ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1070
Гр. София, 04.04.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четвърти март две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 2023 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби на ищеца М. К. К. и на ответника „Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД срещу решение № 97 от 19.04.2024 г. по гр. д. 43/2024 г. по описа на Апелативен съд – В. Т.
Касаторът М. К. К. обжалва въззивното решение в частта, с която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение № 587 от 06.11.2023 г. по гр. д. 171/ 2023 г. по описа на ОС – В. Т. в частта, с която ответникът „Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД е осъден да заплати на М. К. К. застрахователно обезщетение за причинени му неимуществени вреди от настъпилата смърт на неговия баща К. К. в резултат на осъществено на 10.05.2021 г. ПТП за горницата над сумата 170 000 лв. до 200 000 лв., ведно със законната лихва от 30.05.2022 г. до окончателното изплащане, и вместо това е постановил, че отхвърля иска в тази му част като неоснователен. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, и съдебната практика по приложението му. Изтъква, че травмата, свързана със загубата на родител по време на детството, има дълбоки и трайни последици за психическото здраве, развитието и личностното израстване на детето, което не е отчетено от въззивния съд. Счита, че съдът е изброил само част от релевантните обстоятелства, относими към определяне на справедлив размер на обезщетението, без да извърши задълбочен анализ на събраните по делото доказателства и конкретните факти относно търпените от ищеца страдания. По тези доводи моли решението да бъде отменено в тази обжалвана част и да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен в пълния предявен размер.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ЗЗД по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:
1. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди да отчете травмиращата среда, в която се отглежда детето след смъртта на баща си?
2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинена при ПТП смърт, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?
3. Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС 4/68 г.?
4. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/68 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?
5. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка ’’Гражданска отговорност’’ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия, и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът единствено с посочване какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието?
6. Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?
7. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68 г.?
8. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила?
9. Допустимо ли е въззивният съд да преиначава, да тълкува превратно доказателствата, събрани в хода на първоинстанционното производство, или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да игнорира?
10. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?
Поддържа очевидна неправилност на съдебния акт в обжалваната му част, с което обосновава искането си да бъде допуснат до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ЗЗД.
Касаторът, „Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД, обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 587 от 06.11.2023 г. по гр. д. 171/ 2023 г. по описа на ОС – В. Т. в частта, с която ответникът „Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД е осъден да заплати на М. К. К. застрахователно обезщетение за причинени му неимуществени вреди от настъпилата смърт на неговия баща К. К. в резултат на осъществено на 10.05.2021 г. ПТП в размер на сумата 170 000 лв., ведно със законната лихва от 30.05.2022 г. до окончателното изплащане. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа на справедливост и нормата на чл. 52 ЗЗД и е постановил съдебния си акт в нарушение на ППВС № 4/1968 г. Излага, че решението в тази му обжалвана част е постановено в нарушение на трайната съдебна практика в подобни случаи, като поддържа, че в аналогични хипотези са определяни обезщетения в значително по-малък размер. По тези доводи моли решението в обжалваната от него част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:
1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?
2. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено - икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия?
3. Включва ли се в съдържанието на “редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“ по смисъла на т. II от ППВС № 4/1968 г. практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък към момента на процесното увреждане?
4. Следва ли въззивният съд, при постановяване на своето решение, да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?
5. Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?
С депозирани в срок писмени отговори касационните жалби са оспорени като неоснователни.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с иск от пострадало лице против застраховател, сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с увреждащото лице. Преценил е, че поддържаният от страните спор пред въззивната инстанция е единствено досежно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Изтъкнал е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД при съобразяване в случай на смърт на родствената връзка на ищеца с починалия, възрастта им, действителните фактически взаимоотношения между тях, естеството на претърпените от пострадалия болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност, отражението на вредата върху личната и социална сфера и други релевантни обстоятелства, като се е позовал на указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи.
Отчел е, че към датата на вредоносното събитие загиналият К. е бил млад човек на 29 г., а детето М. - на 4 - годишна възраст; двамата винаги са живели в едно домакинство с родителите на К. - С. А. и св. Й., като когато детето било на около 2-годишна възраст, майката ги напуснала, понастоящем имала друго семейство и деца и е безспорно установено от свидетелските показания, че оттогава не е контактувала със сина си; за детето се грижели съвместно бащата, бабата и дядото. Приел е, че от показанията на дядото и на св. А. А. - вуйчо на починалия, се установява, че основните грижи са полагани от бабата, а бащата работел и се занимавал с детето вечер след работа - разхождали се, играели на игри на лаптопа, пускал му детски филмчета по телевизора. Зачел е събраните свидетелски показания за привързаността между детето и баща му - как то очаквало баща си вечер; излизало навън, щом чуело да спира кола; хващало се за краката му, за да го вземе баща му на ръце; искало да си играят, а бащата бързал вечер след работа да се прибере. Позовал се е на показанията на св. Й., че след катастрофата тримата загинали са били докарани в дома им и детето възприело мъртвия си баща, положен на земята, а на следващия ден присъствало на погребението; баба му му обяснила, че баща му няма да си дойде, защото е заминал на небето и е станал звезда, но детето продължило вечер да го чака и да пита кога ще се прибере и плачело за него; нещата се подобрили след като тръгнал на детска градина и започнал да общува с други деца и имал приятели; през 2023 г. започнали да го водят на гробищата и детето целувало снимката и плачело. Подчертал е, че по делото не са ангажирани доказателства като последица от загубата на баща му ищецът да е развил симптоматика на психично заболяване, да е посещавал лекар и да му е предписвано лечение, в какъвто смисъл дава показания дядо му, както и че подобни твърдения липсват в самата искова молба. Обсъдил е приетата по делото съдебно-психологична експертиза при освидетелстването на ищеца през м.06.2023 г., когато ищецът е на шест и половина години и му предстои да бъде ученик в 1-ви клас, и кредитирал заключението на вещото лице, че е емоционално-волево незрял; с неустойчиво внимание; речта му е трудно разбираема, с ограничен за възрастта му активен речник; разбира само зададените му елементарни въпроси и дава отговори, присъщи за по-ниска от календарната му възраст; преживява смъртта на своя баща с нормална реакция на траур и изпитва същите емоции като възрастните при смърт на близък човек - отричане, гняв, яд, тъга и мъка и макар децата не могат да изразяват тези емоции като възрастните, събитията се натрупват в психиката и от загубата на родители в ранна възраст страда бъдещата личност; че в поведението му се наблюдавала емоционална натовареност, изразяваща се в потиснатост, вътрешно напрежение, безпокойство и тревожност, прекомерна предпазливост, неувереност, нужда от защита и покровителство, стремеж към сигурност и безопасност, слаб контакт с действителността. Отчел е обясненията на експерта, че ищецът е проявил признаци на безпокойство и тревога от възможността да остане насаме с психолога и напрежението му леко спаднало, след като разбрало, че баба му ще остане с него в стаята, а при затруднение да отговаря на поставените му въпроси я търсело с поглед, както и че детската потребност от сигурност е характерна за възрастта, в която се намира ищецът, като на базата на сигурността децата изграждат своята идентичност и затова травмата, свързана със загуба на родител по време на детството, може да има дълбоки и трайни последици за психичното здраве, развитието и личностното израстване на детето. Зачел е извода на вещото лице, че компетентна психологическа помощ би помогнала на детето за преодоляване на травмите от загубата на бащата и от изоставилата го майка и за намаляване на емоционалното напрежение.
