Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение № 226 от 18.07.2017 г., постановено по в. т. д. № 316/2017 г. на Апелативен съд - П.. С посоченото решение е потвърдено решение № 146 от 14.03.2017 г. по т. д. № 200/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която [фирма] е осъдено да заплати на М. П. Р. и на Ж. П. Р., на основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм., обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на баща им П. Ж. Р., причинена при ПТП на 24.02.2014 г., за разликите над 50 000 лв. до 100 000 лв., ведно със законните лихви от 24.02.2014 г. до окончателното плащане и разноски по делото.

В касационната жалба се сочат основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на исковите претенции за разликите над сумите 50 000 лв. до 100 000 лв. и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. Касаторът навежда оплаквания за необоснованост и противоречие с материалния закон на извода на въззивния съд за липса на принос от страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Позовава се на неправилна преценка на доказателствата относно механизма на реализиране на произшествието и на релевантните за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД факти. Излага доводи за незаконосъобразен отказ на въззивния съд да събере допустими доказателства от значение за размера на дължимите обезщетения и за определяне на обезщетенията в завишен размер, несъобразен с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и с лимитите на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК /ред. преди изм. от ДВ бр. 86/2017 г./.

Ответниците по касация М. П. Р. и Ж. П. Р. - двете със съдебен адрес в [населено място], изразяват становища за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 14.11.2017 г. Претендират разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. ДВ бр. 47/2009 г./, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да счете за основателни предявените от М. П. Р. и Ж. П. Р. против [фирма] осъдителни искове по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 24.02.2014 г. смърт на бащата на ищците П. Р. за разликите над сумите 50 000 лв. до сумите 100 000 лв., Апелативен съд - П. е приел, че с оглед установените по делото факти обезщетенията от 100 000 лв. удовлетворяват изискването за справедливо обезщетяване на претърпените от ищците неимуществени вреди. Оплакванията във въззивната жалба на ответника - застраховател, че обезщетенията са завишени и не се дължат в присъдения размер, са преценени от въззивния съд като неоснователни.

Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на противопоставеното от ответника - застраховател възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия П. Р.. По делото не е имало спор, че с влязла в сила присъда на наказателен съд застрахованият в ответното дружество със застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите водач А. А. е признат за виновен в това, че е нарушил правилото за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, задължаващо водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, при което по непредпазливост е причинил смъртта на П. Р., като след деянието е избягал от местопроизшествието - престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 5, б.”б” във вр. с чл. 1, бл.”в” и чл. 342, ал. 1 НК. Със същата присъда водачът А. е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатите обвинения за причиняване по непредпазливост на смъртта на П. Р. поради нарушаване на чл. 5, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДВП, чл. 21, ал. 1 ЗДвП - относно скоростта за движение в населено място, чл. 116 ЗДвП - относно дължимото внимание и предпазливост по отношение на пешеходци, и чл. 123, ал. 1, т. 2, б. „а” и б.”б” ЗДвП. От съдържанието на присъдата въззивният съд е направил извод, че противоправното поведение на водача на автомобила се изразява в нарушаване на задължението да намали и да спре при препятствие на пътя. За установяване механизма на произшествието въззивният съд е взел предвид показанията на свидетеля Д. Т. - очевидец, и заключението на назначената от първата инстанция комплексна експертиза. Свидетелят Т. е обяснил, че произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието, като сблъсъкът между управлявания от А. автомобил и П. Р. е станал в лентата за движение на автомобила; преди да бъде ударен от автомобила, Р. бил коленичил на пътя върху платното за движение, където или бил паднал, или се опитвал да стане. Обстоятелството, че към момента на удара П. Р. се е намирал на платното за движение, в лентата за движение на лекия автомобил, е потвърдено категорично и от експертното заключение. Вещите лица са посочили, че Р. е бил ударен в гръб от лекия автомобил и тялото му е попаднало върху предния капак на автомобила, след което е отхвърлено и е паднало върху пътната настилка в насрещната лента. След съвкупна преценка на показанията и на експертното заключение въззивният съд е приел от фактическа страна, че към момента на удара пострадалият е бил върху платното за движение, представлявал е препятствие на пътя и водачът е бил длъжен да го възприеме, да намали скоростта и да спре, за да избегне съприкосновението с него, което според вещите лица е било възможно. При така възприетата фактическа обстановка съдът е формирал извод, че след като се е намирал в статично положение на пътното платно, Р. не е участвал в движението, не е предприемал действия, които да попречат на водача да предотврати удара, и не би могъл с поведението си да наруши правилата за движение на пешеходци и велосипедисти, за да е налице съпричиняване от негова страна. Като ирелевантен за съпричиняването въззивният съд е преценил категорично доказания факт, че към момента на произшествието в кръвта на пострадалия е имало наличие на алкохол /според данните по делото 2.72 промила/. Изразил е становище, че „пиян или не, пострадалият се е намирал на платното, не се е движел, възможно е било да бъде възприет и да се предотврати удара с него от водача на лекия автомобил, поради което не може да се приеме съпричиняване от негова страна”.

В зависимост от изводите за справедлив размер на определените от първата инстанция обезщетения и за липса на съпричиняване от страна на пострадалия, Апелативен съд - П. е потвърдил решението на Окръжен съд - Пловдив в обжалваната част, с която предявените срещу [фирма] искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. са уважени за разликите над 50 000 лв. до 100 000 лв.

По допускане на касационното обжалване:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси: „1. Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат (смърт) от страна на пострадалия при несъблюдаване от него на разпоредбите на чл. 113, ал. 1 и 2 и чл. 114 ЗДвП и неспазване на задължението му да отиде на пешеходна пътека при пресичане на платното за движение в случаите, когато водач на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение относно скоростта и задължението си по чл. 20, ал. 2 ЗДвП да намали или да спре пред всяко видимо препятствие; 2. Може ли да се отъждестви човешко същество, дори разположено на пътното платно в неподвижно или безпомощно състояние, с „препятствие на пътя” по смисъла на ЗДвП; 3. Обуславя ли бездействието на пострадалия (седящ на колене на платното за движение) съпричиняване на вредоносния резултат, изразяващо се в неполагане на елементарна грижа за собствената безопасност и излагане живота му на завишен спрямо обичайния риск; 4. Съставлява ли алкохолното опиянение на пострадалия състояние, обуславящо съпричиняване на вредоносния резултат при настъпване на ПТП, когато същото води до проява на поведение, поставящо живота на пострадалия в значително по-висок риск от обичайния (седене на колене в средата на пътното платно, без да се наблюдават идващите автомобили - с гръб към тях, на място без пешеходна пътека и улично осветление, в тъмната част на денонощието)”. Допускането на касационно обжалване по поставените въпроси е обосновано с твърдение, че те са разрешени от въззивния съд в противоречие с тълкувателната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС - т. 6, б.”г” във вр. с т. 4, според която „Съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходеца е налице, ако пешеходецът не се е съобразил с ограниченията на чл. 113, ал. 1, т. 1, 2 и 4 и чл. 114 ЗДвП и задължението си да отиде на пешеходна пътека”, както и в противоречие с други влезли в сила съдебни решения по сходни казуси, постановени от състави на Софийски апелативен съд - решение № 1213/09.06.2015 г. по гр. д. № 209/2015 г., решение № 1517/15.07.2013 г. по гр. д. № 411/2013 г., решение № 1054/26.05.2016 г. по гр. д. № 4366/2015 г., решение № 2140/06.11.2015 г. по гр. д. № 1474/2015 г., решение № 1210/14.06.2016 г. по гр. д. № 5304/2015 г., решение № 1111/29.06.2012 г. по гр. д. № 598/2012 г. и решение № 854/27.04.2015 г. по гр. д. № 4872/2014 г.

Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил формирането на решаващата правна воля на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК /ред. преди изм. от ДВ бр. 86/2017 г./. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за правилността на въззивното решение, нямат характер на правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и по повод на тях не може да се допусне касационно обжалване.

С оглед извода на въззивния съд, че към момента на реализиране на увреждащото произшествие пострадалият П. Р. не е участвал в движението като пешеходец, а се е намирал на пътя в статично състояние, първият въпрос в изложението не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите по т. 2 и т. 4 също не са обуславящи за формиране на решаващия правен извод на въззивния съд за липса на съпричиняване като предпоставка по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимите обезщетения за неимуществени вреди. Произнасянето на съда по тези въпроси е обусловено от възприемането на фактическата обстановка по спора и конкретно - от преценката на фактите и доказателствата относно механизма на реализиране на произшествието и поведението на пострадалия. Поради това въпросите са от значение за правилността на въззивното решение и не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване. Несъответствието на въпросите по т. 1, т. 2 и т. 4 с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, поради което не е необходимо да се обсъждат поддържаните във връзка с тях допълнителни предпоставки по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

От значение за изхода на делото в аспекта на разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е третият въпрос /уточнен от касационната инстанция/ - дали бездействието на пострадалия, седящ на колене на платното за движение на превозни средства и излагащ живота си на завишен спрямо обичайния риск, обуславя съпричиняване на вредоносния резултат с последиците по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съществува задължителна практика на ВКС, в която е възприето разбирането, че съпричиняване е налице във всички случаи, в които с поведението си /действие или бездействие/ пострадалият обективно е допринесъл за проявлението на вредоносния резултат. Поставеният от касатора въпрос се отнася до особена форма на съпричиняване, като същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в представените с изложението решения на Софийски апелативен съд - решение № 1517/15.07.2013 г. по в. гр. д. № 411/2013 г. и решение № 1231/09.06.2015 г. по в. гр. д. № 209/2015 г. /влезли в сила/. В цитираните решения е прието, че поведението на пострадалия, който към момента на реализиране на увреждащото ПТП се е намирал легнал на пътното платно в състояние на алкохолно опиянение и по този начин е изложил живота си на изключително завишен риск, е противоправно и обуславя висока степен на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Констатираното противоречие е основание въззивното решение да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. преди изм. от ДВ бр. 86/2017 г./.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 226 от 18.07.2017 г., постановено по в. т. д. № 316/2017 г. на Апелативен съд - П..

УКАЗВА на касатора [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 000 лв. /две хиляди лв./, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.

След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: