Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 15207 от 01. 09. 2021 г., подадена от Й. Л. Я. от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 2250 от 17. 08. 2021 г., постановено по в. ч.гр. д. № 2074/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, Търговско отделение, единадесети състав, с което е потвърдено определение № 262474 от 28. 04. 2021 г. по т. д. № 2532/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 23 състав. С последното настоящият частен касатор е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на Сдружение „Български футболен съюз“, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], сумата от 6 000 лв., сторени от ответника разноски по прекратеното на основание чл. 130 ГПК производство.

Частният касатор поддържа доводи за недопустимост на атакувания съдебен акт, както и за неговата неправилност поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че в противоречие със закона и константната съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна такава, въззивният съд е приел, че в конкретния случай са налице всички предпоставки за присъждане на разноски в полза на ответника по прекратеното от Софийски градски съд производство. По изложени и аргументирани в частната касационна жалба съображения се претендира обезсилване, респ. – отмяна на атакуваното определение.

Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Има ли съдът правомощие да отложи произнасянето си по въпроса за разноските за след влизане в сила на съдебния акт, с който производството пред него е прекратено? Съставлява ли това произнасяне служебно изменение или допълване на съдебния акт в тази му част? В случай че подобно процедиране е недопустимо или неправилно, санира ли се от наличието на молба по чл. 248 ГПК от страната по делото, макар че съдът не се е позовал на нея в мотивите на съдебния акт, с който се е произнесъл по разноските впоследствие?; 2. Как следва да процедира въззивният съд, ако установи, че молбата по чл. 248 ГПК не е била връчена на насрещната страна по делото? и 3. Към кой момент и как следва да бъде доказано извършването на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение от страната, включително и в хипотезата, в която съдът е отложил произнасянето си по въпроса за разноските за след влизане в сила на съдебния акт, с който производството пред него е прекратено?

По така поставените въпроси се твърди противоречие с приетото в Тълкувателно решение № 6 от 06. 11. 2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практика, установена от състави на ВКС в решение № 124 от 19. 06. 2012 г. по гр. д. № 497/2011 г., IV г. о. и определение № 125 от 03. 02. 2014 г. по ч. т.д. № 4451/2013 г., I т. о. Останалите сочени от жалбоподателя съдебни актове, обосноваващи според него допълнителния селективен критерий по т. 1, на чл. 280, ал. 1 ГПК – определение № 329 от 29. 06. 2016 г. по ч. т.д. № 1641/2015 г., II т. о., определение № 351 от 27. 09. 2019 г. по гр. д. № 4/2019 г., III г. о., определение № 29 от 22. 01. 2018 г. по гр. д. № 927/2017 г., III г. о., определение № 167 от 16. 07. 2015 г. по т. д. № 3303/2014 г., II т. о. и определение № 193 от 15. 04. 2021 г. по ч. т.д. № 199/2021 г., II т. о., са постановени в производства по чл. 248 ГПК и чл. 253 ГПК и евентуалното противоречие на обжалваното въззивно определение с тях не може да обуслови достъп до касационен контрол.

Частният касатор бланкетно сочи в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и самостоятелния селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, последният обоснован с формираните мотиви на въззивния съд, че първоинстанционният съдебен акт е постановен по реда на чл. 248 ГПК въз основа на изрично подадена молба от страната, въпреки че такъв извод не можел да бъдат извлечен от определението на Софийски градски съд.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника по частната касационна жалба – Сдружение „Български футболен съюз“, чрез процесуалните му пълномощници, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и евентуално – за неоснователност на същата. По подробно изложени доводи, счита, че атакуваното определение е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок.

За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд – София, е изложил, че атакуваното пред него първоинстанционно определение е постановено в процедура по чл. 248 ГПК и има характер на допълване на определението от 06. 03. 2020 г. в частта за разноските, макар и в самото определение това да не е посочено. За да приеме това, въззивната инстанция е посочила, че естеството на акта се определя от неговото съдържание, а не от цитираните в него правни основания. Счел е, че първоинстанционното определение е постановено по повод на подадена в срок молба с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК от ответника Сдружение „Български футболен съюз“, както и, че процедурата по чл. 248 ГПК е принципно приложима към всеки краен съдебен акт, с който приключва делото в съответната инстанция и във връзка с който могат да се присъдят разноски, в т. ч. – намира приложение и при определения за прекратяване на производството. Относно твърдението на жалбоподателя за липса на списък по чл. 80 ГПК, въззивният съд е изложил, че представянето на такъв е предпоставка за допустимостта на искането, само ако то е за изменение на акта в частта за разноските, т. е. при наличие на произнасяне по този въпрос на съда. Ако съдът въобще не се е произнесъл по подобно своевременно направено искане, то искането по чл. 248 ГПК е такова за допълване, за допустимостта на което списък по чл. 80 ГПК не е нужен, а в случая, в определението от 06. 03. 2020 г. липсва произнасяне на съда по своевременно направеното в отговора на исковата молба искане на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Относно правилността на обжалваното определение, въззивният съдебен състав е споделил мотивите на първата инстанция и на основание чл. 272 ГПК във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК е препратил към същите.

За неоснователни са намерени и оплакванията в жалбата, касаещи наличието на всички изискуеми предпоставки за присъждане на разноските по чл. 80 ГПК и Тълкувателно решение № 6 от 06. 11. 2013 г. по тълк. дело № 6/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд при служебно извършена проверка на данните по делото е установил, че искането за присъждане на разноски ответникът е направил своевременно в подадения на 14. 02. 2020 г. отговор на исковата молба; че отговорът е подаден от упълномощен адвокат, като е приложено пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 06. 02. 2020 г., в който е удостоверено уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лв., а заплащането на същото е доказано чрез представеното банково платежно нареждане от 07. 02. 2020 г.

По тези съображения Апелативен съд – София, отчитайки и обстоятелството, че ищецът не е направил възражение за прекомерност на така претендираното от ответника адвокатско възнаграждение, вкл. и в подадената частна жалба, е потвърдил обжалваното пред него определение.

Според настоящия състав, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, които частният касатор поддържа. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи и втори въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК - да са включени в предмета на спора и да са обусловили изхода на делото, тъй като са теоретични, при формулирането им се изхожда от тези на жалбоподателя, част от които са били поддържани и в частната му жалба пред въззивния съд, не са възприети от съда и не се подкрепят от данните по делото, и не са били предмет на обсъждане в обжалвания съдебен акт. Освен това, така както са формулирани, въведените въпроси предполагат извършване на преценка за правилността на обжалвания съдебен акт, която не може да се осъществява в стадия по селекцията на касационните жалби, респ. частните касационни жалби, съответно не може да обоснове достъпа до касация. При поставяне на посочените въпроси не са съобразени указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за липса на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С оглед неустановяване на общия селективен критерий, ВКС не дължи произнасяне по бланкетно поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касация по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият поставен от частния касатор процесуалноправен въпрос, доколкото принципно е свързан с предпоставките за присъждане на разноски в производството, е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда, но при решаването му въззивната инстанция не се е отклонила от задължителните постановки на т. 1, т. 8 и т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06. 11. 2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което и този въпрос не може да обоснове достъп до касация.

Наличието на задължителна и актуална практика по релевантния принципен въпрос изключва и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не е и надлежно аргументирано съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и бланкетно поддържаното от касационния жалбоподател самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, въведено със ЗИД ГПК – ДВ бр. № 86 от 2017 г. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на посочената разпоредба, е необходимо съдебният акт да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без необходимост от извършване на касационна проверка за законосъобразност и обоснованост. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуващ отм. или изменен) закон или законът е приложен в неговия противоположен смисъл. Актът би могъл да бъде очевидно неправилен и при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая, съобразявайки посочените критерии, релевантни към посоченото самостоятелно основание, атакуваното въззивно определение не би могло да се определи като очевидно неправилно.

Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване е изцяло неоснователно.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2250 от 17. 08. 2021 г., постановено по в. ч.гр. д. № 2074/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, Търговско отделение, единадесети състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: