Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Окръжна прокуратура Варна срещу решение №.272/9. 02. 21 по г. д.№.2919/20 на ОС Варна - с което, след частична отмяна на реш.№.1404/17. 03. 20 по г. д.№.9306/19 на РС Варна, 41с., Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на Б. С. Б. 8000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 25. 07. 18 до окончателното изплащане, със съответно присъждане на разноски,

Ответната страна Б. С. Б. не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да 1се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ - тъй като по повдигнато срещу ищеца от орган на Прокуратурата на Р. Б обвинение в извършване на престъпление впоследствие той е бил признат за невиновен с влязла в сила присъда. От фактическа страна е изяснено, че на 21. 01. 15 Б.Б. е бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 134 ал. 1 т. 2 НК /за това, че като управител на фирма и технически ръководител на строителен обект, поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, по непредпазливост причинил средна телесна повреда на работещ кофражист/, като след първоначално прекратяване и повторно обвиняване, производството приключило на 25. 07. 18 с постановяване на решение на ОС Варна за потвърждаване на първоинстанционната оправдателна присъда. Въззивната инстанция е установила, че незаконното обвинение е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания и здравословни проблеми. Ищецът е търпял обичайните, характерни за всяка подложена на незаконно наказателно преследване личност, неимуществени вреди – чувствал се неудобно, бил притеснен, нарушено било социалното му общуване в колегиална среда; същевременно в резултат на воденото срещу него дело изпаднал в състояние на реакция с тежък стрес с разстройства на адаптацията – протрахирана депресивна реакция; последната се изразявала в хиподепресивни изживявания и вегетативна симптоматика; преживеният стрес се превърнал в сериозна психотравма с психогенни последици; повдигнатото обвинение и проведеното разследване оказали неблагоприятно въздействие върху психичното му състояние и провокирали развитието на протрахирана депресивна реакция, чиито симптоми не са отзвучали напълно и към датата на извършената съдебно-психиатрична експертиза /комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, неоспорена от страните/. За да определи дължимото обезщетението, въззивната инстанция е съобразила продължителността на производството, наложената мярка за неотклонение „подписка“ /отразявайки, че тя също е причинила неудобства-доколкото от една страна всяка мярка за неотклонение по НПК, макар и в различна степен, има ограничителен характер-личен или материален, като в подобни случаи, според нивото на правосъзнание у околните, самият факт на повдигане на обвинение се приема като равнозначен на извършване на престъпление, а от друга страна не са събрани доказателства тази мярка да е променила значително режима на живот на ищеца и с нея да е било ограничено правото му на придвижване/, чистото съдебно минало на ищеца, тежестта на повдигнатите обвинения, вкл. и обстоятелството, че макар да не се касае за тежко по смисъла на НК престъпление, прокуратурата не се е съобразила с първоначално постановената оправдателна присъда и я е обжалвала, особеностите на конкретния случай, интензитета на търпените болки и страдания и последиците от преживения стрес и към настоящия момент - и е приела, че сумата, която би могла да репарира вредите, възлиза на 8000лв.

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. К. Пта на РБ се позовава на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС по въпроси за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди /ППВС 4/68, т.ІІ, ТР 3/22. 04. 05, т. 11/ и за приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при това определяне /реш.№.292/20 по г. д.№.3815/17, ІV ГО, реш.№.190/19 по г. д.№.4378/18, ІІІ ГО, реш.№.49/27. 04. 11 по г. д.№.697/10, ІІІ ГО, реш.№.62/ 27. 02. 12 по г. д.№.1065/11, ІІІ ГО/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 ЗЗД; ТР 3/22. 04. 2005 по т. гр. д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23. 12. 1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието справедливост. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство - през която, дори да не е неразумна, всяко лице търпи обичайни вреди с оглед незаконното преследване /такива, вкл. надхвърлящи ги, се установяват и от събраните доказателства-свидетелски показания и неоспорена експертиза/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, вида на наложената мярка за неотклонение, обществения му и професионален статус и страха от последиците – още повече, че обвинението е във връзка със сферата на работа и професионална реализация /реш.№ 344/24. 11. 14 по г. д.№ 2378/14, IV ГО/, интензитета на преживените негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката на ищеца – в това число състоянието му на реакция на тежък стрес с разстройство на адаптацията - протрахирана депресивна реакция /хиподепресивни изживявания и вегетативна симптоматика/, чиито симптоми не са отзвучали напълно и към датата на извършване на експертизата /2020г./. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие и съответно основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието справедливост според чл. 52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24. 06. 2010 по г. д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22. 06. 2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6. 04. 2011 по г. д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2. 05. 2011 по г. д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15. 11. 2010г по г. д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17. 03. 2014г. по г. д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23. 12. 1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17. 03. 2014 по г. д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, която вече е и уеднаквена. От друга страна, доколкото жалбоподателят сочи съдебни решения, те не съставлява такива по сходни случаи по смисъла на реш.№.292/6. 04. 20 по г. д.№..3815/17, ІV ГО. В тях съдът е определил различен размер на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на доказателства за факти, различни от съобразените във въззивното решение – при различна продължителност на наказателното преследване, през различни години и с наличие и на други висящи производства, с различен интензитет на проведените процесуално-следствени действия с участието на страните, за обвинения за престъпления с различен характер и съпътстващи мерки за неотклонение, както и при разлики в настъпилите за пострадалите от незаконно обвинение негативни последици /напр. в реш.№.292/6. 04. 20 по г. д.№.3815/17, ІV ГО, е обсъждан случай на обвинения по чл. 252 ал. 2 и чл. 209 ал. 2 НК, по-кратка продължителност на производството, вредите не са надхвърляли обичайните и др./. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.272/09. 02. 21 по г. д.№.2919/20 на Окръжен съд Варна.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: