Р Е Ш Е Н И Е
№ 107
гр. София, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ търговско отделение,
в открито заседание на двадесет и девети януари, две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
Председател: Бонка Йонкова
Членове: Петя Хорозова
И. А. при участието на секретаря С. Ш. като разгледа докладваното от съдията Ангелова т. д. № 1158 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на П. А. А. и Е. Н. А., чрез процесуален представител, против Решение № 449 от 18.12.2023 г. по в. т.д. № 554/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на Решение № 75 от 16.06.2023 г. по т. д. № 40/2022г. на Окръжен съд – Пазарджик в обжалваната му осъдителна част, са отхвърлени предявените от настоящите касатори против Гаранционен фонд искове с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ за осъждане на ответника да им заплати сумите в размер на 44 000 лв. за П. А. А. и в размер на 64 000 лв. за Е. Н. А., представляващи обезщетения за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на А. П. А., причинена при ПТП, реализирано на 07.02.2021 г. в [населено място], обл. Пазарджик, при което като пешеходец е бил блъснат от неустановен автомобил, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 26.06.2021г. до окончателното им изплащане.
В касационната жалба се поддържа неправилност на атакуваното въззивно решение поради необоснованост на извода за недоказаност на противоправно поведение от водача на неидентифицираното МПС. Касаторите се позовават на допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон при формиране на извода, че водачът на автомобила не е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП, тъй като пешеходецът не е представлявал видимо препятствие. С твърдение за необсъждане на целия събран по делото доказателствен материал за установяване механизма на ПТП е обосновано оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Моли се за отмяна на въззивното решение и осъждане на ответника да заплати на П. А. А. сумата от 44 000 лв. и на Е. Н. А. сумата от 64 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на А. П. А., причинена при ПТП, реализирано на 07.02.2021 г., ведно със законната лихва от 26.06.2021г. до окончателното им изплащане, както и сторените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба – Гаранционен фонд, чрез процесуален представител, депозира писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
С първоинстанцонното решение исковете са уважени за сумите от 44 000 лв. в полза на ищеца П. А. А. и от 64 000 лв. в полза на ищцата Е. Н. А., след като определените по справедливост обезщетения от 110 000 лв. за първия и от 160 000 лв. за втората от ищците са намалени с установения принос от 60%.
Сезиран с въззивна жалба от Гаранционния фонд срещу осъдителните части на първоинстанционното решение, за да постанови обжалвания резултат, Пловдивският апелативен съд е констатирал, че страните не спорят по установения и с издаденото удостоверение за родствени връзки факт, че П. А. и Е. А. са син и съпруга на починалия при ПТП на 07. 02. 2021г. А. П. А., както и че самото ПТП е настъпило при участието на неидентифицирано моторно превозно средство, с което на основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ е обоснована отговорността на Гаранционния фонд. Като спорен между страните е очертан от въззивната инстанция въпросът - налице ли е противоправно поведение на водача на лекия автомобил, което да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, а именно смъртта на А. П. А.. За да отговори на същия, апелативният съд е взел предвид заключението на приетата пред първата инстанция комплексна автотехническа и съдебно медицинска експертиза / КСМАТЕ/, според което процесното ПТП е възникнало на главен път 11-84, преминаващ през центъра на [населено място], на пътен участък с асфалтова настилка в зона на кръстовище с [улица]и при действие на пътен знак Д 17, указващ пешеходна пътека, в тъмната част на деня, при намалена видимост. Според експертите, скоростта на движение на неизвестния автомобил преди произшествието и в момента на удара не може да бъде определена поради липса на технически данни и параметри, а след като тази скорост е неопределяема, то е и невъзможно да се отговори на въпроса дали легналият по корем, по средата на платното за движение с глава по посока на движението на автомобила пострадал, е бил различим обект за управляващия лекия автомобил, респ. дали същият е попадал в опасната му зона. Категоричен според съда бил изводът на експертите, че А. е представлявал неочаквано препятствие на пътя и с необичаен характер, предвид тъмните дрехи, с които е бил облечен, и ограничената видимост. Според вещите лица, масовият център на пешеходеца се е намирал в средата на лентата за движение на автомобила, като изрично посочили, че не може да се даде категоричен отговор на въпроса дали пострадалият е влязъл в зоната на осветеност на фаровете. От експертното заключение било установено също така, че пострадалият е бил с наличие на алкохол в кръвта от 3,67 промила, която алкохолна концентрация отговаря на тежка степен на алкохолно опиване, присъщо за което състояние е тежко потискане на всички функции на ЦНС - мисловна дейност, съобразителност, внимание, ориентация, координация, реакция, аналгезия, като е възможно изпадане в сопор или кома.
