Образувано е по касационна жалба на "Водоснабдяване и канализация – Сливен" ООД, чрез адв.. Р, срещу решение № 143/02. 07. 2019 г. на Административен съд – Сливен по адм. дело № 44/2019 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 61/18. 08. 2017 г., издаден от директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ относно установените задължения за такса за водовземане от подземни води за периода 01. 01. 2010 г. до 31. 12. 2016 г. в размер на 88 842, 56 лв. главница и дължима лихва за периода на забава в размер на 40 136, 39 лв. по издадени разрешителни за водовземане № 31510119/10. 12. 2008 г., № 31510120/10. 12. 2008 г. и № 31510121/10. 12. 2008 г.
Касационните оплаквания са за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора оспореният АУПДВ е издаден от некомпетентен орган, тъй като не е налице надлежно заместване по силата на изрична заповед, издадена от титуляра на правомощията. Позовава се на мотивите по тълкувателно решение № 4/22. 04. 2004 г. на ОС на ВАС по т. д. № 4/2002 г. Твърди, че съдът не е изложил мотиви относно давностните срокове и тяхното спиране за задължения на дружеството за 2010 г. и 2011 г. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което оспореният акт да се обяви за нищожен или да бъде отменен. Претендира разноски.
Ответникът - директор на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“, чрез юрк.. Х, в писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна.
Представителят на Върховна административна прокуратура излага становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, осмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
Производството е за втори път пред Върховния административен съд като касационна инстанция.
Предмет на съдебен контрол в първото производство пред Административен съд – Сливен е бил АУПДВ № 61/18. 08. 2017 г., издаден от директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“, с който на "Водоснабдяване и канализация – Сливен" ООД е определена такса за водовземане от подземни води за периода 01. 01. 2010 г. до 31. 12. 2016 г. в размер на 88 842, 56 лв. главница и дължима лихва за периода на забава в размер на 40 291, 87 лв. по издадени разрешителни за водовземане № 31510119/10. 12. 2008 г., № 31510120/10. 12. 2008 г. и № 31510121/10. 12. 2008 г. С решение № 69/19. 04. 2018 г. по адм. дело № 385/2017 г., Административен съд – Сливен е отменил процесния АУПДВ в частта, с която е определена лихва за забава над 40 136, 39 лв. за периода на падежа на всяко от задълженията до 18. 08. 2017 г. и е отхвърлил жалбата на дружеството в останалата част. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "Водоснабдяване и канализация – Сливен" ООД. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е благоприятен за оспорващия и е влязъл в сила, тъй като не е обжалван в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.
С решение № 1660/07. 02. 2019 г. по адм. дело № 7690/2018 г. на Върховния административен съд, първо отделение, е отменено решение № 69/19. 04. 2018 г. по адм. дело № 385/2017 г., Административен съд – Сливен в частта, в която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу АУПДВ № 61/18. 08. 2017 г., с който е определена такса за водовземане от подземни води за периода 01. 01. 2010 г. до 31. 12. 2016 г. в размер на 88 842, 56 лв. главница и дължима лихва за периода на забава в размер на 40 136, 39 лв. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд със задължителни указания, при новото разглеждане на делото да се съберат доказателства за лицето, подписало обжалвания акт „за” титуляра директор на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“.
При новото разглеждане на делото, за да отхвърли жалбата съдът е описал подробно установените по делото факти и е приел, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган. Искането на дружеството за прогласяване нищожност на акта е отхвърлено като неоснователно. В мотивите си съдът е приел, че компетентността за издаване на актове за установяване на публични държавни вземания за такса по водовземане от подземни води по чл. 194, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗВ е на директора на съответната Басейнова дирекция. Обосновал е извод за валидно издаване на оспорения акт при условията на заместване, тъй като в случая са представени доказателства, както за обективна невъзможност на титуляра - директор на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ да изпълнява функциите си (ползване на платен годишен отпуск в периода, в който е издаден актът), така и за надлежно упълномощаване при условията на заместване на длъжностното лице, подписало оспорения акт. Приел е, че при издаване на АУПДВ е спазено изискването за форма по чл. 59, ал. 2 АПК. Спазена е и процедурата по неговото издаване. В изпълнение на чл. 195б, ал. 2 ЗВ, актът е издаден въз основа на представени от оспорващото дружество справки за иззетите водни количества по водоизточници и декларации по чл. 194б ЗВ за периода 2010 г. – 2016 г. Дружеството е уведомено за започване на административното производство заедно с връчената покана за доброволно изпълнение, изготвена въз основа на констативен протокол от проверка за изпълнение на задълженията. Актът е издаден след установяване на дължимите такси и изтичане на срока за доброволно плащане.
По материалната законосъобразност на оспорения акт, съдът е приел, че са изпълнени предвидените в закона основания за издаване на АУПДВ. Посочил е, че таксите са дължими съгласно чл. 194б, ал. 1 ЗВ и не са представени доказателства, че са платени. В хода на съдебното производство размерът на определените задължения е потвърден и от заключението на съдебно – техническа експертиза. По отношение на лихвите, съдът въз основа на действащата по време тарифа е приел, че таксите за водовземане от подземни води за процесните периоди на 2011 г. – 2016 г. са изискуеми в срок до 31. 03 на следващата година, поради което се дължат от 01. 04. на съответната година. Доводите на дружеството – жалбоподател, че задължението за заплащане на такса и съответно изпадането в забава възниква от писменото уведомяване на титуляра на разрешителното за конкретния размер, срок и банкова сметка за плащането им, са отхвърлени като неоснователни. Решението е правилно.
Не са налице посочените в касационната жалба пороци, съставляващи касационни основания по чл. 209 АПК. В съответствие с чл. 168 АПК съдът е извършил дължимата проверка за законосъобразност на оспорения АУПДВ на всички основания по чл. 146 АПК.
Законосъобразна е преценката на административния съд по валидността на акта. По силата на чл. 194б, ал. 1 ЗВ правомощията по издаване на акт за установяване на публично държавно вземане за незаплатените такси по ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) е на директорите на Басейнови дирекции. По делото не е спорно, че в разглеждания случай оспореният акт е издаден от директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ при условията на заместване. Неоснователно е възражението на касатора, че заместването е оправомощаване на друго лице с правомощия на директора на Басейнова дирекция от страна на горестоящия административен орган – министъра на околната среда и водите. За разлика от делегирането на правомощия при заместването на административния орган не е налице прехвърляне на правомощия от един орган на друг. При заместването един служител, основавайки се пряко на своето служебно положение на заместник, действа вместо замествания. С издаването на административния акт заместникът не упражнява собствена компетентност, а издател на акта е компетентният административен орган. В този смисъл е и тълкувателно решение № 4/22. 04. 2004 г. на ОС на ВАС по т. д. № 4/2002, на което се позовава касаторът. Съгласно константната съдебна практика, релевантните за заместването юридически факти, са качеството заместник по служба, наличието на изричен акт за заместване и обективна невъзможност на титуляра на компетентността да я упражнява. Законосъобразно съдът е приел, че тези условия са изпълнени – установено е, че е налице обективна невъзможност за изпълнение на задълженията за титуляра, заемащ длъжността директор на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район", поради разрешен годишен отпуск към момента на издаване на АУПДВ.Уено е също, че актът е издаден от заместник, определен като такъв с изрична заповед да упражнява функциите на директор на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район" в пълен обем. При липсата на нормативно установени ограничения в заместването, по принцип, неспазването на правилата за вътрешноорганизационното разпределение за заместване, само по себе си не прави административния акт недействителен.
Неоснователен е и другият касационен довод за неправилност на решението по отношение на потвърдените задължения за лихви. Съдът е изложил подробни съображения по материалноправните предпоставки за издаване на оспорения акт и обосновано е приел, че задължението за заплащане на таксите за водовземане от подземни води по чл. 194, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗВ възниква ex lege, а не от писменото уведомяване на титуляра на разрешителното. Законосъобразен е изводът му, че предвиденото в чл. 194б, ал. 4 ЗВ задължение за директора на Басейнова дирекция за уведомяване, не е определено в закона като правопораждащ юридически факт за ликвидност и изискуемост на таксите за водовземане. Срокът за плащане на таксите е определен в Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване (ДВ бр. 50/2011, в сила от 01. 01. 2012 г.) - до 31. 03 на следващата година. Нормативно определеният краен срок за заплащане на таксите, определя и момента на изпадане в забава, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Настоящата касационна инстанция намира за неоснователни доводите на жалбоподателя за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаването на оспорения АУПДВ и за недължимост на лихвите от датите, на които по силата на цитираните норми на тарифите е следвало дружеството да внесе таксите. За да се установят материалноправните предпоставки за възникване и за установяване на задълженията за такса по чл. 194, ал. 1 ЗВ законодателят е наложил на правните субекти задължение за деклариране на релевантните за пораждане и за установяване на задълженията факти. Следователно, целта на публичноправното задължение на правните субекти за деклариране на релевантните за задълженията факти е да се констатира, че е осъществен фактическият състав на правната норма, която установява задължението, и по този начин да се установи пораждането на посочените в нея правни последици - задължението на правния субект за таксата и правомощието на държавата да търси нейното изпълнение, както и да се установят релевантните факти за определяне на конкретния размер на задължението. Но тъй като не декларирането, а обективното съществуване на материалноправните предпоставки поражда задължението за такса, неизпълнението на задължението за деклариране или неговото неточно изпълнение не води до невъзникване на задължението за такса.
