Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на Районно управление (РУ) - В. Т при ОД на МВР - В. Т, чрез юрк. Р. Б., против решение № 233/01. 09. 2020 г., постановено по адм. дело № 392/2020 г. по описа на Административен съд (АС) – В. Т, с което е отменена негова Заповед № 1739з-375/11. 12. 2019 г.

По поддържаните оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касаторът изразява несъгласие с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, обусловили крайното му заключение за незаконосъобразност на оспорения индивидуален административен акт. Счита, че погрешно посоченото в акта правно основание не съставлява съществен порок, т. к. разпоредбите на чл. 213, ал. 5, респ. чл. 231а, ал. 3 от ЗОБВВПИ (ЗАКОН ЗА ОРЪЖИЯТА, БОЕПРИПАСИТЕ, ВЗРИВНИТЕ ВЕЩЕСТВА И ПИРОТЕХНИЧЕСКИТЕ ИЗДЕЛИЯ) (ЗОБВВПИ) регламентират идентични материалноправни предпоставки, при наличието на които органът постановява отнемане в полза на държавата на вещите, предмет на разрешението за придобиване на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях, а именно – бездействие на собственика им във връзка с тяхното отчуждаване.

Ответникът – В. М., от гр. В. Т, чрез адв. А. К. от АК - В. Т, в с. з. и допълнително в писмени бележки оспорва касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество е неоснователна.

С атакувания съдебен акт е отменена заповед № 1739з-375/11. 12. 2019 г. на началника на РУ - В. Т, с която на основание чл. 213, ал. 5 ЗОБВВПИ е разпоредено отнемане в полза на държавата на огнестрелно оръжие и боеприпаси за него, собственост на В. М. от гр. В. Т.

За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че изложените в заповедта фактически основания не обосновават възприетата правна квалификация, което нарушение е преценено като особено съществено и достатъчно основание за отмяната й. Наред с това, разграничавайки регламентираните в чл. 213, ал. 5 и чл. 213а, ал. 3 ЗОБВВПИ хипотези на прилагане на мярката "отнемане в полза на държавата", съдът е счел, че не са налице материалноправните предпоставки за издаване на акта, т. к. отказът за подновяване на разрешението за дейности с огнестрелно оръжие и боеприпаси е влязъл в сила на 08. 01. 2020 г., с постановяване на решение № 236/08. 01. 2020 г. по адм. дело № 4876/2019 г. на Върховния административен съд, VII o. Посочил е, че от влизане в сила на отказа за подновяване на разрешението - 08. 01. 2020 г., за оспорващия възниква задължение да предаде изделията - обект на разрешението, като от този момент започва да тече едногодишният срок за прехвърляне на собствеността върху тях. Обосновал е извод, че при доброволно предаване на оръжието липсва срок за прехвърляне на собствеността върху него. Счел е, че срокът за разпореждане по чл. 213а, ал. 3 ЗОБВВПИ е обвързан с изземването, което се извършва само, когато лицето откаже да предаде оръжието. Случаите на доброволно предаване не са приравнени с изземване и съответно - липсва начална дата на едногодишния срок за прехвърляне на собствеността върху изделията. Поради това, всяка продажба би била в срок и няма основание за изземване на вещите в полза на държавата.

По така изложените съображения първоинстанционният съд е приел, че не е обективирана законовата предпоставка по чл. 213а ЗОБВВПИ, поради което административният орган не е разполагал с правомощието да постанови отнемане в полза на държавата на вещите, обект на издадените разрешения за носене и съхранение на огнестрелно оръжие и боеприпаси. С тези мотиви АС – В. Т е извел решаващ правен извод за незаконосъобразност на Заповед № 1739з-375/11. 12. 2019 г.

Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат.

От данните по административната преписка е видно, че В. М. е притежавал разрешение за съхранение № 19/5. 02. 2013 г. и разрешение за носене и употреба на късоцевно огнестрелно оръжие образец 3, серия ВТ № 0215285/5. 02. 2013 г., валидно до 12. 02. 2018 г. за огнестрелно оръжие: пистолет "Смит и Уесън", калибър 357 магнум, № CEL417560-9.

Преди да изтече срока на разрешението, на 12. 01. 2018 г., М. е подал заявление за неговото подновяване.

По искането е постановен отказ с рег. № 1739р-5754/21. 03. 2018 г. на началника РУ на МВР – В. Т.

Актът е обжалван пред АС - В. Т, който с решение № 57/20. 02. 2019 г. по адм. дело № 294/2018 г. е отхвърлил оспорването. Решението е оставено в сила с решение № 236/08. 01. 2020 г. по адм. дело № 4876/2019 г. на ВАС, VII o.

Междувременно, на 12. 02. 2018 г. В. М. доброволно е предал огнестрелното си оръжие и 45 броя боеприпаса калибър 357 магнум, за което е съставен приемо-предавателен протокол № 1739з-3238.

На 14. 10. 2019 г., на основание чл. 26, ал. 1 АПК, на лицето е връчено Уведомително писмо с № 173900-13651/10. 10. 2019 г. за започване на производство по отнемане в полза на държавата на горепосочените вещи, намиращи се на съхранение в РУ от 12. 02. 2018 г.

С писмо № 173900-15032/04. 11. 2019 г. М. е уведомен, че е изтекъл установеният в чл. 213 ЗОБВВПИ едногодишен срок, в рамките на който е могъл да упражни правата си като собственик на оръжието и боеприпасите за него.

Изготвена е Докладна записка № 1739р-26983/9. 12. 2019 г. от мл. полицейски инспектор по "Контрол на общоопасните средства" – Й. П., съдържаща описание на горепосочените факти и предложение за откриване на процедура по издаване на заповед за отнемане в полза на държавата на описаните вещи. Такава е издадена от началника на РУ – В. Т с № 1739з-375/11. 12. 2019 г. Обоснована е с влезлия в сила отказ за подновяване на издадените на името на М. разрешения за дейности с огнестрелно оръжие и боеприпаси. В мотивната част и в диспозитива на заповедта изрично е посочено, че вещите се отнемат в полза на държавата на основание чл. 213, ал. 5, вр. ал. 2 ЗОБВВПИ.

Новелата на чл. 213, ал. 5 с. з. предвижда, когато собственикът не прехвърли собствеността върху вещите или не подаде заявление за издаване на съответното разрешение или за връщане на отнетото разрешение в сроковете по алинея 2 и 4, вещите да се отнемат в полза на държавата със заповед на органа по чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ. Последната норма регламентира две различни от настоящия случай хипотези, при осъществяването, на които за компетентния орган възниква правомощието да отнеме в полза на държавата взривните вещества, оръжията, боеприпасите и пиротехническите изделия: 1) когато собственикът не прехвърли собствеността и 2) когато не подаде заявление за издаване на съответно разрешение или за връщане на отнетото разрешение в срока по алинея 2 и 4. Следователно, налице е противоречие между фактите по преписката, мотивите на органа и правното основание, на което е упражнена властническата компетентност. Това несъответствие правилно е обосновало заключението на съда за незаконосъобразност на оспорената заповед.

По делото е приложена Докладна записка № 1739р-1279/15. 01. 2020 г. на мл. полицейски инспектор по "Контрол на общоопасните средства" – Й. П., в която е посочено, че при съставяне на обжалваната заповед е допусната техническа грешка, като е цитирана нормата на чл. 213, ал. 2, вместо приложимата по чл. 213а, ал. 3 ЗОБВВПИ, както и е изписано грешно правното основание за постановеното отнемане – чл. 213, ал. 5, вместо чл. 213а, ал. 4 ЗОБВВПИ. Направено е предложение до началника на РУ да бъде издадена заповед за отнемане в полза на държавата на късоцевно огнестрелно оръжие, като на основание чл. 62 АПК да бъде извършена и поправка на очевидна фактическа грешка, допълване и тълкуване.

На 15. 01. 2020 г. върху докладната записка е поставена резолюция "Съгласен!", но няма данни да е проведена процедура по чл. 62, ал. 2 АПК, напротив – при обжалване на акта по административен ред горестоящият орган е отхвърлил оспорването, потвърждавайки извода за установеност на хипотезата на чл. 213, ал. 5 ЗОБВВПИ – влязъл в сила отказ от подновяване на разрешенията за съхранение, носене и употреба на вещите по чл. 3, 4, 7 и 8 ЗОБВВПИ и неупражнено от собственика им право по чл. 213, ал. 2. Т.е. и директорът на ОДМВР – В. Т е приложил норма, която не регулира спорното материално правоотношение.

Обратен извод не следва от сходството на хипотезите на чл. 213, ал. 5 и чл. 213а, ал. 3 ЗОБВВПИ в какъвто смисъл са доводите на касатора. Макар и да уреждат идентични правни последици от неупражненото право на собственика да прехвърли вещите, за чието притежание не разполага с валидно разрешение, различни са правопораждащите ги юридически факти.

