Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. с пар. 149 от Преходните и заключителни разпоредби към Закон за изменение и допълнение на АПК (обн. ДВ бр. 77/2018 г.).
Образувано е по касационна жалба на Р. Амир, [гражданство] срещу Решение № 7133 от 29.11.2018 г. по адм. дело № 8104/2018 г. на Административен съд – София град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № 5364з-942 от 10.07.2018 г. на директора на дирекция „Миграция" към Министерство на вътрешните работи (МВР), с която е принудително настанен в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) към дирекция „Миграция" – МВР.
Касационният жалбоподател, лично и чрез процесуалния си представител, излага доводи за неправилност на обжалваното решение поради наличие на отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочи, че първоинстанционният съд не е съобразил, че приложената мярка противоречи на Конвенцията за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), която изисква ограничаването на основните човешки права, освен законоустановено да бъде и доказано необходимо. Излага, че липсва заявено желание за доброволно връщане в държавата му на произход, а в хода на първоинстанционното съдебно производство ответната страна не е доказала, че е в състояние да предприеме ефективни действия по изпълнение на принудителната административна мярка (ПАМ), така че връщането му да бъде действително възможно в рамките на 6-месечният период на задържане. Поради това преценката на съда дали прилагането на обезпечителна мярка е съразмерно със законовата цел, която преследва, е необоснована и в противоречие с чл. 6 АПК. По аргумент от чл. 35 АПК и Решение на СЕС по Дело С-277/11 от 22 ноември 2012 г., оспорва извода на първоинстанционния съд, че неизслушването преди издаването на оспорената заповед, не е процесуално нарушение. Излага, че незаконното му преминаване при първоначалното му влизане на територията на Р. Б е било с цел търсене на закрила и не може да се тълкува в негова вреда. Счита за неправилни изводите на съда за наличие на предпоставката „опасност от укриване“, съгласно легалната дефиниция на ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗЧРБ). Предвид изложеното прави искане решението да бъде отменено.
Ответникът – Директорът на дирекция „Миграция" към Министерство на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, имаща право от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
С обжалваното решение АССГ е отхвърлил като неоснователна жалбата на Р. Амир, [гражданство], [дата на раждане], ЛНЧ [номер], против заповед № 5364з-942 от 10.07.2018 г. на директора на дирекция „Миграция“ - МВР, с която спрямо чужденеца е приложена ПАМ „принудително настаняване на чужденец в СДВНЧ, до отпадане на пречките и създаване на необходимата организация за изпълнение на приложената спрямо него ПАМ по ЗЧРБ „принудително отвеждане на чужденец до границите на Р. Б“.
За да постанови решението си съдът е установил, че със заповед № 4518 ОЧ 940 от 24.07.2016 г. на началник на ГПУ - Брегово спрямо Р. Амир е приложена ПАМ "принудително отвеждане на чужденец до граница на Р. Б". С оспорената в производството заповед, на основание чл. 44, ал. 6 и ал. 8 ЗЧРБ и чл. 8, ал. 1 от Наредба за отговорността и координацията на държавните органи, осъществяващи действия по прилагането на Р. Д и Р. Е, Р. Амир е принудително настанен в СДВНЧ.Пудителното настаняване е мотивирано с опасността лицето да се укрие и да възпрепятства изпълнението на приложената мярка, както и с необходимостта да се създаде организация за осигуряване на транспортна връзка и билет за страната му по произход, което се явява пречка за незабавното изпълнение на приложената ПАМ.Уил е, че с решение № 1066 от 22.02.2017 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) на чужденеца е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. От приложена по делото справка за психологическото състояние на Р. Амир, съдът е установил, че емоционалното му поведение е сравнително стабилно и не са налице основания за тревога относно неговото психично здраве.
При така установената фактическа обстановка и след анализ на относимите разпоредби на ЗЧРБ и на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115/ЕО/Директивата), съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване на изискуемата от закона форма, а при издаването й са спазени административнопроизводствените правила. Приел е, че са налице очертаните в чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ материалноправни основания за издаване на заповедта. Във връзка с възраженията в жалбата за допуснати нарушения на чл. 34 АПК е изложил, че по делото не са представени доказателства в подкрепа на твърденията за нарушение на правото на чужденеца да бъде изслушан. От приложена по делото докладна записка е установил, че с Р. Амир е проведено интервю, непосредствено след настаняването му в СДВНЧ, като е посочил, че не са налице данни в хода на административното производство за представени от лицето доказателства пред административния орган, които да не са взети предвид при издаване на заповедта.
Посочил е, че спрямо Р. Амир е предприета процедура по връщане в държавата по произход по смисъла на чл. 3, § 3 от Директива 2008/115/ЕО, като не са допуснати нарушения на чл. 15 от Директивата. Приел е, че от представените по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че жалбоподателят е влязъл нелегално на територията на Р. Б, след което нелегално е напуснал страната и е приет отново в нея от Р.Г.У е, че оспорващият не е декларирал адрес, на който би могъл да пребивава в България. При тези данни е направил извод, че е налице опасност да се укрие по смисъла на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ вр. § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ и да се опита да осуети изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ, с оглед на това, че е влязъл нелегално на територията на страната, нелегално е преминал и границата и е заминал за Германия. За недоказани е приел твърденията в жалбата, че оспорващият, поради вероизповеданието си, принадлежи към уязвима група и животът му е застрашен. Позовавайки се на представена медицинска справка е посочил, че към настоящия момент психологическите му оплаквания са отпаднали. Решението е правилно.
При установената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод, че заповедта е постановена в съответствие с изискванията за законосъобразност. Тя е издадена от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ орган и съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити, включително фактическите основания за издаването й. Заповедта е издадена на основание чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, съгласно която, в случаите, когато чужденецът, на който е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 с. з., е с неустановена самоличност, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудителното му настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на принудително отвеждане до границата на Р. Б или експулсирането. С разпоредбата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО са регламентирани две хипотези, в които е допустимо задържане, и то освен ако в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, а именно: когато е налице опасност от укриване, или когато засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. Мярката по чл. 44 ал. 6 ЗЧРБ има обезпечителен характер. Същата следва да обезпечи изпълнението на предходна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 от ЗЧРБ.
В настоящия случай е безспорно установено, че по отношение на чужденеца е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ – „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна”, за която е допуснато предварително изпълнение от органа по реда на чл. 60, ал. 1 АПК. Налице са и останалите регламентирани в закона предпоставки. Фактическите констатации, направени от органа обосновават извод, че към момента на издаване на заповедта е била налице реална опасност чужденецът да се укрие (по смисъла на § 1, т. 4в ЗЧРБ) и по този начин да осуети изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. Безспорно установено е, че касаторът е влязъл нелегално на територията на страната на 24.07.2016 г. На 04.08.2016 г. е подал молба за закрила по реда на ЗУБ (ЗАКОН ЗА УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ) (ЗУБ). Нелегално е напуснал страната и на 10.07.2018 г. е приет отново в България от Р. Г.
Касаторът сочи, че изложеното следва да тълкува в смисъл, че същият ще търси правата си в България, което обосновавало извод за липса на опасност същият да се укрие. Тези доводи са неоснователни и не намират опора в доказателствения материал по делото. Няма как незаконосъобразните действия по нелегалното напускане на Р. Б да се тълкуват в посочения смисъл. Наред с това следва да се посочи, че касаторът, с цялостното си поведение в периода на престой в страната, не дава основание да се направи обоснован извод за негова трайна, сериозна ангажираност към въпросите на пребиваването му – нелегално е напуснал България, няма постоянна и ясна визия за държавата, в която иска да пребивава, няма средства за издръжка, няма социална среда, на чиято помощ да разчита. Съвкупната преценка на всички тези факти обосновава извода, че други по-леки принудителни мерки не могат да бъдат приложени по отношение на него, както правилно е приел съда. С оглед на доказателствата по делото е безспорно, че спрямо Р. Амир е налице и визираното в чл. 15, §1 Директива 2008/115/ЕО изискване, да не може спрямо него да се приложи ефективно друга достатъчна, но по-лека принудителна мярка.
Правилни са и изводите на съда за неоснователност на твърденията за нарушение на чл. 35 АПК. Дори да се приеме, че жалбоподателят е следвало да бъде изслушан, когато е пристигнал в България и преди настаняването му в СДВНЧ същия ден, в случая това нарушение не е съществено, тъй като не може да доведе до постановяване на различен акт от административния орган.
Обжалваната пред АССГ заповед има обезпечителен характер и цели да осуети отклоняване на чужденеца от изпълнение на приложената със заповед № 4518 ОЧ-940 от 24.07.2016 г. мярка "принудително отвеждане до границата на Р. Б". Преценката за законосъобразността на мярката по чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ включва и преценка за това дали засегнатото лице спада към някоя от категориите уязвими лица по смисъла на §1, т. 4б от ДР на ЗЧРБ, но тази преценка е относима в производството по оспорване на заповедта за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 41, т. 2 и чл. 42з, ал. 1 и 4 ЗЧРБ.
Предвид изложеното, първоинстанционният съд обосновано е приел, че са установени елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ и чл. 15, §1 Директива 2008/115/ЕО. Правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ за постигането на легитимна цел - връщане на чужденеца до страната му на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна, са упражнени законосъобразно.
Не са налице пороците сочени като касационни основания за отмяна, поради което постановеното решение следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 7133 от 29.11.2018 г. по адм. дело № 8104/2018 г. на Административен съд – София град. Решението е окончателно.