Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба подадена от министъра на външните работи, чрез пълномощника му юрк. В. Д., срещу решение № 1854 от 17.03.2016 г., постановено по адм. дело № 5534/2015 г. от Административен съд София-град (АССГ) с доводи за неправилност и наличие на отменителните основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяна на решението, Претендира разноски.

Ответниците министерството на външните работи и Комисия за защита от дискриминация, чрез упълномощените си представители, изразяват становище за основателност на касационната жалба.

Ответната страна М. Е. Д. не се явява в открито съдебно заседание и не изразява становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Счита обжалваното решение за необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Неоснователно АССГ е приел, че министърът на външните работи не е изпълнил задълженията си по чл. 17 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗДискр.). М. Д. е подала жалба до Инспектората на Министерството на външните работи (МВнР) за тормоз и сексуален тормоз от страна на служителя в министерството Д., след като е била съкратена от заеманата длъжност, т. е. когато вече не е била служител в министерството и министърът не е бил неин работодател. Разпоредбата на чл. 17 от ЗЗДискр. изисква работодателят, т. е. министърът да е получил оплакване, а не Инспекторатът.

Върховният административен съд, пето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения:

С обжалваното в настоящото производство решение съдът е отменил Решение № 171 от 21.04.2015 г., на Комисия за защита от дискриминация, петчленен разширен заседателен състав, като незаконосъобразно, и е върнал преписката за ново произнасяне, съобразно мотивите на съдебния акт. За да постанови този резултат съдът приема, че работодателят е следвало да изпълни задължението си по чл. 17 от ЗЗДискр. поради наличието на данни в проверката на инспектората на МВнР за търсене на дисциплинарна отговорност от Д. и липсата на предприети мерки за прекратяване на сексуалния тормоз.Дадени са указания на КЗДискр. при новото разглеждане на преписката да установи наличието или липсата на нарушение на ЗЗДискр и други закони уреждащи равно третиране, като определи размер на санкцията и приложи принудителна административна мярка. Решението е валидно и допустимо, но неправилно.

При правилно изяснена фактическа обстановка съдът е направил правни изводи, които са не съответстват на фактите по делото и са материално незаконосъобразни. По смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗЗДискр. (редакция от ДВ, бр. 103 от 2009 г., в сила от 29.12.2009 г.) "сексуален тормоз" е всяко нежелано поведение от сексуално естество, изразено физически, словесно или по друг начин, с което се накърняват достойнството и честта и се създава враждебна, обидна, унизителна или застрашителна среда и, в частност, когато отказът да се приеме подобно поведение или принудата към него може да повлияе на вземането на решения, засягащи лицето.

Съгласно чл. 17 от ЗЗДискр. работодател, получил оплакване от работник или служител, който се смята за подложен на тормоз, включително сексуален тормоз, на работното място, е длъжен незабавно да извърши проверка, да предприеме мерки за прекратяване на тормоза, както и да наложи дисциплинарна отговорност, ако тормозът е извършен от друг работник или служител. В случая визираните от закона предпоставки от фактическия състав на нормата не са налице. М. Д. е подала жалбата, в която излага твърдения за тормоз на работното място, на 29.01.2010 г., към която дата не е налице служебно правоотношение с МВнР. Същото е прекратено със заповед № Т-1144/18.01.2010 г. на министъра на външните работи, поради съкращение на щата, считано от 20.01.2010 г. Задълженията по чл. 17 ЗЗДискр. са на работодател, който дължи извършване на незабавна проверка на оплакване за тормоз на работното място и предприемане на мерки за прекратяването му. Към 29.01.2010 г. министърът на външните работи няма качеството на „работодател“ на г-жа Д. и не дължи изпълнение на задълженията по чл. 17 ЗЗДискр., които са част от задължението му по чл. 13, ал. 1 от същия закон. След като не е установено тормозът да е бил извършен по отношение на лице в служебно правоотношение с касатора, решението на КЗДискр, с което е прието, че няма нарушение по смисъла на чл. 17 ЗЗДискр. е постановено при правилно приложение на материалния закон. Изводите на решаващия съд са неправилни, а касационното оплакване в тази насока е основателно.

По изложените съображения Върховният административен съд, пето отделение, намира решението за неправилно, следва да бъде отменено, като по същество жалбата срещу решение № 171 от 21.04.2015 г. на петчленен разширен състав на Комисия за защита от дискриминация по преписка № 129/2011 г. е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на спора следва да бъде уважено искането на касационния жалбоподател за присъждане на разноски представляващи юрисконсултско възнаграждение предвидени в разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, в редакцията след изменението на кодекса, обнародвано в Държавен вестник бр. 8/2017 г. Съгласно чл. 24 от Наредба за заплащане на правна помощ, по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 200 лева. За производството по настоящето дело в полза на министерство на външните работи следва да бъдат присъдени разноски в размер на 200 (сто) лева, по 100 лева за всяка инстанция..

Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, пето отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло решение № 1854 от 17.03.2016 г., постановено по адм. дело № 5534/2015 г. от Административен съд София-град и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. Е. Д. от [населено място] срещу Решение № 171 от 21.04.2015 г. на петчленен разширен състав на Комисия за защита от дискриминация по преписка № 129/2011 г.

ОСЪЖДА М. Е. Д., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [адрес] да заплати на министерството на външните работи сумата от 200 /двеста/ лева, представляваща съдебни разноски по делото. Решението е окончателно.