Производство по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 226/06.04.2020 на Великотърновския окръжен съд по гр. д. № 145/2020, с което е отменено частично решение № 600/30.12.2019 на Горнооряховския окръжен съд по гр. д. № 1890/2019, като са уважени предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване незаконността на уволнението, възстановяване на предишната работа и заплащане на обезщетение поради незаконно уволнение.

Недоволен от решението е касаторът „Аркус“ АД, представляван от адв. Д. Ц. от ВТАК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за доказване на сключен договор до завършване на определена работа по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, задължението на въззивния съд да се произнесе по правилността на обжалваното решение в рамките на фактическите твърдения, които ищецът е посочил в исковата молба и за момента на настъпване на преклузията за представяне на доказателства за оставане на работа, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.Пва се на противоречива практика на ВКС, която прилага. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като е недопустимо.

Ответницата по жалбата не взема становище.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че първите два иска са неоценяеми, а третият е обусловен от първия, намира, че то подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата е работила при ответника като „Машинен оператор на металорежещи машини по силата трудов договор № 105/13.01.2014 г., сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 и чл. 70, ал. 1 от КТ, с място на работа „Аркус АД, [населено място] и срок на изпитване в полза на работодателя до шест месеца. В чл. 3, ал. 3 от договора е посочено, че същият се сключва за производство на оръжия и боеприпаси съгласно договор между работодателя и възложител: Договор АК-13-01/11.06.2013 г., а съгласно чл. 10, ал. 2 от трудовия договор, същият се прекратява с изпълнение на договорената работа, което се установява с протокол за експедиция или друг акт за завършване на изпълнението. Впоследствие към трудовия договор са сключени множество допълнителни споразумения, като с една част от тях страните уговарят промяна на продължителността на работния ден, с други – на работното място на ищцата в различни подразделения в производствената база на ответника и промяна на заеманата длъжност, с трети – размера на трудовото възнаграждение; с част от допълните споразумения е изменян („удължаван“) срокът на трудовия договор до завършване на производството на оръжия и боеприпаси по нови договори, сключени между работодателя и възложители, като първото такова допълнително споразумение датира от 30.03.2016 г., а последното от 08.04.2019 г. С последното допълнително споразумение № 6/08.04.2019 ищцата е приела да изпълнява възложената от работодателя работа до приключване на работата по производство на оръжия и боеприпаси по договор № АР-АЛ-02/12.11.2018 г. до изпълнението на първа доставка, като изпълнението на работата се установява с приемо-предавателен протокол за извършена работа, подписан между работодателя и възложителя (чл. 3, ал. 1). Съгласно посочения договор от 12.11.2018 г. и приложения № 1 и 2 към него, ответникът се е задължил да произведе и достави на „Алгънс“ ЕООД по 150 000 броя 23 мм БЗ изстрел и 100.000 броя 23 мм ОФЗ изстрел на две доставки – първата до 15.08.2019 г., втората до 15.09.2019 г., като от приемо-предавателните протоколи към договора е прието за установено, че на 16.08.2019 г. ответникът е предал уговорената доставка, като на 16.08.2019 г. е съставен Акт за прекратяване № 2345/16.08.2019 г., съгласно който трудовото правоотношение на М. Г. с „Аркус АД се прекратява на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 от КТ, поради завършване на работата, за която е наета, а именно: приключване на производството на оръжие и боеприпаси по Договор № АР-АЛ-02/12.11.2018 г. В първоинстанционното производство са представени заверени по реда на чл. 32 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) преписи на стр. 1, 3, 10-17, 20- 21 от трудовата книжка на ищцата с № 13, както и част от страниците от трудовата книжка на ищцата с № 219. От показанията на разпитания свидетел – ръководител подразделение 1360 в ответното дружество, е прието за установено, че по договора с „Алгънс“ ЕООД (с две доставки и на 15-16.08.2019 г. бил подписан приемо-предавателен протокол по първата доставка), като в дружеството предимно се наемат хора за свършване на определена работа и определен договор за работа, като паралелно вървят няколко договора и имало служители и на постоянни договори и на временни договори за свършване на определена работа (след разчети за необходимия персонал се взема решение на кои хора да се подновяват или не договорите). По делото е прието заключението на съдебно-икономическа експертиза относно размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ. Съгласно представена във въззивното производство служебна бележка от Бюрото по труда - Г. О, е прието за установено, че от 20.08.2019 г. ищцата М. Г. е регистрирана като безработна и търсеща работа, като съдът е констатирал, че приетите като доказателство в първоинстанционното производство заверени копия на страници от трудова книжка съответстват на страниците в оригинала, както и не съществуват отбелязвания за сключени трудови договори от ищцата с други работодатели. Прието е, че съдържанието на трудовия договор от 13.01.2014 г. и допълнителните споразумения към него не водят до определянето на договора като срочен. Изложени са съображения, че при срочните трудови договори за определена работа по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ се касае до работа, която би могла да се дефинира по вид, обем и качество още към момента на сключване на договора и от тази гледна точка да се тълкува „срока“ за извършване на тази работа, при което реализирането на възложената работа изчерпва съдържанието на трудовото правоотношение и същото се прекратява без да е необходимо предизвестие. Срокът на договора по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ следва да се определя от съдържанието на трудовия договор, т. е. в самия договор трябва изрично и точно да се определи работата, за изпълнението на която той се сключва. Действително работата, за която е нает работникът/служителят би могло да бъде дефинирана и чрез препращане към друг документ, но само ако този друг документ е бил известен на работника/служителя и по този начин за него ще съществува яснота кога точно ще изтече срокът, тъй като той е определящ за времетраенето на трудовото правоотношение. Ако работата не е надлежно индивидуализирана, нито е определяема съобразно други елементи на съдържанието на трудовия договор, липсва уговорка за срок и трудовият договор се явява безсрочен, а в случая е прието, че формулировката в чл. 3, ал. 3 от трудовия договор не позволява да се изясни срокът на договора, да се определи точно и ясно за каква работа и в какъв обем се сключва трудовият договор, нито пък кога ще се изпълни тази работа. Липсват и данни ищцата да е била запозната с вида, количеството и качеството на изделията, които трябва да бъдат произведени съгласно поръчката по сключения между работодателя и възложител договор, поради което съдът е приел, че процесният трудов договор следва да се счита сключен за неопределено време, а породеното от същия трудово правоотношение – за безсрочно. Сключените впоследствие допълнителни споразумения, с които се променя договорът, по които се извършва работата, включително и това от 08.04.2019 г. не трансформират правоотношението между страните в срочно, тъй като съдържането на всяко едно от допълнителните споразумения не дефинира работата като вид, обем и продължителност, за извършването на която работодател и работник се уговарят, като същите съдържат и вътрешно противоречие по отношение на начина за установяване на завършване на работата - чл. 3 от всяко едно от тях предвижда, че това става с приемо-предавателен протокол между работодателя и възложителя, а чл. 10, ал. 1 - с едностранен акт на работодателя. Тази неяснота, съчетана с липсата на конкретизация на работата, която следва да бъде извършена, води до невъзможност да се определи срокът на договора и до неяснота дали и кога той ще изтече, при неяснота за времетраенето на договора (в т. ч. непосочване на срок, взаимоизключващи се уговорки или две или повече клаузи, въвеждащи различен срок на действие), той следва да се счита сключен за неопределено време. Прието е, че не е без значение и обстоятелството, че приключването изработката на изделията изцяло зависи от волята на работодателя, който избира кога и за какъв период да бъде изработена поръчката и в неговата власт е организацията на самата работа, като по този начин срокът на договора се поставя в зависимост от волята на работодателя, а изпълнението не зависи от волята на ищцата и за нея не съществува яснота кога точно ще изтече срокът на договора. Съдът е обсъдил и недопустимостта на превръщането на договор за неопределено време в договор за определен срок без изрично писмено волеизявление на работника/служителя до работодателя, каквото в настоящия случай липсва. Като краен извод е прието, че възникналото между страните трудово правоотношение е такова за неопределено време и извършеното уволнение на ищцата се явява незаконосъобразно, а предвид основателността на иска за отмяна на уволнението следва да се уважи и иска за възстановяването на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност, както и иска за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа вследствие на уволнението за времето от 16.08.2019 г. до 16.02.2020 г. в размер на сумата 5 342, 82 лв. За горницата над сумата 5 342, 82 лв. до пълния претендиран размер от 6 500 лв. искът за заплащане на обезщетение се явява недоказан.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар част от повдигнатите въпроси да обуславят изхода на делото, те нямат претендираното значение. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че когато договорът е сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ – до завършване на определена работа, то работата следва да е определена по вид и обем, чрез което се определя и времетраенето на договора. Въззивният съд, след като са изчерпани контролните му функции (да провери валидността и допустимостта на решението и да определи вярната правна квалификация на предявените искове и на насрещните права, възраженията, репликите и т. н. на страните), той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти, съответно – последиците от недоказването. Съдът е съобразил установената практика съгласно Тълкувателно решение № 6/15.07.2014 по т. д. № 6/2013 на ВКС, ОСГК, че при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. В случая с исковата молба заверено копие на трудовата си книжка, като съгласно чл. 183 ГПК, когато по делото се прилага документ, той може да бъде представен и в заверен от страната препис, но в такъв случай при поискване тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Ако не стори това, представеният препис се изключва от доказателствата по делото.

Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като при служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост в обжалвана част, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение. Не може да бъдат изведени служебно и правни въпроси, които очевидно обуславят правилността на решението, доколкото касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените основания в касационната жалба, с изключение на служебното му задължение да определи вярната правна квалификация на предявения иск, в който случай следва да бъде формулиран служебно материалноправният въпрос по приложението на съответната императивна правна норма.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 226/06.04.2020 на Великотърновския окръжен съд по гр. д. № 145/2020.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.