Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 26, ал. 5 от ЗГВРСНР.
С решение № 2572 от 10. 12. 2019 г. по административно дело № 3542/2019 г. Административен съд – Пловдив е: 1) отменил разпореждане № 4506-40-320 от 16. 10. 2019 г. на директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ (ГВРС) към Националния осигурителен институт (НОИ), с което е отказано изплащане на гарантирано вземане по заявление-декларация с вх.№ 4502-15-93 от 16. 09. 2019 г. на Д.С, ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [адрес]; 2) изпратил преписката на директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към Националния осигурителен институт за постановяване на акт по заявление-декларация с вх.№ 4502-15-93 от 16. 09. 2019 г. на Д.С, ЕГН [ЕГН], при съобразяване с изложените в съдебното решение съображения, които са задължителни; 3) осъдил Националния осигурителен институт, ЕИК 121082521, да заплати на Д.С, ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [адрес], сумата от 400 (четиристотин) лева, представляваща направените по делото разноски.
Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ, подадена от процесуалния му представител главен юрисконсулт Г.В. По съображения, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, се иска отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на нов, с която да се отхвърли жалбата на Д.С и да се потвърди разпореждане № 4506-40-320 от 16. 10. 2019 г. на директора на Фонд „ГВРС“ към НОИ. В допълнителна молба е възведена и претенция за присъждане на направените деловодни разноски за заплащане на държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по касация Д.С, действаща лично и чрез пълномощника адвокат М.О, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли обжалваното с нея съдебно решение да бъде оставено в сила. Претендира и присъждане на направените разноски за производството пред касационната инстанция.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение.
Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна.
Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, съществуването на които би обусловило наличието на касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК.
Решението на Административен съд – Пловдив, с което жалбата до него е уважена като основателна и е отменен оспорения административен акт, е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона, в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях нормативна уредба.
Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Пловдив е било разпореждане № 4506-40-320 от 16. 10. 2019 г. на директора на Фонд „ГВРС“ към НОИ, с което на основание чл. 26, ал. 3 във връзка с чл. 3 от ЗГВРСНР е отказано изплащане на гарантирано вземане на Д.С, което тя претендира, че има към обявеното в несъстоятелност дружество „Лайф 85” ЕООД, ЕИК203531306. Процесното разпореждане е издадено в развилото се административно производство пред органа, във връзка с подадено от лицето заявление-декларация за отпускане на гарантирано вземане с вх.№ 4502-15-93/16. 09. 2019 г., поради несъстоятелност на работодателя. От съдържанието му се установява, че служителката е декларирала обстоятелства, свързани с работата, която е осъществявала в дружеството „Лайф 85“ ЕООД като специалист „Труд и работна заплата“, с което е била в трудовоправни отношения от 01. 04. 2016 г. до 01. 12. 2018 г. По делото е приложена справка изх.№ 3/02. 07. 2019 г. досежно размера на начислените, но неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения, дължими от работодателя по Кодекса на труда и други нормативни актове, издадена от „Лайф 85“ ЕООД. Дружеството, което е осъществявало таксиметрови услуги, е обявено в несъстоятелност с решение на Пловдивския окръжен съд № 330/19. 06. 2019 г. по търговско дело № 956/2018 г., което решение е обявено в регистъра по чл. 325, ал. 5 от ГПК (Г. П. К) (ГПК) на същата дата и е вписано в електронната страница в интернет на Търговския регистър. Едноличен собственик и управител на дружеството е Г.Т, който е осъден с влязла в сила присъда и изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в затвор, като в търговската си дейност се е представлявал от пълномощника К.П.
Със заповед на ръководителя на ТП на НОИ – Пловдив е възложено извършване на проверка от главен инспектор по осигуряването, който в доклад от 09. 10. 2019 г. е посочил, че не може да осъществи контакт с представител на дружеството, който да представи необходимата счетоводна документация, и съответно не може да се извърши проверка по ЗГВРСНР и ревизия по доходите на ДОО. Последвало е издаване на процесното разпореждане от 16. 10. 2019 г., в което е отразено, че дружеството няма заведена счетоводна документация, няма публикувани годишни финансови отчети в Търговския регистър и в ТД на НАП няма подадени годишни финансови декларации по чл. 92 от ЗКПО и годишни финансови отчети за 2017 г. и 2018 г. Въз основа на това органът е приел, че е не е налице изискването на чл. 3 от ЗГВРСНР за наличие на начислени трудови възнаграждения и парични обезщетения и съответно липсва правно основание за изплащане на гарантираното вземане, поискано от Д.С.
За да уважи сезиралата го жалба срещу процесния административен акт първоинстанционният съд се е позовал на справка-данни за осигуряването по ЕГН за периода, за който се претендира изплащане на гарантирано вземане, която справка е издадена от ТД на НАП – Пловдив на 25. 11. 2019 г., и удостоверява, че за този период са подадени декларации образец 1 от осигурителя-работодател, в които е отразено, че на служителката Сотирова е начислен месечен облагаем доход, отговарящ по сума на претендираното от нея вземане. Въз основа на това съдът обосновано е приел, че по отношение на Сотирова са налице материалноправните предпоставки по чл. 3, ал. 1 от ЗГВРСНР искането й за заплащане на гарантирано вземане да бъде уважено, а директорът на Фонд „ГВРС“, като е постановил отказ, е приложил неправилно относимите материалноправни норми.
Настоящият съдебен състав споделя тези мотиви, като във връзка с касаторовите възражения следва да изложи и допълнителни съображения.
На основание чл. 26, ал. 3 от ЗГВРСНР директорът на фонда отказва изплащането на гарантираното вземане, когато не са налице условията по този закон. В случая изплащането на гарантираното вземане на практика е отказано, не защото условията по закона не са изпълнени, а защото липсват документи, въз основа на които да се извърши преценка за правото на заявителката.
Видно от мотивите на оспореното пред първоинстанционния съд разпореждане, издателят му не е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая. Проверката по чл. 5, ал. 1 от Наредба за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя на практика не е била извършена по същество поради бездействие на административния орган. Последният е бил длъжен да извърши ефективно (което не е сторил) дължимата проверка за наличието на материалноправните предпоставки за придобиване на правото на гарантирано вземане от претендиращата го, като неосъществяването на контакт с представител на дружеството не е аргумент в подкрепа на извод, че то няма необходимата счетоводна документация.
Необходимите документи за установяване на фактите, пораждащи право на гарантирано вземане, са регламентирани в Наредба за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, в сила от 01. 01. 2005 г., приета по делегация от чл. 29 от ЗГВРСНР (ЗАКОН ЗА ГАРАНТИРАНИТЕ ВЗЕМАНИЯ НА РАБОТНИЦИТЕ И С. П. Н.НОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ). Отказът е мотивиран не с обстоятелството, че лицето не е представило изискваната от чл. 4, ал. 1 от Наредбата справка по образец съгласно приложение № 1, а с обстоятелството, че по обективни причини не е била извършена проверка при работодателя по реда на чл. 5, ал. 1 от Наредбата. На заявителката не са давани указания да представи допълнителни документи съгласно реда на чл. 8, ал. 3 от Наредбата, а данни за резултатите от извършена проверка в Регистъра на осигурените лица и в Регистър „Трудови договори“ липсват. Не е спазено изискването по чл. 9, ал. 1 от Наредба за разглеждане на подаденото заявление-декларация и приложените към него документи на база съпоставяне на данните от констативния протокол, Регистъра на осигурените лица и Регистър „Трудови договори“.
От изложеното явства, че посочените в разпореждането обстоятелства не обуславят основание за отказ за изплащане на гарантирани вземания при несъстоятелност на работодателя.
Това обуславя правилността на преценката на Административен съд – Пловдив за незаконосъобразност на оспорения пред него акт. Като е отменил разпореждането и е изпратил преписката на административния орган за ново решаване на въпроса по същество, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което, при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора по главните искания акцесорната касаторова претенция за присъждане на деловодни разноски също се явява неоснователна, а искането на ответника по касация да му се заплатят направените по делото разноски, равняващи се на 300 лева адвокатско възнаграждение, следва да бъде уважено.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2572 от 10. 12. 2019 г., постановено по административно дело № 3542/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, ЕИК 121082521, да заплати на Д.С, ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], [адрес], сумата от 300 (триста) лева за разноските, направени за производството пред касационната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.