Неоснователни са и доводите, че погрешно посоченото в заповедта правно основание не съставлява неин съществен порок. Изискването за мотивиране налага задължение актът да съдържа конкретни съображения за неговото издаване – както фактически, така и правни. Освен конкретни, тези съображения трябва да бъдат и съответни на хипотезата на приложимата материалноправна норма. Задължителните елементи на административния акт са изчерпателно изброени в чл. 59, ал. 2 АПК, а разширително им тълкуване е недопустимо, още повече в производството по чл. 213, респ. това по чл. 213а ЗОБВВПИ, които са санкционни по своя характер и правни последици.

Погрешно посочената правна квалификация е самостоятелно основание за отмяна на акта. Независимо от това АС – В. Т е тълкувал действително приложимата в случая норма на чл. 213а ЗОБВВПИ, като е изследвал въпросите: кога при постановен отказ за подновяване на разрешение по чл. 83, ал. 5 ЗОБВВПИ възниква задължение за собственика да предаде изделията, респ. откога в хипотезата на доброволното им предаване започва да тече едногодишният срок чл. 213а, ал. 3 за прехвърляне на собствеността върху тях, и в кой момент се поражда правото за държавата да ги отнеме, респ. за компетентния орган – правомощието да постанови отнемането.

Принципно правилно е посоченото от съда, че отказът по чл. 83, ал. 5 ЗОБВВПИ няма изрично предвидено предварително изпълнение. Поради това същият влиза в сила след изтичане на срока за обжалването му, ако не е обжалван, или след потвърждаването му от съда. В конкретния случай отказ № 1739р-3117/08. 02. 2017 г. е влязъл в сила на 08. 01. 2020 г., когато е постановено решение № 236/08. 01. 2020 г. по адм. дело № 4876/2019 г. на Върховния административен съд, с което е оставено в сила решение № 57/20. 02. 2019 г. по адм. дело № 294/2018 г. на АС - В.Т.Т обаче не означава, че едва от този момент възниква задължението за доброволно предаване на изделията, предмет на разрешението, продължаването на чиито срок е отказано, както неправилно е приел съдът в решението си. Обратното следва от общото правило, че притежаването на вещите по чл. 3, 4, 7 и 8 ЗОБВВПИ е допустимо единствено при надлежно разрешение. Да се приеме тезата на АС – В. Т означава вещите, предмет на разрешението да се притежават, без да се притежава валидно разрешение за тях (поне за времето от подаване на жалбата срещу отказа до разрешаването на правния спор за неговата законосъобразност). Подобно тълкуване противоречи на установения в ЗОБВВПИ разрешителен режим и целта на законодателя вещите по чл. 3, 4, 7 и 8 да не бъдат притежание (собственост или държане) на лице, което няма съответното разрешение. Според настоящата инстанция, след постановяване на отказа за удовлетворяване на искането по чл. 87, ал. 1 ЗОБВВПИ е осъществено нормативното условие на чл. 213а, ал. 1 с. з. за предаване на изделията, обект на разрешението. Съответно едногодишният срок чл. 213а, ал. 3 за прехвърляне на собствеността върху тях е започнал да тече от постановяване на съдебното решение на Върховния административен съд, с което той е потвърден – в случая 8. 01. 2020 г. Този срок е изтекъл на 8. 01. 2021 г., когато възниква и правото на държавата да ги отнеме, респ. правомощието на компетентния орган да постанови акт за отнемането им. С оглед на това, независимо от изхода на настоящия спор, не съществуват законови пречки да бъде инициирана нова процедура по отнемане на оръжието, но вече на основание относимата за спорното правоотношение норма на чл. 213а ЗОБВВПИ.

Констатираната неточност в мотивите на проверяваното съдебно решение не се отразява на крайния извод за неговата правилност и същото следва да се остави в сила.

При този изход на спора, своевременно заявеното от процесуалния представител на касационния жалбоподател искане за разноски е основателно, поради което на основание чл. 143, ал. 1 АПК такива следва да му се присъдят в доказания и отразен в списъка по чл. 80 ГПК размер от 600 лева - възнаграждение за един адвокат.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 233/01. 09. 2020 г., постановено по адм. дело № 392/2020 г. по описа на Административен съд – В. Т.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи - В. Т, със седалище в гр. В. Т, ул. "Б. К" № 7, да заплати на В. М., от гр. В. Т, [адрес], разноски за касационната инстанция в размер на 600 (шестстотин) лева.

Решението е окончателно.