Въз основа на тези данни, въззивният съд е приел за недоказани както противоправно поведение от страна на водача на лекия автомобил, така и вина за настъпилото ПТП. Изводът е аргументиран с установеното, че в случая пострадалият е бил легнал по корем в средата на лентата за движение на лекия автомобил, при намалена видимост, в тъмно време и с тъмно облекло, поради което не може да бъде определен като „видимо препятствие“ по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДвП. Според съда, механизмът на станалото ПТП сочи на случайно събитие по смисъла на чл.15 НК, при което липсва вина у лицето, причинило увреждането. При формиране на този извод съдът се е позовал на разясненията, дадени в т.5, б. „б“ от Тълкувателно решение № 106/1982 г. на ОСНК на ВС, съгласно които водач на МПС не носи наказателна отговорност, когато в опасната зона за спиране на МПС-то бъде увредено лицето, което е създало опасността. При обосноваване на извода за случайно събитие съдът е акцентирал на недоказаното по делото обстоятелство мястото на удара да е попадало в опасната зона за спиране поради невъзможността да се определи скоростта на движение на лекия автомобил; на липсата на данни и на житейска или формална логика за извод, че водачът на лекия автомобил е забелязал лежащия на пътното платно пострадал поради неустановяване на спирачни следи и при зачитане на необичайното поведение на пострадалия, резултат от алкохолното му повлияване и установената пътно - климатична обстановка. Апелативен съд – Пловдив е приел, че с тези си действия, провокирани и от алкохолното повлияване, пешеходецът е нарушил разпоредбите на чл.113, ал.1, т.2 и чл.108 ЗДвП и е станал единствена причина за настъпване на ПТП-то, поставил е себе си в рискова пътна ситуация, която обективно е имал възможност да избегне. При този извод и след като не е установил противоправно и виновно поведение на водача на неидентифицирания лек автомобил, решаващият съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ е неоснователен, вследствие на което е отменил първоинстанционното решение в осъдителната му част и е отхвърлил претенциите в уважената им част.
Решението на Апелативен съд - Пловдив е валидно и процесуално допустимо, но е частично неправилно.
С Определение № 2835 от 31.10.2024г. по настоящото т. д. № 1368/22г. на ВКС, ТК, Второ отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК по значимия за изхода на делото въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други.
Становището на състава на ВКС произтича от следното:
Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Следователно, конкретният отговор на въпроса е, че въззивният съд в рамките на своята компетентност следва да анализира всички допуснати и относими писмени и гласни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да прецени доказателствената им стойност, и след обсъждане доводите на страните да обоснове защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други, съответно защо приема съответен факт за осъществен или неосъществен.
В противоречие с дадения по-горе отговор и трайно установената съдебна практика по чл. 290 ГПК по тълкуването на чл. 235, ал. 2 ГПК, посочена от касатора в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, апелативният съд е изложил собствени фактически и правни изводи по въпроса за механизма на процесното ПТП, но не е обсъдил в пълнота и в тяхната взаимна връзка всички доказателства по делото, като не е извършил задълбочен и цялостен анализ на същите. Основателни в тази връзка са доводите в касационната жалба, че при преценка поведението на водача на неидентифицираното превозно средство въззивният съд не е изследвал задълбочено и в цялост приетата КСМАТЕ в частта на установеното, че пострадалият е бил видим за водача от разстояние минимум 55 метра, каквато е средната дължина на осветената зона от късите светлини, а при движение на дълги светлини видимостта е била над 150 метра, като при движение на къси светлини технически съобразената скорост е 60 км/ч, при разрешена за пътния участък – 50 км/ч. Основателни са и оплакванията, че необсъдени от съда са останали показанията на свидетелите – очевидци и справката от [община] досежно осветеността на пътя, както и за игнориране становищата на вещите лица при приемане на заключението, които след съобразяване на данните за включено улично осветление са приели, че препятствието на пътя е било забележимо от водача на неизвестния автомобил от по-голямо разстояние, а именно - от 60 м.
