Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Г. Х. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр. д. №1801/19 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от Д. Х. срещу касаторката иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5 326, 39 евро, платена без основание от ищеца по сметката на ответницата в „У. Б” АД с изброените шест вносни бележки, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 16.10.18 г. и сторените деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

Поставя като значими за спора и решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС следните правни въпроси от предмета на спора: 1. Възниква ли вземане от неоснователно обогатяване, когато е налице разместване на блага, ако в отношенията на страните съществува обвързаност от договор, гестия или деликт? 2. Доказването на съглашение, противопоставимо на регресните права на ищеца и игнорирайки същите, свързано ли е пряко и обусловено ли е от разкриване на някакъв вид привидност още с отпускането на кредита, като същинска персонална симулация, в която кредитната институция без съмнение не участва, обусловено ли е и от опровергаване на явното съдържание на нотариалния акт, с който е прехвърлено право на собственост, придобито със средства от кредита? Съглашението, което ответницата твърди като поемане на изпълнението/ на дълга/ занапред, без да е оформен писмено договор по чл. 101 ЗЗД, има ли връзка с предназначението и предоставянето на средствата от кредит в отношенията между страните според принципа: Комуто ползите, нему и тежестите? 4. Относно процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, съгл. изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК, както и всички събраните по делото доказателства?

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК, като намира, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да се ръководи от правилата на логиката, опитните правила и морала. Излага подробни съображения за наличието на данни за уговорка между страните във връзка със заплатената от ищеца сума, която изключва неоснователното обогатяване на ответницата – касатор.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че за да възникне правото по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в полза на ищеца следва да се установи кумулативното наличие на две предпоставки – ищецът да е платил на / в случая за/ ответницата исковата сума и да не съществувало основание за това плащане. Първата предпоставка е установена по делото – ищецът е заплатил в полза на ответницата исковата сума по банкова сметка на „У. Б” АД, която съобразно договора за банков ипотечен кредит, сключен от ответницата, е предназначена да служи за усвояване и обслужване на кредита. Установено е, че вноски във връзка с този договор за кредит са правили бащата на ищеца, братът на ищеца и самият той. Няма данни обаче ищецът да се е съгласил да заплаща вноските по кредита на ответницата. Върху нея се разпределя доказателствената тежест за установяване наличието на основание / вкл. на соченото в отговора на исковата молба изпълнение на нравствен дълг/ за плащането от страна на ищеца. Мотивацията за даване на нещо без основание не е елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а обратно – ответницата следва да докаже съществуването на правно основание за получаване на платеното от ищеца.

Приетото от въззивния съд по първия правен въпрос не противоречи на р. по гр. д. №4147/15 г. на четвърто г. о. на ВКС. Въззивният съд е приел, че не се установява основание за плащане на сумата – самият ищец в цитираното от касатора съд. заседание на 29.05.19 г. е посочил, че не става дума за договорни или извъндоговорни основания за плащането, а за негова грешка, защото не е трябвало да внася сумата. С оглед на тази му позиция и от събраните по делото доказателства – вкл. св. показания, според въззивния съд не се установява достоверна причина за плащането на сумата от ищеца в полза на ответницата. Или в случая спорът е решен в хипотезата на неустановена обвързаност на страните от договор, гестия или деликт. Дори да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 61, ал. 1 ЗЗД – водене на чужда работа без възлагане, резултатът от спора не би се променил – ищецът е платил процесната сума с лични средства, за да покрие задължения на ответницата, без да е натоварен за това/ не е упълномощен, нито между страните е сключен договор за изплащане на задължението/. Налице е уместно изпълнение на чужда работа в интерес на ответницата, поради което тя следва да му заплати процесната сума, защото в противен случай би се получило нейно обогатяване за сметка на средствата на ищеца / р. по гр. д. №1396/18 г. на Бургаски ОС, което не е допуснато до касационно обжалване с опр. по гр. д. №1711/19 г. на трето г. о. на ВКС/. Погрешната квалификация на иска не води до недопустимост на въззивното решение, а само до неправилността му / ТР №2/11 г. ОСГТК/, за която - като касационно основание, ВКС не се произнася в това производство – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.

Не се установява противоречие на въззивното решение по въпрос №2 и 3 с р. по гр. д. №689/2017 г. на трето г. о. на ВКС, постановено при друга доказателствена съвкупност. Там е прието, че доказване е проведено, когато плащането е било осъществено в изпълнение на поето по споразумение с длъжника задължение и плащайки негово задължение към трето лице, платецът погасява свое задължение към онзи, чийто дълг плаща. По настоящото дело въззивният съд е приел за неустановено от доказателствата по делото ищецът да се е съгласил да заплаща вноските по кредита на ответницата. В случая, както е констатирал и първоинстанционният съд по настоящото дело, не е представен обратен документ/ за разлика от обсъдения такъв в р. по гр. д. №689/17 г. на трето г. о. на ВКС/, разкриващ такова съгласие на ищеца по споразумение с ответницата.

По четвъртия, процесуален въпрос също не се установява противоречие на въззивното решение с цитирана многобройна практика на ВКС – р. по гр. д. №3973/08 г. на четвърто г. о., р. по гр. д. №748/11 г. на второ г. о., р. по гр. д. №891/10 г. на първо го., р. по гр. д. №1318/10 г. на четвърто г. о. на ВКС и др. Твърденията и доводите на страните, както и събраните по делото доказателства са обсъдени от въззивния съд, който е формирал изводите си по съществото на спора в обсега на очертания от тях предмет и въз основа на преценените доказателства.

Не се установява и сочената от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. В практиката на ВКС - напр. опр. по ч. т.д. №3006/19 г. на второ т. о. на ВКС, е разяснено, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, както твърди касаторката.

Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Варна от 26.02.20 г. по гр. д. №1801/19 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: