Производство по чл. 290 ГПК.

С определение № 484 от 24.10.2018г. е допуснато касационно обжалване на решение №180 от 28.07.2017г. по гр. д. № 177/2017г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която е обезсилено решение № 51 от 06.02.2017г. по гр. д.№ 142/2016г. на Русенски окръжен съд и е оставен без разглеждане предявения от „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Р. Б” против „Мюсюлманско настоятелство”-Р. отрицателен установителен иск, че ответникът не е собственик ПИ *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ * кв. м., представляващ бензиностанция и газостанция, идентичен с парцел *-* в кв. 862 по плана на [населено място], както и на построените в него сгради: сграда с идентификатор **** със застроена площ * кв. м. на един етаж с предназначение за търговия и сграда с идентификатор **** със застроена площ * кв. м. на едни етаж, също с предназначение за търговия.

Касационната жалба е подадена от ищеца „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Р. Б” чрез пълномощника адв.С.. Решението се обжалва с оплаквания, че е недопустимо и неправилно. Вероятната недопустимост е обоснована с довод, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, а именно иск по чл. 524 ГПК. По-нататък са развити съображения за неправилност, свързани с нарушения на съдопроизводствените правила поради неизвършване разпределение на доказателствената тежест при така промененото основание и квалификация на иска; както и за неправилност на решаващия извод, че в конкретната ситуация ищецът, който не се позовава на придобито право на собственост, а на възможност да го придобие, не може да се защитава с отрицателен установителен иск, а само с положителен такъв.

Ответникът „Мюсюлманско настоятелство”-Р., чрез пълномощниците адв. С. и адв. И., поддържа мотивирано становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК по въпроса за правния интерес от отрицателен установителен иск през призмата на конкретните фактически обстоятелства по делото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Предявен е от „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Р. Б” против „Мюсюлманско настоятелство-Р.” и „Ойл комерс Рим” ООД /по отношение на този ответник производството е прекратено с влязъл в сила акт/ отрицателен установителен иск относно собствеността върху поземлен имот в [населено място], ползван за бензиностанция и газостанция, заедно с построените в него две сгради. Ищецът е обосновал правния си интерес от водене на делото с твърдение, че владее имота от 2006г. и има възможност да го придобие по давност; а ответникът „Мюсюлманско настоятелство-Р.” разполага с нотариален акт за собственост от 1976г. и води с ответника „Ойл комерс Рим” ООД спор за собствеността на имота.

При тези твърдения съдът е приел, че е налице третата хипотеза, посочена в Тълкувателно решение № 8/2012 г. на ОСГТК, за обосноваване правния интерес, а именно възможност ищецът да придобие имота на оригинерно основание. Съдът е взел предвид, че към момента на въззивното разглеждане на делото спорът за собственост между ответниците е приключил с влязло в сила решение за уважаване на иска на първия ответник против втория и тече принудително изпълнение. При тези обстоятелства и съобразявайки разпоредбите на чл. 523 и 524 ГПК съдът е приел, че за да е налице правен интерес от отричане правата на взискателя „Мюсюлманско настоятелство-Р.” върху имота, е необходимо третото лице - ищецът „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Р. Б” да заявява самостоятелно право върху имота, което конкурира правото на собственост на взискателя върху същия имот. Правата на взискателя по чл. 523 от ГПК могат да бъдат отречени и чрез отрицателен установителен иск, предявен преди завеждане на иска, решението по който се изпълнява по принудителен ред, но в такъв случай правният интерес от този отрицателен установителен иск следва да бъде обоснован със заявени от третото лице самостоятелни права върху имота, които конкурират тези на взискателя, в полза на когото се извършва въвода. Именно затова ал. 2 на чл. 523 от ГПК сочи, че третото лице трябва да „заявява върху присъдения имот права, които изключват правата на взискателя”. В случая, както е посочено по-горе, ищецът обосновава правния си интерес от отрицателния установителен иск единствено с възможността да придобие имота по давност, понеже го владее в определен период, а не защото вече е придобил правото на собственост върху имота и цели да отрече същото право на взискателя. Ако заявява самостоятелни права върху имота и отрече чрез отрицателен установителен иск тези на ответника, комуто имотът е присъден с решението по чл. 108 ЗС, въпросът за собствеността върху имота ще бъде разрешен, защото ищецът има самостоятелни права, макар и признати във връзка с допустимостта на иска, а ако заявява само възможност за придобиване на имота по давност в следващ момент, това не би било така.