Тъй като в случая не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, на основание чл.293, ал.2 вр. ал.1 от ГПК спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.
Правилна и в съответствие с данните по делото е констатацията на въззивния съд, че ПТП-то е възникнало на главен път ІІ-84, преминаващ през центъра на [населено място], на пътен участък с асфалтова настилка в зона на кръстовище с ул.15-та, при действие на пътен знак Д 17, указващ пешеходна пътека, при ограничение на максимално допустимата за пътния участък скорост от 50 км/ч, на 07.02.2021г. около 19.15ч., т. е. в тъмната част на денонощието; че пострадалият, облечен с тъмни дрехи, се е намирал легнал по корем по средата на лентата за движение с глава по посоката на лекия автомобил; че без да спира автомобилът е преминал с десни гуми през тялото на последния, който в резултат на прегазването е получил множество травми, несъвместими с живота. Невъзможността вещите лица да определят скоростта на движение на неизвестния автомобил поради липсата в случая на технически данни и параметри за установяването й неправилно е възприета от въззивния съд като препятстваща отговора на въпроса дали легналият по корем на пътното платно пострадал е бил различим обект за управляващия лекия автомобил водач, респективно дали същият е попадал в опасната му зона за спиране. В хипотезата на неустановена по делото скорост на причинилия удара автомобил от решаващо значение при преценка наличието на противоправно поведение на неговия водач е установяването от какво разстояние последният е могъл да възприеме препятствието на пътя и коя е технически съобразената скорост, позволяваща му своевременно да предприеме екстрено спиране за предотвратяване на удара. След анализ на примери за обичайно възникващи препятствия по пътищата, като от тях най-близко до процесния случай е определена паднала на пътя автомобилна гума, вещите лица, изготвили приетото в първоинстанционното производство заключение на КСМАТЕ, са установили, че видимостта към този обект е по-малка от общата и възлиза на 50-55 м, съответна на дължината на осветената зона от късите светлини. В случая технически съобразената скорост с далечината на видимост на къси светлини, според вещите лица, е била 60 км/ч., при която водачът на неизвестния автомобил е могъл да спре преди мястото на удара и да избегне прегазването. Допълнителен аргумент за извода, че пострадалият е попадал във видимата зона на осветеност дори от по-голямо разстояние от около 60 м, според разясненията на вещите лица в съдебно заседание, е обстоятелството, че уличното осветление е било включено, в който смисъл са данните, предоставени от [община], и показанията на свидетелите очевидци, които освен това сочат, че преди удара е минал друг автомобил, който е възприел пешеходеца, намалил е скоростта и го е заобиколил. В тази връзка, основаният на експертизата извод на въззивния съд, че не може да се даде категоричен отговор на въпроса дали пострадалият е влязъл в зоната на осветеност на фаровете, освен че е необоснован, е резултат и на погрешно интерпретиране на констатацията в експертното заключение, която е за липса на данни за конкретната осветеност, която са постигали фаровете на неизвестния автомобил, /така например по делото няма данни дали е бил на къси или дълги светлини/, а не за невъзможност от установяването й при използване на специални знания. В нарушение на правомощията си по чл.235, ал.2 ГПК, без да обсъди заключението в цялост, както и останалия доказателствен материал, въззивният съд не е изложил мотиви защо не ги кредитира и то при положение , че е намерил за неправилен извода на
първоинстанционния съд за противоправност в поведението на водача на неизвестния автомобил.
Решаващият за изхода на спора мотив в обжалваното решение, че механизмът на станалото ПТП сочи на случайно събитие по смисъла на чл.15 НК, при което липсва вина у лицето, причинило увреждането, е незаконосъобразен поради необснованост и превратно тълкуване констатациите в експертното заключение и на разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗЗД. Позоваването на чл.15 НК е аргументирано от въззивния съд с дадената от експертите квалификация, че А. е представлявал неочаквано препятствие на пътя и с необичаен характер, предвид тъмните дрехи, с които е бил облечен, и ограничената видимост, поради което, според съда, не може да бъде определен като „видимо препятствие“ по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДвП. С посочената разпоредба обаче е въведено понятието „предвидимо препятствие“, което не е тъждествено с това за „видимо препятствие“, като смисловата разлика е очевидна. В практиката на ВКС няма спор по тълкуването на чл.20, ал.2 ЗДвП, че на водача на ППС е вменено задължение да избере такава скорост на движение, която да му позволи реакция дори и на възникнала, но все още невъзприета от него опасност, т. е. когато тя е следвало да се предположи като налична. Очевидно законодателят прави разлика между предвидимата опасност, която водачът е длъжен да предположи като налична, дори и когато същата все още не е видима, и „видимата опасност“. Определянето на препятствието като „предвидимо“ е от компетенциите на съда, поради което неправилно въззивният съд се е позовал на дадената от експертите квалификация на поведението на пострадалия като „неочаквано препятствие на пътя и с необичаен характер“.
В съответствие с разясненията, дадени в т.5, б. „б“ от Тълкувателно решение № 106/1982 г. на ОСНК на ВС, въззивният съд правилно е посочил, че водач на МПС не носи наказателна отговорност, когато в опасната зона за спиране на МПС-то бъде увредено лицето, което е създало опасността. Поради допуснатите нарушения на съдопроизводствените правила, обсъдени по-горе, направеният в тази връзка решаващ извод на съда за недоказаност по делото на обстоятелството дали мястото на удара е попадало в опасната зона за спиране, противоречи на събрания по делото доказателствен материал. От експертното заключение категорично се установява, че при скорост от 60 км/ч, при максимално разрешена за пътния участък – 50 км/ч, водачът на неизвестния автомобил е могъл да спре и да предотврати удара, т. е. пострадалият, който в случая е бил и неподвижен с оглед на заетата от него легнала позиция, се е намирал извън опасната зона за спиране на автомобила. Фактът на неустановяване на спирачни следи неправилно решаващият съд е използвал като допълнителен аргумент при обосноваване на извода за случайно събитие. Такъв извод не следва нито от тълкуването на закона, нито от житейска или формална логика, на която се е позовал съда в обжалваното решение. Както се посочи по-горе от значение е дали обективно при съобразена с осветеността на фаровете скорост, каквато е следвало да избере и поддържа, съгласно правилото на чл.20, ал.2 ЗДвП, водачът на автомобила е могъл да предотврати произшествието, а не субективните му възприятия и реакции. Наред с това, при преценка поведението на водача на неизвестния автомобил неправилно съдът е акцентирал и на необичайното поведение на пострадалия, резултат от алкохолното му повлияване. Наличието на алкохол в кръвта може да е обяснение за неадекватното поведение на пострадалия, но е без значение за извода дали поведението на водача на автомобила е противоправно.
При максимално разрешена скорост за пътния участък от 50 км/ч и при възможност да предотврати удара дори и при скорост от 60 км/ч възможните изводи са, че водачът на неизвестното МПС или е карал с превишена скорост или в разрез с правилата за движение по пътищата не е реагирал на препятствието на пътя чрез намаляване на скоростта и спиране на автомобила – нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП . Следователно, следва да се приеме за успешно проведено пълно и главно доказване на всички елементи от фактическия състав на деликта с извършител – водач на превозно следство, което е напуснало местопроизшествието и не е било установено, поради което и на основание чл.557, ал.1,т.1 във вр. ал.2 КЗ следва да бъде ангажирана отговорността на Гаранционния фонд.
Налице са и условията на чл. 558, ал.5 КЗ – отказ на Гаранционния фонд да заплати на ищците обезщетения по предявените претенции.
Няма спор по активната материалноправна легитимация на ищците, в качеството им на син и съпруга на починалия при процесното ПТП А. П. А..
По размера на обезщетенията, определени от първоинстанционния съд на 110 000 лв. за сина и 160 000 лв. за съпругата, доколкото пъроинстанционното решение е обжалвано само от ответното дружество, настоящият състав на ВКС е ограничен в преценката си до тези размери с оглед правилото на чл.271, ал.1, изр. второ ГПК за невлошаване положението на жалбоподателя.
От показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели се установява, че и двамата ищци преживяват обичайните за внезапна и безвъзвратна загуба болки и страдания; отношенията в семейството като цяло и поотделно между съпрузите и между баща и син били нормални, добри, основани на взаимопомощ и разбирателство, а починалият - като грижовен, ангажиран баща и работещ човек. Конкретно по отношение на сина П. А., се установява, че момчето много е страдало; към момента на ПТП е живеел с родителите си; с баща си били много близки, работили са заедно; споделял, че накъдето и да погледнел, всичко му напомняло за татко му. Според заключението на психологическата експертиза, този ищец преработва психо-травмената ситуация, която вече е с по-лек интензитет, не се очакват никакви болестни последствия за личностното развитие в резултат от преживяното след смъртта на баща му. При тези данни и след отчитане възрастта на ищеца А. към ПТП – на 20 години, установените близки отношения с починалия родител, с който са живеели в едно домакинство, както и интензитета на търпените болки и страдания, при съобразяване със забраната на чл.271,ал.1, изр. второ ГПК, настоящият състав на ВКС намира за справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД в случая обезщетение за неимуществени вреди в размер на 110 000 лв.
По отношение на ищцата Е. А. вещото лице – психолог е установило по-високи нива на стрес, породени от чувството на самота, несигурност, безпомощност и страх за бъдещето; данните за състоянието й веднага след инцидента говорели за тежко изразена депресивност; поради силната привързаност със съпруга и поради това, че преживява тежестта сама да понася финансовите, социалните, семейните и изобщо всички отговорности, които преди е деляла с него, първите етапи от справянето с психотравмата са били особено тежки за нея; стигнало се е до „нарушено социално функциониране“, като към момента на прегледа / година и девет месеца след загубата/ тази ищца е в състояние на умерено тежка към тежка депресия, за което състояние би трябвало да приема медикаментозна или психологическа терапия. Вещото лице е установило също така, че траурната реакция при съпругата на починалия не е приключила, тя се е отдръпнала от заобикалящата я действителност и преживява интензивна скръб; все пак към момента на изследването се наблюдавали „адаптивни стратегии за справяне с трудни житейски ситуации, добър контрол върху поведението“.
С оглед на тези данни и като съобрази възрастта на починалия – на 54 г. и на съпругата – на 50 г., установените добри отношения между тях, интензитета на търпените от съпругата болки и страдания от внезапната загуба, свързана и със затруднения в справянето с ежедневните проблеми, установеното тежко депресивно състояние през първите две години след произшествието, изискващо медицинска помощ и терапия, за каквато обаче няма данни да е потърсена от тази ищца, както и икономическите и социални условия на живот в страната към момента на ПТП – 07.02.2021г. и нивото на застрахователните лимити, намира, че сумата от 150 000 лв. е справедливо обезщетение за доказаните болки и страдания.
Настоящият състав на ВКС намира за основателно поддържаното от ответното дружество в условията на евентуалност възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД. Установеното от свидетелите поведение на пострадалия, изразяващо се в лягане по собствена инициатива на пътно платно, по което се осъществява интензивен трафик, в тъмната част на денонощието, т. е. в условията на намалена видимост, обяснимо с високата степен на алкохолно повлияване, представлява грубо нарушение на общото правило на чл.5, ал.1,т.1 ЗДвП, според което с поведението си пешеходците не трябва да създават опасности и пречки за движението, както и на разпоредба на чл.113, ал.1, т.2 ЗДвП, регламентираща правилата за дължимото от пешеходците поведение при пресичане, между които и да не спират без необходимост на платното за движение. Неадекватното и застрашаващо оцеляването му поведение на пострадалия, представляващо грубо нарушаване на горепосочените императивни изисквания на ЗДвП, е допринесло в значителна степен за фаталното прегазване, като допуснатите от същия нарушения превишават по брой и тежест тези на водача на неизвестния автомобил. При тези изводи, съставът на ВКС приема, че допуснатото от страна на пострадалия съпричиняване на вредоносния резултат е 70%. При отчитане на тази степен, приетите по-горе размери на обезщетенията за неимуществени вреди от 110 000лв. и 150 000 лв., следва да се редуцират на 33 000 лв., съответно - на 45 000 лв. Това обуславя отмяна на решението на Апелативен съд - Пловдив в частта за отхвърлянето на исковете за сумата от 33 000 лв. на ищеца П. А. и за сумата от 45 000 лв. на ищцата Е. А. и постановяване на ново за уважаването им за посочените размери, ведно със законната лихва от 26.06.2021г.
