Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

С решение № 5 от 05.01.2015 г., постановено по административно дело № 7920/2014 г., Административен съд – София-град е отменил по жалба на С. Г. Г., в качеството му на настойник на Венци О. М. и в качеството му на попечител на И.О.М, решение № РО-384/19.06.2014 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – С.-град и потвърдените с него разпореждане № [ЕГН] от 17.04.2014 г., в частта му относно спиране на личната персонална пенсия на Венци О. М. и разпореждане № [ЕГН] от 17.04.2014 г., поправено с разпореждане № [ЕГН] от 27.05.2014 г., в частта им относно спиране на личната персонална пенсия на И.О.М.

Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – С.-град. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на решението на първоинстанционния съд и решаване на делото по същество, чрез оставяне в сила на решението на директора на ТП на НОИ – С.-град и потвърдените с него разпореждания, в частта им относно спиране на личните персонални пенсии на В. М и И. М..

Ответникът по касация – С. Г. Г. от [населено място] в качеството му на настойник на Венци О. М. и в качеството му на попечител на И.О.М, в съдебно заседание оспорва жалбата като неоснователна.

Другият касационен ответник – Агенция за социално подпомагане-район В., не изразява становище.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба, поради което предлага отмяна на съдебното решение и отхвърляне на оспорването срещу административния акт.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е основателна.

От фактическа страна е установено, че с разпореждане № [ЕГН]/2 от 12.03.2010 г. и разпореждане № [ЕГН]/2 от 12.03.2010 г., и двете издадени от ръководителя на „ПО” при ТП на НОИ – С.-град в изпълнение на решение № 94 от 24.02.2010 г. на Министерски съвет на Р. Б, на основание с чл. 92 от КСО във връзка с чл. 7, ал. 1, ал. 2, т. 1 и 2, ал. 3 и 5 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж, на И.О.М, съответно на Венци О. М. са отпуснати персонални пенсии в размер на 90, 77 лв., считано от 01.03.2010 г. Със заявление вх. № МП-38070/18.03.2014 г., С. Г. Г. в качеството му на настойник на Венци О. М. и в качеството му на попечител на И.О.М поискал отпускане на наследствени пенсии за двете момчета, като наследници на майка им С. Г. Г., почнала на 22.01.2014 г. С разпореждане № [ЕГН] от 17.04.2014 г. на ръководителя на „ПО” при ТП на НОИ – С.-град е отпусната наследствена пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74 от КСО от С. Г. Г. на Венци О. М., считано от 22.01.2014 г. в размер на 112.50 лв. и считано от същата дата, на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО е спряна личната персонална пенсия на В. М. С разпореждане № [ЕГН] от 17.04.2014 г. на ръководителя на „ПО” при ТП на НОИ – С.-град е отпусната наследствена пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74 от КСО от С. Г. на И.О.М, считано от 22.01.2014 г. в размер на 86.25 лв. и считано от същата дата, на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО е спряна личната персонална пенсия на И. М.. Последното разпореждане е поправено с разпореждане № [ЕГН]/27.05.2014 г. на ръководителя на „ПО” при ТП на НОИ – С.-град, като на И. М. му е отпусната наследствена пенсия за инвалидност поради общо заболяване от неговата майка, считано от 22.01.2014 г. в размер на 112.50 лв., предвид факта, че са двама наследници, и отново е спряна личната персонална пенсия на същото лице. Срещу разпореждане № [ЕГН] от 17.04.2014 г. и разпореждане № [ЕГН] от 17.04.2014 г., в частта им, с която е спряна личната персонална пенсия по чл. 92 от КСО, е подадена жалба вх. № ЖП-347 от 29.05.2014 г., обективирана във възражение от С. Г., в качеството му на попечител, съответно настойник на двете момчета. С решение № РО-384 от 19.06.2014 г., директорът на ТП на НОИ – С.-град е оставил без уважение жалба вх. № ЖП-347 от 29.05.2014 г. на С. Г. Г. срещу спирането на персоналната пенсия на И. М. с разпореждане № [ЕГН] от 17.04.2014 г. и срещу спирането на персоналната пенсия на В. М с разпореждане № [ЕГН] от 17.04.2014 г., като неоснователна, и е потвърдил като правилни и законосъобразни оспорените разпореждания в частта им за спиране на персоналната пенсия на двете момчета.

За да отмени решението на директора на ТП на НОИ – С.-град, Софийският градски административен съд е приел, че в случая персоналните пенсии на И. и В. М са отпуснати на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), след смъртта на бащата на двете момчета, тъй като не са имали право на наследствена пенсия от него. Поради това, въпреки че майката на И. и В. М е била жива към момента на отпускане на пенсиите по чл. 92 от КСО, и е можела да се грижи за децата си с доходите, които получава, поради липса на един „родител”, за наследниците е възникнало правото на персонална пенсия. Първоинстанционният съд е направил извод, че разпоредбата на чл. 101, ал. 1, т. 4а от КСО не следва да се прилага автоматично, а трябва да се вземе предвид особената нужда на заявителите от минимални доходи и липса на пенсия. Според решаващия състав, с отпускането на наследствената пенсия за инвалидност поради общо заболяване от С. Г., за наследниците й, тази пенсия представлява обезщетение за изгубената издръжка, която са получавали И. и В. М преди да почине майка им. С оглед горното, Административен съд – София-град е направил крайният правен извод, че практически издръжката на двете момчета не се е променила с отпускането на наследствената пенсия от майка им, поради което разпоредбата на чл. 101, ал. 1, т. 4а от КСО не трябва да се прилага.

Настоящата инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорения пред него административен акт.

Няма спор от фактическа страна, че И. и В. М са получавали персонални пенсии по чл. 92 от КСО след смъртта на баща им, както и че след смъртта на майка им, за тях е възникнало правото на наследствени пенсии за инвалидност поради общо заболяване. Спорът по делото се свежда до въпроса за несъвместимост за едновременно получаване на персонална пенсия, отпусната на 01.03.2010 г., и наследствена пенсия за инвалидност поради общо заболяване.

Съгласно чл. 92 от КСО, М. съвет по определени от него условия и ред в изключителни случаи може да отпуска пенсии на лица, по отношение на които не са налице някои от изискванията на този кодекс. В изпълнение на решение № 94 от 24.02.2010 г. за И. и В. М е възникнало правото на персонална пенсия. С подаване на заявление за отпускане на наследствена пенсия за инвалидност поради общо заболяване и възникване на правото за отпускането й, правото на персонална пенсия за И. и В. М се погасява. Съгласно разпоредбата на чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО пенсията се спира, когато не се следва изплащането й на основание чл. 101. Според последната норма не могат да се получават едновременно персонална пенсия с друг вид пенсия, като в процесния случай на И. и В. М им е отпусната наследствена пенсия, при условие че получават и персонална пенсия. Посочената забрана е уредена и в чл. 11, т. 4 от НПОС, според която спирането на пенсията по чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО се извършва от датата на отпускане на новата пенсия, която е несъвместима съгласно чл. 101 от КСО. В случая административният орган е приложил правилно материалния закон, тъй като е спрял персоналните пенсии от дата на отпускане на наследствените пенсии.

Установявайки забрана за получаване едновременно на персонална пенсия и наследствена пенсия за осигурителен стаж и възраст, законодателят е изхождал от разбирането, че след като лицето получава наследствена пенсия, то е било издържано от наследодателя и не е разполагало със собствени средства за издръжка. За И. и В. М е възникнало право на персонална пенсия, тъй като съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от НПОС, не са имали право на наследствена пенсия от починалия им баща, т. е. двете момчета имат издръжка на собствено основание, поради което не могат да получават освен наследствената и персонална пенсия. Аналогични са съображенията и при обратния вариант, тъй като при прилагане на чл. 101, ал. 1, т. 4а от КСО, е без значение поредността на отпускане на тези пенсии. И. и В. М са получили право на персонална пенсия по чл. 92 от КСО, тъй като след смъртта на баща им, те не са имали право на издръжка от фондовете на ДОО под формата на наследствена пенсия. Относимо при прилагане на чл. 101, ал. 1, т. 4а от КСО е обстоятелството на получаване на персоналната пенсия, което е безспорно. В тази връзка следва да се посочи, че за получаване на втората пенсия, в случая на наследствената пенсия за инвалидност поради общо заболяване, е без правно значение установяването на действителното материално подпомагане на двете момчета от тяхната майка, преди да почине, респ. твърденията на първоинстанционния съд, че след смъртта на майка им, доходите на двете момчета реално не са се променили.

По тези съображения настоящият състав намира, че оспореното пред първата инстанция административно решение, както и потвърдените с него разпореждания, досежно спирането на персоналните пенсии на И. и В. М, са издадени при спазване на материалноправните изисквания за законосъобразност, противно на отразеното в мотивите на проверявания съдебен акт, и не страдат от други пороци по чл. 146 от АПК. При постановяване на решението си съдът е приложил неправилно материалния закон (чл. 101, ал. 1, т. 4а и чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО, както и чл. 7, ал. 2, т. 1 от НПОС) и правният му извод за незаконосъобразност на процесните актове на администрацията е необоснован, поради което и при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК неправилното съдебно решение трябва да се отмени. Доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба на С. Г. Г., в качеството му на настойник на Венци О. М. и в качеството му на попечител на И.О.М, се отхвърли като неоснователна.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 5 от 05.01.2015 г. по административно дело № 7920/2014 г. на Административен съд – София-град, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. Г. Г., в качеството му на настойник на Венци О. М. и в качеството му на попечител на И.О.М, срещу решение № РО-384/19.06.2014 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – С.-град, с което е оставена без уважение жалбата му срещу спирането на персоналната пенсия на И. М. с разпореждане № [ЕГН] от 17.04.2014 г., поправено с разпореждане № [ЕГН] от 27.05.2014 г., и срещу спирането на персоналната пенсия на В. М с разпореждане № [ЕГН] от 17.04.2014 г.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Особено мнение: