Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/ срещу решение №2696 от 04.12.2019г. по в. гр. д. №2720/2019г. на Апелативен съд - София в частта, с която е потвърдено решение №138/08.01.2019г. по гр. д.№6611/2017г. по описа на Софийски градски съд за уважаване на обратния иск, предявен по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК от ЗД „Бул ИНС“ АД срещу АПИ на основание чл. 74 ЗЗД за сумата 100 000 лева - част от обща претенция в размер от 250 000 лева, представляваща регресно вземане за изплатени обезщетения по застраховка „Гражданска отговорност“ за ПТП, осъществено на 06.12.2014г. на автомагистрала „Хемус“, км 387, ведно със законната лихва от датата на изплащане на присъдените обезщетения по първоначалните искове по чл. 226, ал. 1 КЗ отм., както и 4 796.00 лева разноски по делото.

В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно - постановено при съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано. Касаторът счита, че въззивният съд не е обсъдил всичките му доводи и защитни възражения като трето лице помагач по първоначалните искове и ответник по обратния иск, не е анализирал всички доказателства и е стигнал до необосновани изводи относно неизпълнението на законови задължения, респ. наличие на причинна връзка между бездействието на агенцията и процесното ПТП, респ. причинени вреди в хипотезата на съпричиняване със застрахования водач на МПС. Оспорва и изводите относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като намира, че съдът не е съобразил задължителната съдебна практика и решенията по чл. 290 ГПК по приложението на чл. 52 ЗЗД. Моли да се отмени решението по обратния иск и да се постанови ново, с което да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по процесуалноправния въпрос относно задълженията на въззивната инстанция да се произнесе по наведените от третото лице помагач /ответник по обратния иск/ защитни възражения, да обсъди наведените доводи и представените доказателства, както и по материалноправния въпрос за приложимите критерии при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, обусловили изхода на спора. Поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана ППВС №4/1968г., ППВС №17/1963г. и ТР №88/12.09.1962г. на ОСГК на ВС.

Ответникът ЗД „Б. И“ АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С въззивното решение е потвърдено като правилно решението на СГС, с което е осъден застрахователят ЗД „Б. И“ АД да плати на М. Г. К. и на В. Т. К. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. вр. чл. 45 ЗЗД суми от по 160 000 лева на всеки, ведно със законната лихва, считано от 09.04.2017г. до окончателното заплащане, представляващи обезщетение за претърпените от ПТП, реализирано на 06.12.2014г. на автомагистрала „Хемус“, км. 387, неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на дъщеря им И. В. К., като са отхвърлени исковете за разликата до пълния им претендиран размер от по 250 000 лева. В тези части решението на въззивния съд не е обжалвано и е влязло в сила.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от ЗД „Бул ИНС“ АД /ответник по първоначалния иск/ срещу АПИ /трето лице помагач/ иск на основание чл. 74 ЗЗД за сумата 100 000 лева - част от обща претенция в размер от 250 000 лева, представляваща регресно вземане за изплатени обезщетения по застраховка „Гражданска отговорност“ за ПТП, осъществено на 06.12.2014г. на автомагистрала „Хемус“, 387 км, ведно със законната лихва до окончателното плащане, въззивният съд приема, че изплатилият обезщетението по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. застраховател има възможност да търси от съизвършителя съответна част от платеното. Решаващият съдебен състав излага мотиви, че когато вредоносният резултат се дължи на противоправното поведение на повече от едно лице е налице съпричиняване по смисъла на чл. 53 ЗЗД, при което делинквентите отговарят солидарно спрямо пострадалия. Предвид трайната съдебна практика, приемаща, че застрахователят по застраховка гражданска отговорност, сключена с един от делинквентите, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент, съдът стига до извод, че с плащането на цялото обезщетение за застрахователя се поражда правото да претендира съответна част от съпричинителя. Въззивният съд констатира, че с влязло в сила решение между страните, при участието на АПИ в качеството му на трето лице помагач, е установено със сила на пресъдено нещо, че травматичните увреждания на дъщерята на ищците по първоначалните искове са причинени от противоправното поведение на водача на застрахования при ЗД „Б. И“ АД автомобил, че пострадалото лице не е допринесло за настъпване на уврежданията си, непоставяйки обезопасителен колан и че бездействието на АПИ се явява също причина за произшествието наред с противоправното поведение на водача на автомобила. Съдебният състав приема, че съдът в предходното исково производство /по искове на пострадалото лице срещу застрахователя по застраховката ГО за обезщетение за неимуществени вреди от травматичните увреждания, причинени от процесното ПТП/ е разгледал и приел за доказано идентично на направеното в настоящия процес възражение от страна на застрахователя по чл. 53 ЗЗД, че вина за катастрофата има и АПИ, която не е изпълнила задължението си по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗП да обезопаси процесния участък от магистралата при провежданите там ремонтни дейности по подмяна на асфалтовата настилка и в частност дупката, в която е самокатастрофирал автомобила. Решаващият съдебен състав излага мотиви, че съгласно разпоредбата на чл. 223, ал. 2 ГПК така установеното в мотивите на решението е задължително за АПИ в отношенията му с привляклата го страна ЗД „Б. И“ АД, поради което в настоящото производство АПИ не може отново да поддържа същите възражения във връзка с неизпълнението на задълженията по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗП и за липса на причинна връзка между бездействието на агенцията и процесното ПТП.

По първоначалните искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. съдът намира, че е налице пряка причинно следствена връзка между получените при катастрофата увреждания и смъртта на дъщерята на ищците, като за претърпените от тях неимуществени вреди справедливият размер на обезщетението е по 160 000 лева. При разглеждането на обратния иск срещу АПИ съдът сочи като спорен въпросът за съотношението между вината на съпричинителите. С оглед доказателствата относно механизма на ПТП, вкл. заключението на авто-техническата експертиза, решаващият съдебен състав приема, че действията на застрахования водач, който е имал добра видимост по отношение на целия пътен участък и дупките по него, но не е имал опит при шофиране в извънградски условия, са допринесли в по – голяма степен за катастрофата, като съотношението между вината на съпричинителите е 2/3 към 1/3. Въззивния съд стига до краен извод, че АПИ отговаря до размер от 1/3 от всяко от присъдените и изплатени на ищците обезщетения или общо за 106 666.67 лева, поради което предявеният като частичен обратен иск за сумата 100 000 лева /от общо 250 000/ е изцяло основателен.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

И двата поставени правни въпроси не са значими за спора, тъй като не са обуславящи неговия изход по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Процесуалноправният въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, е поставен във връзка с оплакването в касационната жалба за допуснато от въззивният съд процесуално нарушение – необсъждане на защитните възражения на третото лице помагач и ответник по обратния иск във връзка с наличието на съпричиняване по смисъла на чл. 53 ЗЗД. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради съществени процесуални нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че по въпроса за задълженията на съда във въззивното производство има постановена задължителна съдебна практика, вкл. ТР№1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, като е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Налице е непротиворечива съдебна практика, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички допустими и относими доводи и възражения на страните. В случая въззивният съд не е игнорирал защитните възраженията на страните, а е зачел наличието на влязло в сила съдебно решение, постановено между същите страни /главните страни по първоначалните искове по чл. 226, ал. 1 КЗ отм., при участие на ответника по обратния иск в качеството му на трето лице помагач/, като е изложил подробни мотиви относно недопустимостта да се преразглежда установеното със задължителна сила между подпомаганата и подпомагащата страна /страни по обратния иск в настоящото производство/ наличие на съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 53 ЗЗД /чл. 223, ал. 2 ГПК/.

Въззивното решение по първоначалните искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. не е обжалвано и е влязло в сила, като със задължителна сила в отношенията между подпомаганата /ищеца по обратния иск/ и подпомагащата страна /ответника по обратния иск/ са решени релевантните въпроси, вкл. за вида и обема на вредите и размера на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Поставеният материалноправен въпрос, свързан с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, не може да обоснове допускане на касационния контрол на въззивното решение в обжалваната част, тъй като е значим за исковете по чл. 226, ал. 1 КЗ отм., но не е обуславящ за изхода на спора по обратния иск, предявен на основание чл. 74 ЗЗД от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ срещу съпричинителя на вредата.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2696 от 04.12.2019г. по в. гр. д. №2720/2019г. на Апелативен съд - София в обжалваната част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.