Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 и чл. 144 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/.

Образувано е по касационна жалба на А.М, гр. С., подадена чрез процесуалния му представител адв.. М, срещу Решение № 3758 от 10. 07. 2020 г., постановено по адм. дело № 5158/2019 г. по описа на Административен съд – София – град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата на Михайлов против Акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ по чл. 107 ал. 3 от ЗМДТ № СФД18-ГР94-34(5) от 30. 05. 2018г. на начални отдел в отдел „Общински приходи – Студентски“ на Дирекция „Общински приходи“ на Столична община, потвърден с Решение № СФД18-РД28-221 от 14. 12. 2018г. на Директора на Дирекция „Общински приходи“ на Столична община, в частта на определения размер на ДНИ за периода 01. 01. 2013г. до 01. 01. 2018г. в размер на 520, 86 лева главница и 145, 17 лева лихви, както и ТБО за същия период в размер на 466, 37 лева главница и 126, 18 лева лихви, и е осъден жалбоподателят за разноски.

Касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. На първо място сочи, че съдебният акт в разрез с съдопроизводствените правила е постановен при обсъждане на писмени доказателства, които не са част от събрания по делото доказателствен материал и при некредитиране на свидетелските показания. На второ счита, че съдът е сторил неправилни изводи от фактическа страна, съобразно събрания доказателствен материал, което е довело по същество и до неправилното приложение на материалния закон. В тази насока се излагат оплаквания за неправилността на изводите от фактическа страна относно „използването“ на процесните обекти за спорните периоди, за наличието на доказателства за завършеността на сградата и в този смисъл за постановяването съдебния акт в противоречие с нормата на чл. 15 ал. 2 от ЗМДТ. Настоява да се приеме, че липсват основания за дължимостта на вменените ДНИ и ТБО за спорните периоди. Подробни аргументи са изложени в касационната жалба и депозираната молба, с характер на писмена защита, ангажират се и писмени доказателства. Претендира отмяна на обжалваното решение и отмяна на процесния АУЗД. Заявява претенция за присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба – Директора на Дирекция "Общински приходи" при Столична община, оспорва касационната жалба по подробни аргументи изложени в депозирания и подържания в проведеното открито съдебно заседание чрез юрк.. С писмен отговор. Настоява за оставяне в сила на съдебния акт и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.

Настоящият състав на Върховния административен съд, Осмо отделение, за да се произнесе, съобрази че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, против подлежащ на оспорване и неблагоприятен за тази страна съдебен акт, а разгледа на по същество и за основателна.

Предмет на съдебен контрол пред АССГ е била законосъобразността на АУЗД № СФД18-ГР94-34(5) от 30. 05. 2018г. на начални отдел в отдел „Общински приходи – Студентски“ на Дирекция „Общински приходи“ на Столична община по чл. 107, ал. 3 ДОПК, в производство започнало по подадено писмено заявление на А.М, потвърден изцяло в хода на административното му обжалване с Решение № СФД-РД28-221 от 14. 12. 2018г. на ответника.

Със същия АУЗД на физическото лице са установени задължения за данък недвижими имоти /ДНИ/ за периода 01. 01. 2013г. - 31. 12. 2017г. в размер общо на 520, 86 лева главница и 145, 17 лева лихви, и за такса битови отпадъци /ТБО/ за периода 01. 01. 2013г. – 30. 05. 2018г. /неправилно в съдебния акт е визиран период 01. 01. 2013г. – 01. 01. 2018г./ в размер общо на 466, 37 лева главница и 126, 18 лева лихва, за недвижим имот /1/2 ид. част от самостоятелен обект в сграда, ведно с парко място/, собственост на А.М, придобит от физическото лице на 16. 09. 2009г.

Установено е, че Михайлов е придобил ½ от посочените обекти съгласно нот. акт № 185, том I, рег. № 2342, дело № 186 от 16. 09. 2009г. и е декларирал това обстоятелство с декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 160027-1582/14. 10. 2009г.

На първо място съдът е прел оспорването за допустимо, а АУЗД за издаден от компетентен орган и при спазени административно производствени правила.

За да обоснове извода си за неоснователност на оспорването в частта относно вмененото задължение за данък недвижими имоти първоинстанционният съд е обсъдил относимите правни норми, съотнесъл ги е към възприетата от него фактическа обстановка /сградата е била завършена, който факт се установявал от подадената декларация по чл. 14 от ЗМДТ, нотариалния акт и удостоверението за степен на завършеност по чл. 181 от ЗУТ, като правно ирелевантно спрямо приложимата редакция на чл. 15 ал. 1 от ЗМДТ е обстоятелството, че не е въведена в експлоатация по правилата на ЗУТ/, и е приел че данъкът в установения размер е дължим, поради осъществяването на първото алтернативно условие на чл. 15 от ЗМДТ – завършеността на строежа, признанието за ползването му и изричната разпоредба на чл. 13 от ЗМДТ, като данъчно задължено лице е именно жалбоподателя, т. е. възприел е материалната законосъобразността на акт в тази му част.

Що се каса до установеното задължение за ТБО, съдът също е приел актът за законосъобразен с аргументи, че в случая са били налице всички фактически и правни основания за дължимостта й, като за разглеждания период е доказано от ответния административен орган реалното предоставяне на всяка една от услугите по трите формиращия й компонента. Прието е, че е без значение дали сградата се ползва или не, като нормата на чл. 15 от ЗМДТ касае единствено и само дължимостта на ДНИ.

След като прецени наведените в касационната жалба доводи, и въз основа на служебната проверка за допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Решението е валидно и допустимо, но неправилно, поради постановяването му в противоречие с материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209 т. 3 от АПК за неговата отмяна.

Неоснователни са аргументите на касатора, че при постановяване на атакувания съдебен акт съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – не се установи изводите от фактическа и правна страна на съда да са обосновани с доказателства, които не са част от материалите по делото. Първоинстанционният съд противно на изложеното в касационната жалба не твърди за сградата да е издаден акт обр. 15, а доколкото и дали представените и обсъдени в мотивите „договори, оперативен план за дейност и обобщение протоколи“ установяват престирането на процесните услуги е въпрос, касаещ обосноваността на съдебния акт.

От друга страна неправилно съдът е преценил събраните пред него писмени и гладни доказателства и е приел от фактическа страна, че в случая сградата /в частност процесните обекти/ са „завършени“ и е започнало тяхното използване по предназначение още през 2009г.

Противно на възприетото нито подадената декларация по чл. 14 от ЗМДТ през 2009г., нито нотариалният акт за собственост, а още по-малко удостоверението за степен на завършеност по чл. 181 от ЗУТ, издадено през 2009г., установяват едно такова положение.

Относимите в случая предпоставките за възникване на задължението за заплащане на ДНИ са регламентирани в чл. 11 (субект на задължението), чл. 10 ал. 1 (обект на облагане) и чл. 15 (начален момент) ЗМДТ.

Спорът между страните е свързан с началния момент на възникване на задължението за заплащане на данък недвижими имоти.

Тук е мястото да се посочи, че съгласно чл. 15, ал. 1 ЗМДТ подаването на декларация по чл. 14 от ЗМДТ от страна на задълженото лице не е правопораждащият факт, от който възниква задължението за данък.

В приложимата й редакция /в сила до изм. и доп. - ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 1. 01. 2019 г./ чл. 15 ал. 1 от ЗМДТ предвиждаше, че „За новопостроените сгради или части от сгради се дължи данък от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало използването“.

Или законодателят е предвидил две алтернативи предпоставки, с които се свързва началният момент на възникване на задължението за заплащане на ДНИ за новопостроените сгради /в частност на самостоятелни обекти в същите/ за субектите по чл. 11 от ЗМДТ - „завършването“ или „започване на ползването“ им.

В случая както правилно се поддържа в касационна жалба необосновано административният съд е приел, че е доказано както „завършването“ на сградата, така и нейното ползване още от месец септември 2009г.

Неправилно е прието, че подадената декларация по чл. 14 от ЗМДТ установява това обстоятелство. Както е видно от приложения нотариален акт, а и това се установява и от цитираното от съда удостоверение по чл. 181 от ЗУТ, към месец Септември 2009г. процесната сградата е изградена на фаза „груб строеж“, което съгласно легалната дефиниция на това понятие, дадено с § 5 т. 46 от ДР на ЗУТ означава, че се касае до „сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи“, и изключва възможността към този момент сградата да е „завършена“, а и същата или отделни части от нея да се ползват по предназначение, т. е. да е налице която и да е от двете алтернативни хипотези на чл. 15 ал. 1 от ЗМДТ, в посочената приложима редакция.

По делото липсват каквито и да било други доказателства, които да обосноват извод за противното.

Не е представен съставен на основание чл. 176 ал. 1 от ЗУТ констативен акт за установяване годността за приемане на строежа (част, етап от него) – (приложение № 15) съобразно правилата на чл. 7 ал. 3 т. 15 от Наредба № 3/31. 07. 2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, а издаденото на основание чл. 177 ал. 2 от ЗУТ Разрешение за ползване е от 28. 11. 2018г. и не касае спорните периоди. Останалите писмени доказателства, част от административната преписка също не установяват този факт. Издаването на акт обр. 14 за приемане на конструкцията не удостоверява завършването на строежа, този факт не може да се установи и от Удостоверение № РСТ17-ТД26-892-1 от 05. 07. 2017г. на Главния архитект на Столична община – в него се посочва, че за сградата е издаден акт обр. 15, а такъв не е представен, отделно от това в издаденото Разрешение за ползване се цитират Заповед към РС от 21. 12. 2017г., РС от 14. 06. 2017г. и Протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа на техническата инфраструктура от 04. 12. 2017г., което не може да обоснове тезата на ответника за завършеност на сградата преди месец Юли 2017г., а и нейното ползване.

Още веднъж следва да се подчертае, че дали ще е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ за конкретен имот или не, както и кога ще бъде подадена същата, са обстоятелства ирелевантни за възникване на задължението за заплащане на ДНИ. Подаването на декларация само по себе си, без да са налице посочените по-горе предпоставки, визирани от законодателя (а данъчните задължения се установяват само със закон – чл. 60 ал. 1 от Конституцията на РБългария), не може да породи за декларатора задължение за ДНИ.

Задължението на правните субекти да декларират релевантните за облагането факти е свързано с възможността да се установяват правопораждащите юридически факти, дефинирани във фактическия състав на правната норма, но не декларирането, а обективното съществуване на материалноправните предпоставки поражда задължението за заплащане на данък, респ. таксата. В този смисъл е вярно, че нито неизпълнението на задължението за деклариране или неговото неточно изпълнение не води до невъзникване на задължението за данък/респ. такса, но също така е и вярно, че само по себе си декларирането не е правопораждащият факт, с който се свързва възникването на конкретното публично вземане.

Или макар много точно да е очертал от правна страна хипотезите на началния момент на възникване на задължението за заплащане на ДНИ, при съобразяване както с приложимото законодателно разрешение, така и с константната практика на ВАС по този въпрос, първоинстанционният съд неправилно е приложил материалния закон, доколкото е достигнал до необосновани и неправилни изводи от фактическа страна.

Изцяло в доказателствена тежест за ответника е било да установи наличието на положителния факт от обективната действителност, с който правната норма свързва своето проявление – в случая завършването на сградата и/или началото на ползването й, по смисъла на чл. 15 ал. 1 от ЗМДТ /в посочената й приложима редакция/ и то през процесните периоди, както по общото правило на чл. 154 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, така и съобразно новелата на чл. 170 ал. 1 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, а това не е сторено.

Що се касае до дължимостта на определените задължения за ТБО, то предвид така възприетото от фактическа страна – относно липсата на завършеност на сградата, респ. на доказателства за ползването й през процесните периоди, то основателни са оплакванията в касационната жалба, че и в тази си част съдебният акт е неправилен поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон.

Безспорно ТБО не е данък и се дължи само ако услугата е реално предоставено.

Но също така е вярно, че и по отношение на ТБО важи принципа на законоустановеност, прогласен с цитирания чл. 60 ал. 1 от Конституцията на РБългария.

В този порядък съгласно чл. 64, ал. 1 ЗМДТ таксата се заплаща от лицата по чл. 11 ЗМДТ. Лицата по чл. 11 от ЗМДТ са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Облагаеми с данък недвижими имоти са имотите по чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, но при съобразяване и правилото на чл. 15 ал. 1 от ЗМДТ, посочено по-горе, в случаите на новопостроени сгради или части от такива.

Т.е. преди да е настъпила някоя от хипотезите на чл. 15 ал. 1 от ЗМДТ /вкл. и в разглежданата тук приложима редакция/, не може да се приеме, че е на лице годен за облагане с данък недвижими имоти обект, по смисъла на преждепосочените правни норми, респ. не може да се приеме, че е възникнало и задължение за заплащане на ТБО за собствениците.

В този смисъл е и изричното правило регламентирано в чл. 21 ал. 2 от приетата на основание законовата делегация на чл. 9 от ЗМДТ Наредба за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община, съгласно която „За новопостроени сгради или части от сгради се дължи такса от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало ползването им.“.

Или неправилно и незаконосъобразно на касатора са вменени и спорните задължения за ТБО за разглежданите периоди. Изложеното прави излишно обсъждане на останалите възражения и ангажирани доказателства, свързани с реалното предоставяне на услугите.

По тези съображения като е отхвърлил жалбата на А.М против процесния АУЗД по чл. 107 ал. 3 от ЗМДТ № СФД18-ГР94-34(5) от 30. 05. 2018г. на начални отдел в отдел „Общински приходи – Студентски“ на Дирекция „Общински приходи“ на Столична община, потвърден с Решение № СФД18-РД28-221 от 14. 12. 2018г. на Директора на Дирекция „Общински приходи“ при Столична община в частта, са която са установени на А.М, гр. С., задължения за данък недвижими имоти за внасяне за периода 01. 01. 2013г. до 31. 12. 2017г. в размер общо на 520, 86 лева главница и 145, 17 лева лихви, и за такса битови отпадъци за внасяне за периода 01. 01. 2013г. – 30. 05. 2018г. в размер общо на 466, 37 лева главница и 126, 18 лева лихви, първоинстанционният съд е постановил неправилно, поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, решение, което следва да бъде отменено изцяло, вкл. и в частта на присъдените разноски, и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отмени оспореният АУЗД, като незаконосъобразен.

С оглед изхода на правния спор на основание чл. 161 ал. 1 от ДОПК във вр. с чл. 4 ал. 1 от ЗМДТ, при изрично и своевременно искане в тази насока, в полза на касатора следва да бъдат присъдени сторените в процеса разноски /за двете съдебни инстанции/, съобразно приложените списъци по чл. 80 от ГПК и доказателства за понасянето им, при съобразяване че в производството пред АС дължимата ДТ е в размер на 10 лева, а за касационното такива – също в размер на 10 лева /чл. 227а ал. 3 от АПК и конкретния материален интерес/, или в размер общо на 1 584 лева, които Столична община /така § 1 т. 6 от ДР на АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК във вр. с чл. 4 ал. 1 от ЗМДТ/, следва да бъде осъдена да репарира.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222 ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на Осмо отделение:

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло Решение № 3758 от 10. 07. 2020 г., постановено по адм. дело № 5158/2019 г. по описа на Административен съд – София – град, като В. Т. П.

ОТМЕНЯ Акт за установяване на задължения по декларация № СФД18-ГР94-34(5) от 30. 05. 2018г. на начални отдел в отдел „Общински приходи – Студентски“ на Дирекция „Общински приходи“ на Столична община, потвърден с Решение № СФД18-РД28-221 от 14. 12. 2018г. на Директор на Дирекция „Общински приходи“ при Столична община в частта, са която са установени на А.М, гр. С., задължения за данък недвижими имоти за внасяне за периода 01. 01. 2013г. до 31. 12. 2017г. в размер общо на 520, 86 лева главница и 145, 17 лева лихви, и за такса битови отпадъци за внасяне за периода 01. 01. 2013г. – 30. 05. 2018г. в размер общо на 466, 37 лева главница и 126, 18 лева лихви.

ОСЪЖДА Столична община да заплати на А.М, ЕГН [ЕГН], гр. С., [улица], [жилищен адрес] сумата от 1 584 /хиляда петстотин осемдесет и четири/ лева, разноски по делото.

Решението е окончателно.