдение за злепоставящи факти. По принцип изказването на мнение чрез слово-писмено или устно, било гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39, ал. 1 от КРБ, но правото на мнение не било абсолютно. Ограничаването му, поради високата си обществена значимост и интензитет, било допустимо по изключение и само, за да се осигури защита на конкуриращ интерес и право, с цел охраната на други, също конституционно защитени права и интереси. Това ограничаване можело да става на основанията предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2 от КРБ и чл. 10, ал. 2 от ЕКЗПЧОС). Не се допускало ограничаването със закон на други, извън посочените в чл. 39, ал. 2 и чл. 57, ал. 2 от КРБ, основания. Съгласно посочените текстове, свободното изразяване на мнение не можело да се използва за накърняване правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. Чрез публичното слово лицата упражнявали основното си защитено от конституцията право на мнение и реализирали свободата си на изразяване на възгледи и идеи. Безспорната ценност на това право давала основание на ЕСПЧ да допусне, че „журналистическата свобода обхваща също така и възможно прибягване до определена степен на преувеличаване или дори провокация, което единствено може да гарантира истинската свобода на словото“. Подобна била и позицията, която защитавал КС в решение №/04. 06. 1996 година, постановено по конст. дело № 1/1996 година. В решение № 7/1996 година КС бил дал обстойно тълкуване на правото на свободно изразяване на мнение и свързаните с него права и свободи, прогласени от чл. 39-41 от КРБ, както и на случаите, когато са допустими ограничения на тези свободи и права. КС също приемал, че правото на свободно изразяване на мнение можело да се ограничи заради друго, конкуриращо право и това било правото на лично достойнство, чест и добро име, което КРБ също защитавала (чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1, изр. 2 от КРБ). В практиката на ЕСПЧ били заложени същите принципи по отношение на свободата на словото и възможността тя да бъде ограничавана. На основание тълкуването на нормите на ЕКЗПЧОС се приемало, че правото на свободно изразяване по чл. 10 от Конвенцията и правото на получаване и предаване на информация не били само основополагащи права в едно демократично общество, но били и предпоставка за упражняване на голям брой други права и свободи. Както се сочело сред ценностите, чиято закрила съставлявала основание за ограничаване на правото на свободно изразяване на мнение, КРБ посочвала присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Гражданската отговорност за обида и клевета, като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име, представлявала такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо от КРБ и от ЕКЗПЧОС. В обобщение на това и в отговор на доводите във въззивната жалба, въззивният съд намирал, че в практиката си ВКС действително приемал, че оценките, които представлявали коментар на факти, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност, колкото и да били негативно натоварени, не пораждали отговорност за лицето, което ги давало, като тяхната вярност или невярност не следвало да се проверява. Тези оценки обаче следвало да са направени при спазване ограниченията по чл. 39, ал. 2 от КРБ, т. е. те не трябвало да накърняват лично достойнство, чест и добро име на адресата им. Във всеки конкретен случай следвало да се прави разграничение между обидата и клеветата, които били в обсега на ограниченията на правото на свободно изразяване на мнение по чл. 39-41 от КРБ и оценъчните съждения, които били извън този обсег. В контекста на горното, въззивният съдебен състав намирал, че журналистите не можели да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят когото и да било, под претекст, че името му се коментирало във връзка с обществено значим въпрос, свързан с неговия пост или дейност. Те следвало да ограничат критиките до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 от КРБ, а ако ги преминат, следвало да отговарят за причинените вреди. Дали и доколко бил нарушен баланса на посочените конституционно защитени ценности (свободата на словото от една страна и доброто име на гражданите от друга), подлежало на преценка във всеки конкретен случай, въз основа на установените по делото обстоятелства. Във всички случаи, когато авторът на публикацията поднасял информацията, той носел отговорност за това дали изнесените данни отговарят на обективната действителност, защото преди публикуване на материала следвало да извърши проверка за достоверността на информацията, съобразно правилата на добрата журналистическа практика. В случая ставало въпрос за оклеветяване на М. И. С. чрез публикуването на неверни и позорни обстоятелства, както и чрез приписване на престъпления, които тя не била извършила.

Съставът на Софийски градски съд споделял изводите, до които бил достигнал и първоинстанционния Софийски районен съд при преценка основателността на предявения иск, че информацията, изнесена в статиите на „168 часа“ бр. 35/27. 08. 2010 година-92. 09. 2919 година, съответно бр. 36/03. 09. 2010 година-09. 09. 2010 година съставлявала обида и клевета по адрес на М. И. С., разпространени по публичен начин, а не на свободно изказано мнение или оценка на личността на С., дадени от изготвилите материала журналисти. Тези изрази не можели да се квалифицират единствено като коментар на факти от обективната действителност, за да не подлежат на журналистическа проверка преди да бъдат публикувани. Изразите използван в заглавието и в съдържанието на статията „Педофилски скандал в земеделското министерство“, както и констатациите на журналистите, че описаните в статиите лица, в това число М. И. С., „били спипани по време на секс оргия с непълнолетни деца“ и „ченгетата попадат в дирите на учените с нестандартна сексуална ориентация седмица преди ареста“, внушавали определени изводи по отношение на сексуалната ориентация на лицата и представлявали обективно твърдения, които по естеството си засягали честта и достойнството им, в това число-на С.. Преки негативни внушения относно сексуална ориентация и участие на М. И. С. създавали и направените в статиите констатации, за „мистерия с необичайното присъствие на жена в арестуваната мъжка гей компания“, както и това, че „според момчетата при някои от оргиите те първо трябвало да правят секс с присъствалата на тях дама, за да се възбудят и да могат да обслужват по-добре чичковците“. Публикуването на снимката на М. И. С., която била придружена с посочване на трите й имена, длъжността й, работното й място и други професионални данни, създавали у читателите внушение и пряко свързвали направените констатации със С.. Изнесеното в статиите, по мнение на въззивния съд, било негативно и позорящо доброто й име както в широк план-сред обществото, така и в професионален и личен план. В контекста на общият смисъл на статията, в съвкупност със заглавието й отпечатано с големи и подчертани букви на първа страница на вестника, правилно първоинстанционният съд бил приел, че се прави внушение, че М. И. С. била пряко свързана с педофилски скандал в Министерство на земеделието и участвала в сексоргии с непълнолетни деца, като ги склонявала към сексуални действия с по-възрастни. Въззивният съд намирал за съобразени с приетите по делото доказателства изводите първоинстанционният съд, че използваните в публикацията изрази пряко засягали достойнството и честта на М. И. С. и били позорящи и обидни за нея. При обсъждане вината и противоправността на деянието, следвало да се прецени дали когато журналистът изнесъл засягащи името, честта и достойнството на друго лице факти, е проверил тяхната достоверност. В практиката на съдилищата последователно се приемало, че неблагоприятните за другиго факти, когато са опозоряващи, трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги разпространи в печатно издание или по друг начин. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извършва нямало. В практиката било утвърдено схващането, че журналистът трябвало да е получил потвърждение поне от два независими източника, които да са достоверни относно изнесените в публикацията факти, т. е. източниците следвало обективно да могат да гарантират истинността на информацията, преди тя да се публикува. Само ако се установяло, че проверката е добросъвестна можело да се изключи вината. В случая ставало въпрос за оклеветяване на М. И. С. чрез публикуването на неверни и позорни обстоятелства, както и чрез приписване на престъпления, които тя не била извършила.

Въззивният съд споделял изводите на първоинстанционния съд, че от представените доказателства не можело да се направи обоснован извод, че е извършено обективно журналистическо проучване на изложените в статиите твърдения и факти, преди те да бъдат публикувани и по този начин разгласени пред неопределен брой читатели. Доказването на тези обстоятелства било в тежест на „168 часа“ ЕООД [населено място]. Авторите на първата статия Д. Н. и Т. Н., които били разпитани като свидетели пред Софийския районен съд и показанията им са били подробно обсъдени от този съд поддържали, че са я изготвили при съблюдаване на добрите журналистически практики, като сочели различни източници на информация. Според тях източникът на информация са били разследващите полицаи и органи на прокуратурата, на които досъдебното производство е било възложено. Както бил приел и първоинстанционният съд органите на досъдебното производство не представлявали два независими един от друг източника на информация (чл. 193 от НПК, чл. 196 от НПК, чл. 197 от НПК). Освен това, по закон-аргумент от чл. 198 от НПК, органите на досъдебното производство не можели да разгласяват предварително информация и материали за провежданите от тях разследвания и да разкриват факти от теза разследвания публично без предварително разрешение на прокуратурата, още повече пред журналисти, в нарушение на презумпцията за невиновност, сочейки М. И. С. като извършител на престъпления в бюлетина на МВР. В случая не било установено да е било дадено разрешение от прокуратурата за разгласяване на предварителните данни във връзка с досъдебното производство. Разрешението за достъп или за събиране на информация чрез пресцентъра на МВР било без значение за законосъобразността на снабдяването на репортерите с информация. Не представлявали независим източник на информация и родителите на непълнолетните лица, защото по делото било установено, че свидетелите Н. и Н. са се били срещнали само с една майка, която не била имала никаква конкретна информация по случая, а била получила такава от самите репортери. Не се установявало по категоричен начин репортерите да са били провели срещи и с други родители или да са били проверили по друг начин данните, за които изнасяли информация в процесните статии. Не можели да се приемат за източник на информация съображенията на защитниците на обвиняемите, нито конкретните мотивите на съда по време на гледане на мерките за неотклонение, предвид спецификите на производството по чл. 64, ал. 7 от НПК.Сят районен съд основателно бил посочил в тази връзка, че производство относно мерките за неотклонение на разглеждане са поставени единствено предпоставките за задържане под стража във връзка с целта на чл. 57 от НПК (да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда). В случая се установявало, противно на твърденията на „168 часа“, че както Районен съд Велинград, така и Окръжен съд Пазарджик не били взели по отношение на М. И. С. каквато и да било мярка за неотклонение, като съдилищата били приели, че не са налице достатъчно обосновани данни за наличие на престъпление (чл. 56, ал. 1 от НПК), което представлявало достатъчна индиция, че обвинението срещу нея е било несъстоятелно. Освен това, по сведение от свидетелските показания на журналистите, те са били запознати с тези факти. Изцяло в тежест на журналистите е било да проверят информацията цялостно и да не я изнасят публично преди тя да бъде потвърдена и безспорна. В заключение въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че по делото не се установявало авторите на статиите в двата броя на вестника да са спазили добрите журналистически практики и да са получили информация от поне два независими източника, преди да изнесат конкретни факти по отношение на М. И. С.. Процесните публикации съставлявали противоправно, неправомерно деяние, за което отговорност носело „168 часа“ ЕООД [населено място], в качеството му на възложител по смисъла на чл. 49 от ЗЗД. По делото не били ангажирани доказателства, които да опровергаят презумпцията за вина на авторите на публикацията. Поради това въззивният съд споделял решаващият извод на първоинстанционния Софийски районен съд, че бил реализиран състава на чл. 49 от ЗЗД и отговорността на „168 часа“ ЕООД [населено място] следвало да се ангажира.

Съгласно чл. 51 от ЗЗД на обезщетяване подлежало вредите, които били пряка и непосредствена последица от увреждането, като неимуществените се преценявали по справедливост от съда. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, следвало да се отчетат всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства имащи отношение към претърпените от М. И. С. неимуществени вреди, да се съобрази злепоставящ характер на публикуваните материали, с които били засегнати лични, граждански и човешки права на С., накърнен бил авторитета й в личен и професионален план, с което „168 часа“ ЕООД [населено място], като издател на вестника определящ характера и съдържанието на публикуваните материали, бил нарушил общият дълг да не се вреди другиму.

Въз основа на ангажираните в производството гласни доказателства (показанията на свидетелката П. М., преподавател в Софийския университет), които били подробно обсъдени от първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав намирал за обоснован извода, че било установено настъпване на твърдените от М. И. С. неимуществени вреди, състоящи се в това, че се била чувствала унижена и злепоставена пред неограничен кръг субекти, станала била тревожна, изпитвала била емоционално напрежение и смущение в нормалния си начин на живот и в професионален план. М. И. С. била продължително време смазана и омерзена, изпитвала срам и унижение, не била общувала с колегите си, не била участвала в научни форуми. Кариерното й развитие се било забавило. Част от колегите й продължавали и в момента да странят от нея, защото били повлияни от описаното в публикациите. Установена била и пряката връзка на вредите с процесните публикации, които се били отразили крайно негативно на емоционалното и психическо състояние на С.. В обобщение, въззивният съд намирал, че претърпените стрес, негативни емоции и безпокойство са се отразили на психиката, поведението и работоспособността на М. И. С. са били в пряка причинна връзка с процесните публикации. Съобразно критериите на чл. 52 от ЗЗД, като отчитал конкретните обстоятелства свързани с публикацията, съставът на Софийски градски съд споделял изводите на първоинстанционния съд, че претендирания размер на обезщетението за неимуществени вреди от 8000. 00 лева бил справедлив и компенсирал претърпените от М. И. С. емоционални страдания и стрес. Основателно първоинстанционният съд не бил уважил възражението за погасяване на вземането за вреди по давност. По общото разпореждане на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, при деликт длъжникът изпадал в забава от деня на непозволеното увреждане. Срокът на давността за вземането от деликт бил петгодишен и течал от момента на извършване на деликта. Като се съобразяла най-ранната дата на публикациите-27. 08. 2010 година до завеждането на исковата молба на 26. 08. 2015 година (изпратена по пощата на 24. 08. 2015 година) не бил изтекъл петгодишният давностен срок по чл. от 110 ЗЗД. За разлика от първоинстанционния съд обаче, въззивният съдебен състав намирал за частично основателно възражението за погасяване на част от вземанията за законна лихва за забава върху претенцията за обезщетение за вреди. Погасителната давност за акцесорното вземане обаче била тригодишна-аргумент от чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Поради това М. И. С. имала право на лихва за забава, тъй като давността течала от всеки ден на забавата, не за целия приет от Софийския районен съд период, а само за последните три години преди предявяване на иска на 24. 08. 2015 година-т. е. от 24. 08. 2012 година до окончателното плащане.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „168 часа“ ЕООД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това кой е защитимия интерес при конкуренция на права-правото на децата и родителите им, както и на гражданите да знаят кои лица системно набират непълнолетни за секс в съответното населено място или защитата на личните данни на обвиняемите лица в престъпление по чл. 158а от НК, обявени в публичен съдебен процес, Бюлетин на МВР и изявление на прокурора; за това ако съдът е решил да насрочи публично наказателна процедура при открити врати относно мерките за неотклонение на обвиняеми лица за престъпление по чл. 158а от НК по отношение на 14 годишни деца, журналистите имат ли право да оповестяват информацията, добита от прокурора и съда в това заседание; за това официална ли е информацията изнесена от прокурора и съда на публичните заседания; за това МВР-орган на изпълнителната власт, прокуратурата-орган на съдебната власт и съдът-същински орган на съдебната власт, различни източници на информация ли са; за това официалната и служебната информация, оповестена от МВР в бюлетин, от прокуратурата, чрез публично изявление на прокурор и от прокуратурата и съда, демонстрирана в открито съдебно заседание, подлежи ли на проверка от журналиста присъствал в съдебното заседание, а преди това получил служебно бюлетина на МВР; за това непълна ли е журналистическата проверка, ако информацията е вярна и се основава на официално оповестена информация на МВР, прокуратурата и съда; за това информация, оповестена на основание официални източници на информация, клеветническа ли е ако съдържа верни обстоятелства за наказателно преследване, привличане като обвиняем и определяне на мярка за неотклонение под стража за престъпление от раздел „Разврат“, чл. 158а от НК по отношение на деца; за това приложим ли е Регламент ЕС 679/2016 година при публични съдебни заседания, който дава право на журналиста да обработва лични данни, без да е администратор на лични данни, когато общественият интерес надхвърля личния, включително относно хомосексуално влечение към деца; за това общественият интерес надделява ли над личния, когато в публично съдебно заседание се оповестяват факти и обстоятелства за обвиняемо лице, участвало в набиране на деца за секс; за това противоправно ли е деянието за участието в набиране на лица за секс и присъствието на деца за сексуални цели, дори без да участват в сексуални актове като с него нарушава ли се Конвенцията на Съвета на Европа за закрила на децата от сексуална експлоатация и сексуално насилие, в сила за Р. Б от 01. 04. 2012 година и може ли ищецът да черпи права от противоправното си деяние и за това дължима ли е лихвата за вземания от непозволено увреждане при направено правопогасително възражение за давност след изтичане на тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, започнала да тече от датата на откриване на дееца-чл. 113, ал. 3 от ЗЗД, която съвпада, с датата на публикацията в издателство, декларирало по реда на чл. 7а и следващите от ЗЗДПДП в МК изискуемите се данни.

Въпросите от първи до седми включително не обосновават допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Това дали изнесената от прокурора или от съда, при провеждането на публичните му заседания, информация има официален характер е без значение за производството. Следва да се има предвид, че тази информация може да съдържа изявление на прокуратурата или на съда, в качеството им на органи в рамките на предоставената им от закона, компетеност, така и данни за изявления на трети лица-твърдения и изявления на страните в производството, на техните процесуални представители или извадки от показания на разпитани в хода на производството свидетели. В случай, че съответното средство за масова информация възпроизведе съдържанието на такава съобщение било буквално, било с незначително и несъществено отклонение, като при това посочи и източника на информация, то няма да носи отговорност за причинените на трети лица вреди. Когато тази информация е послужила като повод за изготвянето на публикация във връзка с конкретния случай, в която се съдържат както данни от горепосочените съобщения, така и данни от проведено от журналистите разследване, а наред с това се правят и изводи за виновността на обвинените лица, същата не може да обуслови освобождаването на публикувалото материала издание от отговорността за вреди, ако такива са причинени на трето лице. В такива случаи няма да се носи отговорност за направени в публикацията оценъчни твърдения, освен ако с тях на практика се въвеждат фактически твърдения или пък се преминава границата на добрия тон и се злоупотребява с правото на мнение, като се засягат законово защитени права на трети лица. Изданието ще носи отговорност за вреди, причинени от фактически твърдения, които са осмиващи или опозоряващи третото лице, в случаите когато се установи, че същите са били неверни. В последния случай изданието би могло да се освободи от отговорност, ако установи, че преди това е провело добросъвестно журналистическо разследване. Липсва правна норма, която да определя кога това разследване е добросъвестно, но съгласно установената съдебна практика такова е това, при което информацията е проверена най-малко чрез два независими един от друг източника (решение № 85/23. 03. 20212 година, постановено по гр. д. № 1486/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.). Поради това от съществено значение е това дали източниците на информация са два или повече, а това дали те са независими един от друг или се намират във връзка-йерархична, родствена или друга, поставяща ги в зависимост един от друг. При това разследване журналистът може да се позовава на информация от прокуратурата или от съда, но само доколкото тя касае извършените от тях действия. Що се отнася до съдържащите се в нея данни за действия или изявление на трети лица-страни в производството, участници в него или трети лица, то същите подлежат на проверка, доколкото не са установени с обвързваща сила. При това от съществено значение ще е това как тази информация е интерпретирана в публикацията и контекста, в който е поднесена. В този случай отговорността на изданието за вреди причинени на трети лица ще може да бъде ангажирана, ако наред с информацията от прокуратурата или съда в публикацията се съдържат и неизнесени от тях, а събрани при журналистическото разследване, фактически твърдения, които са неверни и наред с това осмиващи или опозоряващи трети лица. Самата публикация трябва да е коректна и да съдържа всички установени факти, а не да предава само една част от тях, която подкрепя линията на автора и преследваната от него крайна цел на публикацията. В случаите, когато се касае до наказателно преследване издателят ще трябва да се съобрази и с действащата по отношение на лицата презумпция за невинност. Същата е залегнала в разпоредбата на чл. 12 от НК, но приложението й не е ограничено само до правозащитните органи и обвиняемия, а до всички лица, доколкото съгласно чл. 31, ал. 3 от КРБ е въздигната в основно право на гражданите и може да бъде ограничавана само в с изключение на случаите по чл. 57 от КРБ. Въззивният съд се е съобразил с така установената практика, поради което не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване по така посочените въпроси. Това се отнася и до деветия от поставените въпроси, доколкото самото по себе си твърдението за противоправно поведение на едно лице, колкото и да е значителен засегнатия интерес, не е основание за публикация, без да има данни това поведение да е установено по надлежния ред или да е проведено надлежното журналистическо разследване. В този случай може само да бъде съобщено само това, кое лице е направило твърдението и какво е неговото съдържание, без да се излагат други подробности.

Десетият от поставените от „168 часа“ ЕООД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси също не обосновава допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, тъй като за да бъде от значение противоправното поведение на лицето трябва да бъде установено по делото, което в случая не е налице. Само твърденията в тази насока на „168 часа“ ЕООД [населено място] и присъда от 26. 06. 2013 година на Софийския районен съд, наказателно отделение, 122-ри състав, постановено по н. ч. х. д. № 22 911/2011 година, потвърдена с решение № 437/17. 04. 2014 година на Софийски градски съд, наказателна колегия, ХІІ-ти въззивен състав, по в. н. ч. х. д. №5639/2013 година не са достатъчни за да се приеме твърдяното от касатора противоправно поведение на С.. С посочената присъда авторите на цитираните публикации са оправдани за престъпления по чл. 148, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 2 и т. 3 от НК и за престъпления по чл. 148, ал. 2, във връзка ал. 1, т. 2 и т. 3, във връзка с чл. 147 ал. 1 от НК и чл. 148, ал. 1, т. 2 и т. 3, във връзка с чл. 146, ал. 1 от НК. Тъжители по наказателното производства са били две лица, които са участвали в посочените в публикациите случаи, но са различни от М. И. С.. Затова съгласно чл. 300 от ГПК постановената в наказателното производство присъда не може да служи като доказателство за противоправно поведение от страна на С., включително и по отношение на съдържащи се в мотивите становища за нейни действия или твърдения. Доказателствата за токова поведение, доколкото липсва влязла в сила присъда, е следвало да бъдат ангажирани от „168 часа“ ЕООД [населено място] в настоящето производство, което не е направено.

Въпросът свързан с Регламент (ЕС) 2016/679 на Е. П и на Съвета от 27. 04. 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО (Общ регламент относно защита на данните) е неотносим към случая, тъй като регламентът влиза в сила на двадесетия ден след публикуването му в Официалния вестник на ЕС и се прилага от 25. 05. 2018 година, което е след случая, предмет на настоящето производство.

Последният от поставените в изложението на „168 часа“ ЕООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обосновава допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, тъй като съдебният състав не е отрекъл погасяването на дължимите се върху обезщетението за непозволено увреждане лихви за забава, с предвидената в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД погасителна давност, а напротив посочил е, че в конкретния случай тази давност е приложима и е уважил направеното от касатора възражение в тази насока.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „168 часа“ ЕООД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19. 02. 2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „168 часа“ ЕООД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, а също така и в ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 4754/04. 08. 2020 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 12 798/2019 година в обжалваната му част по подадената срещу него от „168 часа“ ЕООД [населено място] касационна жалба с вх. № 284 114/06. 11. 2020 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4754/04. 08. 2020 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-Д състав, постановено по гр. д. № 12 798/2019 година в обжалваната му част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.