При този изход на спора отговорността за разноски за всички съдебни инстанции следва да се разпредили по следния начин: За първоинстанционното производство дължимата от ответника д. т. възлиза на 3 120 лв.; разноски от 500 лв., платени от бюджета на съда, и възнаграждение по чл.38 ЗЗД на пълномощника на ищците адв. Р. М. – в размер на 2 200 лв. с ДДС, за които е отменено първоинстанционното решение от въззивния съд, като същите се присъдят с настоящото решение; въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на ГФ разноски за първоинстанционното производство над сумата от 581.60 лв. За въззивното производство – следващите се на ответника разноски, съгласно правилото на чл.78, ал.3 ГПК, възлизат на 2 255 лв., над който размер следва да се отмени въззивното решение; ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищците на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД адв. в.ие в размер на 2 200 лв. с ДДС. За касационното производство ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на касаторите на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД адв. в.ие в размер на 2 200 лв. с ДДС, а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВКС д. т. в размер на 3 135 лв., на основание чл.78, ал.6 ГПК. В полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., на основание чл.78, ал.8 вр. ал.3 ГПК.
Мотивиран по гореизложения начин, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 449 от 18.12.2023 г. по в. т.д. № 554/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след отмяна на Решение № 75 от 16.06.2023 г. по т. д. № 40/2022г. на Окръжен съд – Пазарджик са отхвърлени предявените от касаторите П. А. А. и Е. Н. А. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ за осъждане на ответника да заплати сумите в размер на 33 000 лв. на П. А. А. и в размер на 45 000 лв. на Е. Н. А., представляващи обезщетения за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на А. П. А., причинена при ПТП, реализирано на 07.02.2021 г. в [населено място], обл. Пазарджик, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 26. 06.2021г. до окончателното им изплащане; в частта, с която е отменено Решение № 75 от 16.06.2023 г. по т. д. № 40/2022г. на Окръжен съд – Пазарджик за осъждане на Гаранционен фонд да заплати по сметка на Окръжен съд – Пазарджик държавна такса от 3 120 лв. и разноски от 500 лв., заплатени от бюджета на съда, както и възнаграждение по чл.38 ЗЗД на пълномощника на ищците адв. Р. М. – в размер на 2 200 лв. с ДДС, както и в частта, с която П. А. А. и Е. Н. А. са осъдени да заплатят на Гаранционен фонд разноски за първоинстанционното производство над сумата от 581.60 лв. и за въззивното производство над сумата от 2 255 лв., вместо което постанови:
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, ЕИК[ЕИК] на основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ да заплати на П. А. А., ЕГН [ЕГН] сумата от 33 000 лв. и на Е. Н. А., ЕГН [ЕГН] сумата от 45 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на А. П. А., причинена при ПТП, реализирано на 07.02.2021 г. в [населено място], обл. Пазарджик, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 26.06.2021г. до окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, ЕИК[ЕИК] да заплати на процесуалния представител на ищците – адв. Р. М. – САК, с № [ЕГН], на основание чл.38 ЗЗД адвокатско възнаграждение в размер на по 2 200 лв. с ДДС за трите съдебни производства, или общо 6 600 лв. с ДДС.
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, ЕИК[ЕИК] да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Пазарджик сумата от 3 620 лв., от които 3 120 лв. за държавна такса и 500 лв., заплатени разноски; и по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 3 135 лв.
ОСЪЖДА П. А. А., ЕГН [ЕГН] и Е. Н. А., ЕГН [ЕГН] да заплатят на Гаранционен фонд, ЕИК[ЕИК] юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 300 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата обжалвана част за отхвърляне на исковете за разликата над 33 000 лв. до 44 000 лв. за ищеца П. А. А. и за разликата над 45 000 лв. до 64 000лв. за ищцата Е. Н. А..
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.