РЕШЕНИЕ
№ 150
гр. София, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Красимира Медарова
Членове:Бонка Янкова
Николай Джурковски
при участието на секретаря Илияна Т. Петкова
в присъствието на прокурора Ивайло Бл. Симов
като разгледа докладваното от Н. Д. К. наказателно дело от общ характер № 20258002200124 по описа за 2025 година Производството е образувано на основание чл. 346 т.2 НПК по касационна жалба на адвокат М. З., защитник на подсъдимия С. Б. Б., срещу нова въззивна присъда № 170 от 21.10.2024 г. на Софийски градски съд, постановена по внохд № 3173/2024 г. по описа на същия съд.
В жалбата и в представеното писмено допълнение към нея (наименувано допълнителна касационна жалба) се релевират оплаквания, че постановеното от СГС решение противоречи на материалния закон и на събраните в хода на съдебното следствие доказателства; че при изяснена фактическа обстановка законът е приложен неправилно и че това (нарушение) по същество представлява и съществено нарушение на процесуалните правила; че по никакъв начин не се е установил механизма на нанасяне на телесната повреда, респ. че механизмът на извършване на деянието е останал недоказан; че пострадалият пресъздава механизъм на деянието, който е в противоречие със заключението на приетата СМЕ; че е налице и съществено разминаване относно обстоятелството с какво е бил облечен подсъдимият Б., като в тази връзка се твърди, че той е бил с бяла блуза и джапанки, но че това е в силно противоречие с показанията на пострадалия Т.; че кредитираните от СГС показания на частния обвинител не са в унисон с другите гласни доказателства и че те са непоследователни, нелогични и противоречиви, както и че за твърдените от него обстоятелства липсва опора в останалите доказателства; че Т. е единствен свидетел - очевидец и че твърдените от него обстоятелства не могат да бъдат приети за достоверни; че е възможно, понеже такива са доказателствата по делото, ударът да е бил нанесен от св. С., тъй като описаните от пострадалия дрехи на този, който го е ударил, съвпадат с облеклото на С. в деня на инцидента; че липсват достатъчно доказателства за съпричастността на подсъдимия към деянието, респ. че от събраните доказателства в тяхната съвкупност не може да бъде направен единственият възможен извод именно Б. да е извършител на инкриминираното деяние; че в частта й относно авторството на деянието присъдата се основа на предположения, което е недопустимо.
Възразява се и срещу извода на СГС, че деянието е извършено по хулигански подбуди, като същият се оспорва с доводи, че от приетата фактическа обстановка, респ. от кредитираните свидетелски показания се установявало, че при извършване на инкриминираното деяние не е имало хора и че при липсата на очевидци е недопустимо да се приема, че целта на деянието е да бъде скандализирано обществото. В жалбата и в допълнението към нея са формулирани две различни искания – в жалбата е отправена молба към касационния съд да отмени обжалваното решение (новата въззивна присъда) и да постанови ново, с което да признае подсъдимия С. Б. за невиновен в извършване на деянието, за което е обвинен, а в допълнението към жалбата е отправено искане към ВКС да отмени атакуваното решение (новата въззивна присъда) като незаконосъобразно и необосновано и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на СГС.
В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия С. Б. адвокат И. Г. поддържа жалбата и допълнението към нея по изложените в тях съображения в подкрепа на заявените оплаквания, като на вниманието на касационния съд отново се поставят изтъкнатите вече в жалбата аргументи. Отправя се искане да бъде отменено обжалваното решение (новата въззивна присъда) и делото да бъде върнато на СГС за разглеждане от друг съдебен състав на същия съд. Подсъдимият С. Б. не се явява в заседанието пред ВКС и не заявява лично становище.
Представителят на ВКП намира касационната жалба за неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение и съответно да бъде оставена в сила атакуваната присъда.
Частният обвинител М. Т. счита атакуваната присъда за правилна и справедлива.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и изложените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда на Софийски районен съд от 14.07.2023 г., постановена по НОХД № 10531/2019 г. по описа на същия съд, подсъдимият С. Б. Б. е признат за невиновен в това, че на 04.08.2018 г. около 16:20 часа в гр. С., ж. к. /наименование/ пред бл. „55“, чрез нанасяне на удар с неустановена част на тялото си е причинил средна телесна повреда на М. Г. Т., изразяваща се в счупване на долната челюст в областта на брадичката и на тялото й в дясно, реализирало медико-биологичната характеристика счупване на челюст, като деянието е извършено по хулигански подбуди - извършено на публично място, като Б. засегнал телесната неприкосновеност на Т., без да е провокиран, при липса на личен мотив за това му поведение, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените от закона правила, закрилящи добрите нрави в обществото, телесната неприкосновеност и човешкото достойнство, поради което и на основание чл.304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 131, ал.1, т. 12, пред. 1, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
По въззивен протест на прокурор при СРП и въззивна жалба на частния обвинител М. Г. Т., подадена чрез повереника му адв. М., срещу така постановената оправдателна присъда пред СГС е било образувано ВНОХД № 3173/2024 г., приключило с атакуваната пред ВКС нова присъда № 170/21.10.2024 г. С нея първоинстанционната присъда е отменена изцяло и вместо това подсъдимият С. Б. Б. е признат за виновен в това, че на 04.08.2018 г. около 16:20 часа в гр. С., ж. к. /наименование/ пред бл. „55“, чрез нанасяне на удар с неустановена част на тялото си е причинил средна телесна повреда на М. Г. Т., изразяваща се в счупване на долната челюст в областта на брадичката и на тялото й в дясно, реализирало медико - биологичната характеристика счупване на челюст, като деянието е извършено по хулигански подбуди - извършено на публично място, като Б. засегнал телесната неприкосновеност на Т., без да е провокиран, при липса на личен мотив за това му поведение, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените от закона правила закрилящи добрите нрави в обществото, телесната неприкосновеност и човешкото достойнство - престъпление по чл. 131, ал.1, т. 12, пред. 1, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 131, ал.1, т. 12, пред. 1, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 55 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години. С новата присъда на основание чл. 189, ал. 3 от НПК СГС е осъдил подсъдимия С. Б. Б. да заплати направените по делото разноски в досъдебната и съдебната фази на производството, както и държавна такса за служебно издаване на изпълнителни листи в полза и по сметка на СРС. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт на окръжен съд (в случая на СГС). Доколкото ВКС може да се произнася единствено по надлежно релевирани касационни основания, се налага да бъдат направени предварителни уточнения, определящи пределите на настоящата касационна проверка: На първо място, в жалбата са заявени оплаквания, че атакуваният съдебен акт е необоснован и че противоречи на събраните в хода на съдебното следствие доказателства (с последното очевидно се визира несъответствие на установените по делото фактически положения на събрания и проверен доказателствен материал, а това сочи на необоснованост). Но доколкото необосноваността не представлява касационно основание, тези оплаквания поначало не могат да бъдат предмет на проверка от ВКС, поради което не следва да бъдат разглеждани.
На следващо място, претенцията за наличието на наведеното касационно основание „нарушение на материалния закон“ е мотивирана и с доводи за недоказаност на обвинението и най-вече на авторството на деянието в лицето на подсъдимия, в какъвто именно смисъл са твърденията, че липсват достатъчно доказателства за съпричастността на подсъдимия към деянието, респ. че от събраните доказателства в тяхната съвкупност не може да бъде направен единственият възможен извод именно Б. да е извършител на инкриминираното деяние. В основата на тези доводи (за недоказаност на обвинението) е залегналото в жалбата оспорване на резултата от аналитичната оценъчна дейност на въззивния съд - според защитника тази дейност на СГС е довела до погрешен извод за достоверността на показанията на пострадалия Т., а по този начин и до неправилното им кредитиране. Изразеното несъгласие с оценката на показанията на св. Т. касае приетите въз основа и на тях, и съответно оспорени с касационната жалба, факти относно механизма на нанасяне на телесната повреда и относно лицето, нанесло му удара. Като последица от това (несъгласие с оценката на доказателствата) се възразява и срещу верността и правилността на възприетите от въззивния съд фактически констатации, въз основа на които са формирани изводите за авторството на деянието в лицето на подсъдимия. В горния смисъл са формулираните в жалбата възражения, че пресъздаденият от пострадалия механизъм на деянието е в противоречие със заключението на приетата СМЕ; че е налице и съществено разминаване относно обстоятелството с какво е бил облечен подсъдимият Б., като в тази връзка се твърди, че той е бил с бяла блуза и джапанки, но че това е в силно противоречие с показанията на пострадалия Т.; че кредитираните от СГС показания на частния обвинител не са в унисон с другите гласни доказателства и че те са непоследователни, нелогични и противоречиви, както и че за твърдените от него обстоятелства липсва опора в останалите доказателства; че Т. е единствен свидетел-очевидец и че твърдените от него обстоятелства не могат да бъдат приети за достоверни; че е възможно, понеже такива са доказателствата по делото, ударът да е бил нанесен от св. С., тъй като описаните от пострадалия дрехи на този, който го е ударил, съвпадат с облеклото на С. в деня на инцидента. Чрез всички тези възражения на практика се аргументира оплакване за фактическа необоснованост на приетите за установени от въззивния съд фактически положения относно участието/съпричастността на подсъдимия към извършеното спрямо св. Т. посегателство. В тези възражения и в основаните на тях доводи за недоказаност на обвинението се представя собственото на защитника виждане относно оценката на част от доказателствените източници (показанията на св. Т.), като същото се противопоставя на оценките и изводите на въззивния съд и по този начин се оспорва правилността на част от установените и възприети от този съд фактически положения.
Освен това чрез тези възражения се излага и собствена (на защитника) интерпретация на фактите относно авторството на причиненото телесно увреждане на пострадалия Т., като предложената в тази насока фактология е в подкрепа на лансираната и поддържана от подсъдимия още в предходните инстанции версия, че пострадалият е бил ударен от св. С. С излагането и поддържането на факти, обосноваващи тази версия, на практика се настоява касационният съд да кредитира именно дадените в този смисъл обяснения на подсъдимия за случилото се и да възприеме нова, различна, фактическа обстановка относно автора на инкриминираното посегателство спрямо пострадалия. С оглед на това, независимо от отнасянето им към изложените аргументи в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1 от НПК, по съществото си тези възражения оспорват обосноваността (фактическата правилност) на атакувания съдебен акт.
Но касационната инстанция няма правомощие да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, няма правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество, да формулира нови фактически изводи и да прави свои констатации за доказаност или недоказаност на обвинението, поради което оплаквания в такава насока и в частност за недоказаност на обвинението остават извън пределите на редовния касационен контрол, тъй като по съществото си те са такива за необоснованост (че твърдението за недоказаност съставлява оплакване за необоснованост се приема в редица решения на ВКС - решения № 348 от 16.10.2014 г. по н. д. № 965/2014 г., І н. о., № 149 от 12.07.2016 г. по н. д. № 437/2016 г., ІІІ н. о., № 77 от 27.07.2020 г. по н. д. № 194/2020 г., ІІ н. о., № 8 от 05.02.2021 г. по н. д. № 655/2020 г., ІІІ н. о., № 60123 от 22.06.2021 г. по н. д. № 423/2021 г., І н. о.). ВКС може да проверява единствено юридическата правилност на контролираните съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело.
Предвид така изложеното и след като фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание, в настоящото производство ВКС не дължи отговор на посочените възражения на защитника, касаещи оспорването на възприетата фактическа обстановка. А с оглед забраната за установяване на нови факти (с изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, каквато не е налице в разглеждания случай) поначало не е възможно да бъде постигнат претендирания в касационната жалба резултат - подсъдимият Б. да бъде признат за невиновен в извършване на деянието, за което е обвинен, тъй като постигането му е обусловено от възприемането на различни фактически положения относно авторството на деянието.
Поради това отправеното от защитника искане в този смисъл (което на практика е за оправдаване на подсъдимия) е изначално неоснователно, тъй като предполага извеждане на нови фактически положения, каквито в настоящото производство касационната инстанция не може да установява.
Приоритетно следва да бъдат обсъдени възраженията за допуснати процесуални нарушения, тъй като евентуалното наличие на касационно основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 НПК би обусловило отмяната на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, а това би препятствало обсъждането на неговата материалноправна законосъобразност.
За разкриването на действителното съдържание на заявената на стр.1 в допълнението към жалбата декларативна претенция за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила е необходимо същата да бъде обсъдена в контекста на изложените по-долу в допълнението конкретни възражения. Извършената в този смисъл преценка насочва на извод, че относимите към тази претенция, респ. към касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 НПК оплаквания се явяват обективираните такива в твърденията, че по никакъв начин не се е установил механизма на нанасяне на телесната повреда; и че в частта относно авторството на деянието присъдата се основава на предположения.
Възражението, че не се е установил механизма на причиняване на инкриминираната телесна повреда на пострадалия, е лишено от основание. В показанията си пострадалият Т. напълно добросъвестно е заявил, че не е видял самия удар, респ. нанасянето му, поради което въззивният съд правилно е приел, че е логично той да не е в състояние да даде точна и ясна информация за начина, по който му е бил нанесен удара, и в частност как и с какво му е бил нанесен. При това положение, отчитайки, че показанията на пострадалия не са достатъчен източник на сведения относно посоченото обстоятелство, за изясняване механизма на причиняването на телесната повреда СГС с основание се е позовал на заключението на СМЕ, както и на разясненията на вещото лице, обсъждайки ги във връзка с показанията на пострадалия. Т.е., въз основа на съвкупната преценка на тези доказателствени материали, които са интерпретирани съобразно действителният им смисъл и съдържание, СГС е направил своите констатации относно механизма на причиняване на увреждането (стр.12 от мотивите), приемайки, че това е сторено чрез нанасяне на удар в челюстта с част от човешкото тяло – ръка или крак, но не и при падане от собствен ръст върху терена. Следователно механизмът на извършеното посегателство спрямо св. Т. е надлежно установен и това е сторено в резултат на задълбочен анализ на всички относими към това обстоятелство доказателства и при съблюдаване на процесуалните правила, регламентиращи доказателствената дейност. ВКС намира за законосъобразен изводът на контролираната инстанция, че авторството на деянието в лицето на подсъдимия е доказано по несъмнен и категоричен начин. Обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 т.1 НПК (извършването на престъплението и участието на подсъдимия в него) са установени в състезателно съдебно производство съобразно принципите на чл. 13 и чл. 14 НПК. Преценката на въззивната инстанция за доказаност на авторството на деянието в лицето на подсъдимия е резултат от внимателно и задълбочено обсъждане и съпоставяне на цялата доказателствена съвкупност, при съблюдаване на процесуалните правила за събиране и оценка на доказателствените материали. Тя се основава на съвкупна оценка и подробен анализ на всички събрани в хода на съдебното следствие доказателства и конкретно на кредитираните показания на свидетелите М. Т. (пострадал), Б. В., Д. Ц., Г. Т. (баща на пострадалия), Б. Т. и Ю. С. (присъствалите на разпознаването поемни лица); на протокола за разпознаване на лица; на заключението на назначената и приета по делото съдебно-медицинска експертиза и на дадените от вещото лице разяснения при разпита му. Същевременно изводът за авторството се явява доказателствено обезпечен в необходимата степен на категоричност, тъй като по делото е налице съвкупност от преки и косвени убедителни и устойчиви доказателства (установени в цитираните доказателствени средства и способи на доказване), които са позволили на въззивния съд да направи единственият възможен и несъмнен извод, че престъплението е извършено от подсъдимия.
Обсъдените преки и косвени доказателства формират надеждна и стабилна доказателствена основа за извода, че подсъдимият е автор на посегателството спрямо пострадалия Т., поради което преценката на въззивния съд, че именно С. Б. е извършител на инкриминираното деяние, е в пълно съответствие с изискването на чл. 303, ал. 2 НПК и не почива на предположения, в каквато насока неоснователно се възразява от защитата.
Известно е, че основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е самостоятелно и проверката по него се изразява в преценката за съответствие между приетите фактически констатации и направените въз основа на тях правни изводи. Разгледано на тази принципна основа, съдържанието на жалбата показва, че единственото оплакване, относимо към това касационно основание, се свежда до заявеното несъгласие с извода на СГС, че деянието е извършено по хулигански подбуди.
Наличието на такива подбуди се оспорва с аргументи, че от приетата фактическа обстановка се установявало, че при извършване на инкриминираното деяние не е имало хора и че при липсата на очевидци е недопустимо да се приема, че целта на деянието е да бъде скандализирано обществото.
Тези доводи са несъстоятелни и не могат да бъдат споделени. Когато действията са извършени на публично място, макар и в отсъствието на други лица освен пострадалия, както е в настоящия казус, ако след това тези действия са станали достояние или са могли да станат обществено достояние, респ. достояние и на други лица (т.I.3 на ППВС № 2 от 29.11.1974 г.), то при наличието на останалите обективни и субективни признаци те следва да бъдат квалифицирани като „хулигански“. В случая инкриминираната проява недвусмислено се характеризира като непристойна, доколкото посегателството върху физическата неприкосновеност на св. Т. е било брутално осъществено на публично по естеството си място - на улица в гъсто населен жилищен квартал на гр.С.; през деня, без личен мотив и без всякакви задръжки от страна на извършителя, че неговите действия могат да станат достояние на неограничен кръг странични наблюдатели. С оглед на това релевираното в жалбата отсъствие на други лица освен пострадалия Т., които да са присъствали на неправомерния акт на подсъдимия, не изключва съставомерността на действията на Б. като хулигански, респ. като такива, извършени по хулигански подбуди (в този смисъл е решение № 387 от 30.09.2009 г. по н. д. № 407/2009 г., ІІІ н. о. на ВКС). Съобразно конкретиката по делото деянието на подсъдимия несъмнено демонстрира не само неуважение към личността на св. Т. и игнориране на неговите правно защитени (охранявани) права, но и грубо незачитане на установения в държавата ред и изразява явно неуважение към обществото, като в цялостен план неговото поведение е било мотивирано от стремежа му чрез посегателството над Т. да постави и наложи себе си над общоприетите норми на поведение и обществените ценности. В този смисъл законосъобразен е изводът на въззивния съд, че по своите обективни и субективни характеристики, съдържание и насоченост извършеното от касатора изпълва съставомерния признак хулигански подбуди по смисъла на чл. 131 ал.1 т.12 пр.1 НК. А това означава, че в пределите на установените и доказани фактически положения СГС правилно е приложил материалния закон, квалифицирайки деянието по посочения текст от НК.
Предвид изложеното дотук касационната инстанция намира, че не са налице заявените в жалбата касационни основания, поради което атакуваната нова въззивна присъда следва да бъде оставена в сила.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА нова въззивна присъда № 170 от 21.10.2024 г. на Софийски градски съд, постановена по ВНОХД № 3173/2024 г. по описа на същия съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.