Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. Хасан, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в З. [ място] срещу Решение № 178 от 15. 12. 2017 г., постановено по адм. дело № 288/2017 г. от Административен съд Ловеч. В жалбата се развиват съображения за неправилност и необоснованост на съдебния акт и се иска неговата отмяна, както и решаване на спора по същество като се обсъдят събраните по делото доказателства, вкл. свидетелските показания и се приложи правилно материалния закон.

Ответната страна – Министерство на правосъдието, чрез пълномощника си, в писмени бележки мотивира съображения за неоснователност на касационната жалба. Моли обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила.

Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Намира за правилен извода на съда, че правото на иск за претендираното обезщетение за причинени имуществени вреди е погасено по давност. В конкретния случай, незаконните действия и бездействия на административните органи, от които се претендират вредите, са преустановени на 01. 01. 2006 г., когато е преустановено действието на нареждането да се лепят пощенски марки на писмата, адресирани до държавни учреждения, за която противозаконна дейност е било осъдено Министерството на правосъдието. Искът е подаден през 2016 г. Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Тази правна норма е приложима и в конкретния случай, тъй като в ЗОДОВ липсва специална регламентация на погасителната давност, поради което по силата на § 1 от ЗР на ЗОДОВ следва да се приложат разпоредбите на ЗЗД.

Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, в рамките на правомощията си по чл. 218 АПК, намери за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. По същество е неоснователна при следните съображения:

Предмет на разглеждане пред първоинстанционния съд е иск, подаден от Х. Хасан, с който претендира Министерството на правосъдието да бъде осъдено да му заплати обезщетение за понесени неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., настъпили от незаконосъобразното бездействие на служители от З. [ място] да изпълняват влязлото в сила решение по гр. дело № 399/2006 г., по описа на Районен съд Ловеч през исковия период от 16. 04. 2009 г. до 01. 06. 2009 г., в който период, въпреки съдебното решение е бил принуждаван да лепи пощенски марки на писмата, изпращани до различни институции, като в противен случай писмата са връщани на ищеца, ведно със законната лихва върху тази сума от завеждането на иска до окончателното й изплащане. В с. з. на 16. 11. 2017 г. ищецът е направил изменение на иска досежно размера на претендираното обезщетение, като го е увеличил от 25 000 на 1 000 000 лева.

Въз основа на установените факти, събраните по делото доказателства, анализирани в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните, съдът е приел, че така предявеният иск е неоснователен и недоказан и го е отхвърлил.

За да постанови този правен резултат е приел за установено, че Х. Хасан изтърпява наказание „доживотен затвор без замяна“ по влязла в сила присъда като за целия исков период е пребивавал в З. [ място], в XI група, в зоната за повишена сигурност.

Страните не оспорват и факта, че с влязло в сила, на 03. 04. 2007 г., Решение № 37 от 05. 03. 2007 г., постановено по гр. дело № 399/2006 г. на Районен съд Ловеч е признато за установено, по отношение на Министерството на правосъдието на РБ, допускането на непряка дискриминация в Затвора - Ловеч, изразяваща се в установяване на практика, за периода от 24. 10. 2005 г. до 01. 01. 2006 г., в резултат на която ищецът, в качеството му на изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в Затвора - Ловеч в посочения период, е имал задължението да лепи пощенски марки на писмата, адресирани до държавни учреждения по чл. 37, ал. 2 ЗИН отм. , вследствие на което е поставен в по-неблагоприятно положение от изтърпяващите наказание „лишаване от свобода“ в затворите в гр. С. и гр. В. при същите условия, и Министерството на правосъдието е осъдено да преустанови горепосочената си практика. В частта по отношение на Затвора гр. П. иска е бил отхвърлен, като неоснователен.

Установено е още, че по искова молба на Х. Хасан, с аналогични на твърденията в настоящата искова молба, АССГ е постановил Решение № 806 от 22. 02. 2011 г. по адм. дело № 3359/2010 г., влязло в сила на 19. 04. 2012 г., с което Министерството на правосъдието е осъдено да заплати на ищеца обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 2 000 лв., настъпили вследствие неизпълнение на Решение № 37 от 05. 03. 2007 г., постановено по гр. дело № 399/2006 г. на Районен съд Ловеч, от служители на Затвора - Ловеч, в периода от 19. 02. 2009 г. до 15. 04. 2009 г., като за периода от 04. 04. 2007 г. до 18. 02. 2009 г. ищцовата претенция не е била уважена, тъй като г-н Хасан е изтърпявал наказанието си в друго място за лишаване от свобода – Затвора гр. В. (в периода от 20. 12. 2006 г. до 18. 02. 2009 г.), което е извън обхвата на съдебното установяване по гр. дело № 399/2006 г. на РС Ловеч.

Установено е също, че образуваното по идентична на настоящата искова молба (вх. № 3347/18. 11. 2013 г.) адм. дело № 269/2013 г. по описа на АС-Ловеч, с която ищецът е претендирал обезщетение в размер на 25 000 лв. за неимуществени вреди, причинени от бездействие на длъжностни лица при Министерство на правосъдието (чл. 204, ал. 4 АПК), за периода от 16. 04. 2009 г. до 01. 06. 2009 г., изразяващо се в неизпълнение на съдебно решение на Районен съд Ловеч, по което е установена непряка дискриминация спрямо ищеца и е постановено прекратяването й, е прекратено с Определение № 622 от 01. 12. 2014 г., поради неотстраняване на недостатъците на исковата молба и последната е била върната. Определението е влязло в сила на 11. 12. 2014 г. като необжалвано.

Отново сезиран с идентична искова молба за същия период, същата сума и същия ответник, по която е било образувано адм. дело № 103/2016 г. по описа на АС-Ловеч, който с Определение № 387 от 21. 06. 2016 г. е прекратил производството по делото на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК, поради неотстраняване нередовностите на ИМ и същата е оставена без разглеждане и върната. Определението е влязло в сила на 04. 07. 2016 г. като необжалвано.

От анализа на приложените по делото писмени доказателства и разпита на допуснатите по делото свидетели съдът е установил, че за исковия период ищецът е изпратил общо 4 бр. писма до институции, визирани в чл. 37 ЗИН отм. , за които няма отбелязвани да са върнати на подателя. Освен това е установил, че действително писмата на лишените от свобода са изпращани чрез Български пощи, по общия за гражданите ред, като изискването на изпращача е било на писмата да се поставят марки.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът е направил извод за неоснователност на исковата претенция при следните съображения:

1. Претендираното от ищеца вземане за вреди (главница и лихви), с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е погасено по давност предвид разпоредбите на чл. 110 и чл. 119 ЗЗД във връзка с § 1 от ЗР на ЗОДОВ и т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22. 04. 2005 г. по ТД № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК.

2. След 01. 06. 2009 г. влиза в сила изменението на ЗИНЗС и МП не е надлежен ответник по така предявения иск. Следователно, от 01. 06. 2009 г. започва да тече петгодишната погасителна давност за предявяване на иск срещу МП за установяване на незаконосъобразно бездействие на служители на министерството и за предявяване на претенция за осъждането му да заплати обезщетение за настъпилите, вследствие на това бездействие, неимуществени вреди за ищеца, и абсолютният петгодишен давностен срок изтича на 01. 06. 2014 г. Исковата молба на Х. Хасан е депозирана на 26. 07. 2016 г., т. е. повече от две години след погасяване на правото му на иск.

3. Давността е спряла да тече, на осн. чл. 115, б. „ж“ ЗЗД в хода на съдебните производства по подадените от г-н Хасан идентични искови молби, по които са образувани: (а) адм. дело № 269/2013 г. по описа на АС - Ловеч - прекратено с Определение № 622/01. 12. 2014 г., на осн. чл. 144 АПК, във вр. чл. 129, ал. 3 ГПК, поради неотстраняване на недостатъците на исковата молба, влязло в сила на 11. 12. 2014 г., като необжалвано и (б) адм. дело № 103/2016 г. по описа на същия съд – също прекратено, с Определение № 387/21. 06. 2016 г., на осн. чл. 129, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 144 АПК, поради неотстраняване нередовностите на исковата молба, която е оставена без разглеждане и върната. Определението е влязло в сила на 04. 07. 2016 г. като необжалвано.

4. Съгласно чл. 116, б. ”б” изр. второ ЗЗД обаче императивно разпорежда, че ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени давността не се смята прекъсната, т. е. ако искът (или възражението) бъдат отхвърлени като неоснователни или бъдат оставени без разглеждане (както е в случая), давността не се смята нито за спряла, нито за прекъсната, т. е. в този случай отпада с обратна сила ефектът на спирането на давността и се осуетява прекъсването на давността по силата на императивна норма на закона, или с други думи казано с прекратяване на съдебното производство е настъпило заличаване с обратна сила на последиците от предявяване на иска. Следователно по отношение на процесната искова молба и предявения с нея иск не е налице спиране или прекъсване на давността (съдът е цитирал практика на ВАС в този смисъл).

5. Искът не е доказан, тъй като ищецът не се е справил с доказателствената тежест и не е установил наличието на комулативно изискуемите елементи на приложимата правна норма въпреки изричните указания на съда относно разпределението на доказателствената тежест с определение от 26. 10. 2017 г.

В този смисъл съдът е приел, че исковата претенция е неоснователна и недоказана. От една страна претенцията е изцяло погасена по давност, а от друга – ищецът не е доказал незаконосъобразно бездействие на служители на ответника да изпълнят решението на съда, на което той се позовава. Изтеклата погасителна давност, както и липсата на който и да е от елементите от фактическия състав са достатъчни основания искът да бъде отхвърлен, а неоснователността на главния иск води до неоснователност и на акцесорния такъв за присъждане на лихви.

Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице основания за неговата отмяна.

Неоснователно е възражението на касатора, че решението е необосновано. Съдът е събрал всички релевантни доказателства – писмени и гласни; анализирал ги е, както в тяхната взаимна връзка, така и във връзка с възраженията на страните; посочил е относимите за правилното решаване на спора факти и обстоятелства; отделил е спорните от безспорните и въз основа на това е достигнал до правни изводи, които изцяло се споделят от настоящата инстанция и към които тя препраща в съответствие с правомощията си по чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК (доп. ДВ, бр. 77/2018 г., в сила от 01. 01. 2019 г.).

Съдът правилно е преценил, че в конкретния случай е изтекла посочената в общия закон – ЗЗД - абсолютна петгодишна давност и за ищеца е преклудирано правото на иск срещу Министерството на правосъдието. Давностният срок не е просто срок, а срок на бездействие на носителя на субективното право, т. е. период от време, определен по продължителност от закона, през течение на който, ако носителят на едно субективно право не го упражнява, това право се погасява – погасява се правото да се търси държавна защита (от съда) на нарушеното субективно материално право, т. е. правото на иск. Петгодишният давностен срок, установен в чл. 110 ЗЗД е общ и се прилага за всички искове, за които не е предвиден друг срок. Този срок започва да тече от момента, в който обективно се поражда правото на иск и изтича на съответното число и месец от последната година, съгласно правилата за броене на сроковете по ЗЗД. Правилно съдът е посочил приложимите норми относно спирането и прекъсването на давността – чл. 115 и чл. 116 ЗЗД и въз основа на установените факти обосновано е заключил, че съгласно императива на чл. 116, б."б", предл. последно ЗЗД давността в настоящия случай не се смята прекъсната въпреки заведените дела № 269 и № 103, тъй като те са прекратени. С прекратяването на делото спирането на срока се заличава с обратна сила, а давността продължава да тече.

При положение, че искът е предявен след изтичане на давностния срок, след който правото на ищеца да търси защита чрез съда е погасено, то предявеният иск правилно е преценен за неоснователен на това основание.

Неоснователно е и възражението за неправилно приложение на материалния закон. За да се уважи исковата претенция ищецът следва да докаже, с допустимите по АПК и ГПК доказателства и доказателствени средства, наличието на законовоустановените елементи от фактическия състав на материалноправната норма, а именно – бездействие на държавен орган или длъжностно лице, при или по повод изпълнение на административна дейност, признато от съда пред който е предявен иска, т. е. по съответния ред съгласно чл. 204, ал. 4 АПК, за незаконосъобразно; вреда от това бездействие и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразното бездействие/я и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата/общината по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Доказателствената тежест е на ищеца. Ищецът е този, който в процеса следва да докаже настъпването на вреди, както и причинната връзка между тях и незаконосъобразните бездействия на административния орган или длъжностни лица.

В случая съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и след анализ на релевантните факти правилно е приел, че не е доказано, по безспорен и категоричен начин, бездействие на служители на ответника, което да бъде квалифицирано като „незаконосъборазно“. Ищецът носи тежестта да докаже фактите, от които е възникнало задължението, а органът – тяхната липса или наличието на правоизключващи, правопогасяващи или правоотлагащи факти. За конкретния исков период съдът е установил факта, че ищецът е подал четири писма, които са регистрирани с изходящ номер и са придвижени от администрацията на затвора, съответно изпратени на адресатите. В графи „Получен отговор” или „Забележка” на дневника липсва отбелязване, че писмата са върнати поради липса на марка или не са получени от адресатите. Изводът на решаващия съд, че с представените писмени доказателства не е доказано неизпълнение на решението на РС Ловеч от служителите на ответника е обоснован. Показанията на разпитаните по делото свидетели - не могат да оборят този правен извод, тъй като от една страна взаимно се изключват, а от друга доказването на факти, за които има писмен документ води до забрана за ползване на свидетелски показания за същите факти.

Но дори да се приеме наличие на незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица на ответника, предвид признанието на св. Г.Й, че за личната кореспонденция на лишените от свобода са изисквани пощенски марки, искът обосновано и правилно е приет за неоснователен поради наличието на изтекла погасителна давност.

Предвид изложеното касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решене - обосновано, постановено при спазване на процесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон.

Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 178 от 15. 12. 2017 г., постановено по адм. дело № 288/2017 г. от Административен съд Ловеч.

Решението е окончателно.