Както бе посочено по-горе размерът на дължимите такси за водоползване се определя според използваното количество вода от водоползвателя. Същият е задължен да уведомява съответната Басейнова дирекция за ползваното количество вода, но пълното или неточно неизпълнение на това задължение не означава, че освобождава титуляра на разрешението за водоползване от задължението за заплащане на такса в установените в закона срокове. Задълженията за такса възникват еx lege, с осъществяване на визираните в правната норма факти. Нито възникването, нито изпълнението на това задължение законодателят е обвързал от издаването на нарочен акт от басейновата дирекция, който при това да е надлежно връчен на задълженото лице. Именно това изрично е посочено и в чл. 195в, ал. 1 ЗВ, който установява, че невнесените в срок такси по закона, се събират заедно с лихви и разноски от НАП. Фактът, че разпоредбата на чл. 194б, ал. 4 ЗВ установява задължение на директора на басейнова дирекция да уведомява писмено титуляря на разрешителното за размера на дължимата такса, срока за заплащането й и сметката, по която таксата следва да бъде заплатена, не е въздигнато от законодателя в юридически факт, който е правопораждащ за тези задължения или който ги прави ликвидни и изискуеми. Правилно съдът е приел, че това уведомление не е индивидуален административен акт за установяване на размера на задълженията. Този акт има само информативен характер - за улеснение на задълженото лице. С оглед на това тогава, когато задълженото лице не е получило съобщението по чл. 194б ал. 4 ЗВ и не е заплатило в срок задълженията си за такса, то директора на съответната басейнова дирекция има правомощието да издаде служебно акт по чл. 166 ДОПК, с който да установи наличието и размера на задълженията. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 195б, ал. 2 ЗВ, според която актът за вземанията за незаплатените по реда на чл. 195а, ал. 1 такси по този закон се съставя въз основа на писмени доказателства, включващи: 1. извлечения от сметките, по които постъпват таксите; 2. платежни и други счетоводни документи, издадени от лицата, използващи водите; 3. покана към лицето за доброволно изпълнение; 4. констативни протоколи от извършения контрол за изпълнение на задължението. В тази разпоредба не е посочено както основание за издаването на акта, изпращане на съответно уведомление по чл. 194б, ал. 4 ЗВ, което потвърждава тезата, че това уведомление има само информативен характер. В случая разпоредбата на чл. 195б, ал. 2 ЗВ е спазена, като за съществуващите задължения е изпратена покана за доброволно изпълнение и са съставени констативни протоколи от извършения контрол за изпълнение на задължението.
Правилно също така решаващият състав е приел, че задълженията на дружеството за 2010 г. и 2011 г. не са погасени по давност на основание чл. 171, ал. 1 и ал. 2 ДОПК, като е съобразил спирането на давността на основание чл. 172, ал. 1, т. 3 ДОПК и прекъсването й с издаването на АУПДВ. По делото е установено, че на 21. 02. 2011 г. между страните по спора е подписано споразумение, според което дължимата към 31. 01. 2011 г. такса за правото на водовземане за 2010 г. ще бъде изплатена на месечни вноски през календарната 2011 г. Представен е двустранен споразумителен протокол от 07. 06. 2012 г., според който е разсрочено задължението на "Водоснабдяване и канализация Сливен" ООД за такса водоползване за периода 2010 г. - 2011 г., в размер на 1 269 401 лв., като е уговорено то да бъде изплатено на 12 равни месечни вноски по 97 450 лв. за периода от 31. 01. 2013 г. до 31. 12. 2013 г. По съществото си горепосочените споразумения представляват разрешение за разсрочване на публични държавни вземания. Съгласно чл. 172, ал. 1, т. 3 ДОПК давността спира, когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването. Давността за задължението за 2010 г. е започнала да тече на 01. 01. 2012 г., спряла е да тече на 07. 06. 2012 г., когато е подписан споразумителен протокол и е започнала да тече отново на 01. 01. 2014 г., когато е изтекъл срокът на разсрочването по този протокол. В този смисъл давността за това задължение би изтекла в средата на 2018 г. Що се отнася до частта от оспорения АУПДВ, с която на жалбоподателя са вменени задължения за такса за водовземане за периода 01. 01. 2011 г. – 31. 12. 2011 г., 5-годишната давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК за 2011 г. е започнала да тече от 01. 01. 2013 г. и би изтекла на 31. 12. 2017 г., но изтичането на давността е прекъснато с издаването на оспорения по делото АУПДВ. Доколкото даденото разрешение за разсрочване на задълженията е в интерес на дружеството и удовлетворяващо неговото искане, то касаторът в настоящото производство не може да се позовава на неговата нищожност с цел да докаже погасяването на същите задължения /тези от 2010 г. и 2011 г./ по давност.
По така изложените съображения оспореното в настоящото касационно производство решение на Административен съд – Сливен като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора ответникът има право да му бъдат присъдени направените по делото разноски, но предвид липсата на искане за това и на доказателства за сторени такива, разноски не се присъждат.
Водим от горното, Върховният административен съд, състав на осмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 143/02. 07. 2019 г. на Административен съд – Сливен по адм. дело № 44/2019 г. Решението е окончателно.