Обобщил е, че безспорно детето в най-висока степен понася негативните последици от смъртта на своя родител дори и поради незрялостта си към конкретния момент на настъпването й да не е в състояние да осъзнае размера на загубата и да оцени нейната безвъзвратност, защото смъртта го лишава от възможността да познава биологичния си баща, да изгради с него присъща между родител и дете емоционална връзка, да получи неговите любов, закрила, подкрепа и грижи, като е счел за логично страданията да са значителни по обем и продължителни във времето, още повече че ищецът е момче и за него ролята на бащата с неговия авторитет и пример е много важна за формирането му като пълноценна личност. Изложил е, че към дата на ПТП ищецът е на невръстна възраст и в този период от живота му необходимостта от майчината грижа и присъствие е по-съществена, като се е позовал и на установените по делото факти, че детето е свързвало баща си основно със споделяните забавления и радостни изживявания, докато бабата С. А. не просто е подпомагала бащата при отглеждане на детето, а с оглед ниската възраст на последното и трудовата заетост на бащата е осъществявала заместваща родителска грижа - тази на майката, която го е изоставила и напълно се е дезинтересирала от него. Подчертал е, че очевидно между детето и неговата баба има изключителна връзка, защото след трагичния инцидент тя го е осиновила, при което юридически е закрепено трайно установеното от 2-годишната възраст на детето фактическо състояние. Посочил е, че смъртта на бащата не е променила драстично ежедневието и начина на живот на детето, защото то продължава да живее в същия дом и семейна среда, с които е свикнало, възпитава се и се отглежда от същите възрастни, които и до настъпването на трагичното събитие наред с бащата са били другите двама най - значими за него възрастни. Счел е, че потребността от сигурност, която вещото лице сочи като много съществена за психичното здраве, развитието и личностното израстване на детето, се задоволява в пълна степен от неговите баба и дядо, което е приел да се установява и от показанията на свидетелите, а и от наблюденията на самия психолог, че детето се чувства сигурно в присъствието на баба си, настоява на нейното присъствие и я търси за подкрепа. Отчел е и показанията на св. А. и св. Й., че детето е много привързано към своите баба и дядо, не можело без тях и за всяко нещо ги търсело. Изтъкнал е, че негативните емоционални изживявания на детето са нормална реакция на претърпяната загуба, но следва да се има предвид, че бабата и дядото не са пощадили крехката детска психика от директната среща със смъртта, като са позволили внукът им да възприеме не само мъртвия си, положен на земята, баща, но и двамата други загинали и са го завели на погребението им, в който ритуал то е станало свидетел на явния израз на безграничната скръб на множество хора в това число и на най-близките си.
Като се е позовал на гореизложените обстоятелства, е приел, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди е 170 000 лв. Посочил е, че за определяне на този размер съобразява и икономическата конюнктура в Р. Б. към датата на ПТП, ориентир за която са лимитите на застрахователно покритие по чл. 492 КЗ, минималната работна заплата през 2021 г. - 650 лв., и средната работна заплата в страната към средата на 2021 г. по данни на НСИ - около 1 525 лв., както и съдебната практика по сходни казуси със смърт на родител на малолетно дете при ПТП през 2021 г.
По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Поставените от касатора К. от първи до пети и седми въпроси и от касатора „Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД първи три и пети въпроси касаят извода на въззивния съд за справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение и в този смисъл са обуславящи, но по отношение на тях не е налице поддържаното от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По тези правни въпроси е налице задължителна съдебна практика по соченото от касаторите ППВС 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, и др., включително цитираните от касаторите.
Съобразно даденото с ППВС 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, възрастта на близкия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз и в решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020г. по т. д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017г. по т. д. № 3319/2015г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014г. по т. д. № 4391/2013г. на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент - момента на настъпване на увреждането.
В настоящия случай при определяне на конкретния размер на обезщетенията въззивният съд, противно твърденията на касаторите, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Размерът на обезщетението е определен при отчитане от решаващия съдебен състав на възрастта на починалия, на общественото му положение, възрастта на претендиращия обезщетение роднина, както и на особеностите на техните отношения – обич, полагани грижи. Обезщетението е съобразено и с обществено - икономическите условия в страната, съществували към датата на ПТП, като съдът изрично ги е посочил като релевантен фактор при определяне размера на справедливото обезщетение.
Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд досежно правото на обезщетение и размера на последното представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Предвид изложеното настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС и касация не следва да бъде допускана по тези правни въпроси на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Останалите поставени от касаторите въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.
Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираната въззивна жалба и писмен отговор на същата, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е изложил подробни съображения защо при така събраните по делото доказателства приема, че справедливият размер на обезщетението е 170 000 лв., с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.
Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора К. основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението в обжалваната от него част.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на спора страните имат право на разноски за осъществената защита срещу касационната жалба на насрещната срана чрез подаване на писмен отговор. В депозирания от М. К. писмен отговор не се съдържа искане за присъждане на разноски, включително липсва искане за определяне при условията на чл. 38 ЗЗД на възнаграждение на подписалия отговора адвокат за предоставената безплатно адвокатска защита по подаването му, поради което и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес разноски няма да бъдат присъждани в полза на тази страна. Ответникът „Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД е заявил с депозирания писмен отговор искане за присъждане на разноски по изготвянето му от юрисконсулт и такива следва да му бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК за сумата 150 лв.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 97 от 19.04.2024 г. по гр. д. 43/2024 г. по описа на Апелативен съд – В. Т.
ОСЪЖДА М. К. К., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД, ЕИК[ЕИК], сумата 150 лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.