По тези съображения въззивният съд е приел предявения отрицателен установителен иск против първия ответник за недопустим за разглеждане по същество.

Според разрешенията в Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването, му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Разграничени са три хипотези, при които съществува интерес от отрицателния установителен иск: 1/ когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект; 2/ когато се защитават фактически състояния; 3/когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Третата хипотеза - възможност за придобиване на имота на оригинерно основание ще е налице, ако ищецът упражнява владение върху имота, но не е изтекъл предвидения в закона период от време, необходим за придобиване по давност, за да може ищецът да се позове на нея, а ответникът предявява претенции върху имота, с които смущава или препятства правното очакване на ищеца да придобие собствеността.

Предвид горните разрешения, следва да се приеме, че в конкретната хипотеза ищецът може да се защитава чрез отрицателен установителен иск за собственост, обосновавайки правния си интерес с осъществявано владение върху имота и възможност да го придобие по давност, при неизтекъл давностен срок. С влизане в сила на решението по иска за собственост между двамата ответници и започнало изпълнение по него, не отпада автоматично правния интерес на ищеца от предявения отрицателен установителен иск. Изложените от въззивния съд съображения, основани на приключилия спор за собственост между ответниците и на защитата по реда на чл. 523 и чл. 524 ГПК, са несъстоятелни. Предявеният иск не е по чл. 524 ГПК - към момента на предявяването му не е било влязло в сила решението по иска за собственост между ответниците и не е стоял въпроса за изпълнението му. Вярно е, че правният интерес следва да е налице не само към момента на завеждане на делото, но и до приключването му, но обстоятелствата дали ищецът като трето за изпълнението лице ще бъде намерен във владение на имота при пристъпване към въвод и какви права ще упражни в своя защита, не биха могли да обуславят допустимостта на настоящия процес. В., налице са данни, че такава защита е предприета.

Следващият въпрос, който възниква при преценката на допустимостта на иска, е дали ищецът е доказал своя правен интерес. Отново според разрешенията в Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК ищецът по отрицателния установителен иск носи тежестта да установи своето защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. П. от недоказване на правния интерес, в хипотеза когато ищецът не твърди, че е собственик на вещта /а настоящия случай е такъв/, е прекратяване на производството по делото.

Както бе посочено твърденията на ищеца са, че владее имота от 2006г. и има възможност да го придобие по давност. Следователно, в негова тежест е да докаже упражняване на фактическа власт с намерение за своене. Събраните гласни доказателства не установяват ищеца лично или чрез другиго да осъществява фактическа власт върху имота. Свидетелката Р. Г. е била длъжностно лице, осъществявало инвеститорски контрол върху строителството на бензиностанцията. Според нея по документи като възложител на обекта било Мюсюлманското вероизповедание, но на място контактували с представители на Мюсюлманското настоятелство-Р.. Свидетелката сочи, че имало неизплатени суми по договора за инвеститорски контрол, които търсили от настоятелството. В подкрепа на това е представено съдебно решение на Русенски районен съд по гр. д.№ 10705/2010г., с което е разгледан спор между „Инвеститорски контрол” Е., представлявано от Р. Г. и „Мюсюлманско настоятелство-Р.” за неизпълнение на договор от 19.04.2004г. за инвеститорски контрол върху обект „бензиностанция” в [населено място], на [улица].

Свидетелят Й. М. е бил съдружник в „Ойл комерс” ООД. Той разказва, че в началото на 2006г. сключили договор за наем на терен с представители на Мюсюлманското настоятелство-С. за строеж на бензиностанция и автомивка; когато започнали строителството се появили и представители на сунитското вероизповедание, които претендирали, че са собственици. За да не спира строежа, дружеството сключило договор за наем и с тях и в продължение на една година плащали наем на двете места. Нещата се движели от президента на фирмата И..

Свидетелят М. М. е бил председател на Мюсюлманското настоятелство-Р. през 2006-2008г. Той разказва, че мястото е било собственост на Мюсюлманското настоятелство, представлява бивши турски гробища и на него решили да построят бензиностанция. Строежът е извършен от И. И., той направил проекта със свои пари, затова сключили договор той да ползва бензиностанциятав продължение на 10 години при наем 250лв. месечно. Свидетелят не знае друг да е искал наем за това място и бензиностанция. Договорът за наем е сключен с местното настоятелство, но със съгласието на Главното мюфтийство. Свидетелят потвърждава, че говори за договора от 01.03.2006г. на л. 158 от делото.

Свидетелят С. С. е бил председател на Мюсюлманското настоятелство през 2009г. Той също изяснява, че Мюсюлманското изповедание-С. им се явява началник, шапка, а те са поделение. Докато той бил председател за бензиностанцията и автомивката, собственост на настоятелството, получавали наем от И. И..

От събраните писмени доказателства се установяват следните обстоятелства, релевантни за преценката на упражняването на фактическа власт върху имота:

На 03.01.2006г. е сключен договор за наем, вписан и с нотариална заверка на подписите, между Мюсюлманското вероизповедание в България, представлявано от председателя на „Мюсюлманското настоятелство”-Р. Б. К., като наемодател и „О. К.” О., представлявано от И. И., като наемател, с предмет УПИ *-* в кв. 862 по плана на Р. с площ * кв. м., срещу наемна цена в размер на 250 лв. месечно и срещу задължение на наемателя да изгради в наетия имот, за своя сметка автокомплекс, състоящ се от бензиностанция и автомивка по одобрен архитектурен проект. Договорът е със срок 5 години, приложени са разписки за заплащана наемна цена. На 03.01.2011г. е сключен нов договор за наем на същия обект от същия наемодател с наемател „Ойл комерс Рим” ООД, представлявано от М. К..

На 18.04.2006г. е сключен договор за наем на същия имот между „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание”, представлявано от Х. Н. Д. М., като наемодател и „Ойл комерс” ООД, като наемател. В този договор липсва клауза за изграждане на автокомплекса, а същият е описан като вече съществуващ. С приемо-предавателен протокол от 01.01.2011г. наемателят връща имота на наемодателя поради изтичане на срока. На 03.01.2011г. е сключен нов договор за наем между същия наемодател и „Ойл комерс Рим” ООД като наемател, представлявано от М. К.; налице е следващ договор от 04.01.2016г. между същите страни.

В приложеното разрешение за ползване на обекта от 13.03.2007г., като възложител на обекта е посочено „Мюсюлманско изповедание”- С., представлявано от М. А. Х.. Същият възложител е посочен и в Протокол образец 16 за установяване годността и ползване на строежа; там е отразено, че собственик на терена е „Мюсюлманско изповедание”-С..

При съвкупната преценка на тези доказателства - гласни и писмени, не може да бъде направен извод, че именно ищецът „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание” е упражнявало фактическа власт върху имота с намерение за своене, лично или чрез наемателя „Ойл комерс” ООД. Видно, че договори за наем с този наемател са сключени както от ищеца, така и от ответника, като договорът на ответника /чрез принципала Мюсюлманско вероизповедание в България/ е сключен през януари 2006г., а договорът на ищеца е от април 2006г. Освен това, първият по време договор съдържа уговорки относно самото извършване на строителството от дружеството наемател, което кореспондира със събраните свидетелски показания - св. Г. и М. /осигурени от ищцовата страна/. Що се отнася до възникналата ситуация с двата договора за наем, тя е обяснена от свидетеля М., а именно, че дружеството било принудено да плаща наем и на двамата претенденти, за да не се спъва работата му. Фактът, че като възложител на обекта и собственик на терена се е манифестирало „Мюсюлманското изповедание в България”, чрез своето поделение „Мюсюлманско настоятелство-Р.”, се потвърждава и от издадените документи за приемане и разрешаване ползването на строежа.

Въз основа на изложеното следва се приеме, че ищецът не е доказал фактите, от които произтича правния му интерес да води отрицателния установителен иск против ответника. Горното обуславя прекратяване на производството по делото, без произнасяне по основателността на претенцията - дали ответникът е собственик или не на недвижимия имот.

При този извод в крайна сметка е налице съвпадение с приетото от въззивния съд, че първоинстанционното решение подлежи на обезсилване, а делото на прекратяване. Ето защо, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят направените от него разноски - 5500лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на I г. о.

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №180 от 28.07.2017г. по гр. д. № 177/2017г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която е обезсилено решение № 51 от 06.02.2017г. по гр. д.№ 142/2016г. на Русенски окръжен съд и е оставен без разглеждане предявения от „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Р. Б” против „Мюсюлманско настоятелство”-Р. отрицателен установителен иск, че ответникът не е собственик ПИ *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ * кв. м., представляващ бензиностанция и газостанция, идентичен с парцел *-* в кв. 862 по плана на [населено място], както и на построените в него сгради: сграда с идентификатор **** със застроена площ * кв. м. на един етаж с предназначение за търговия и сграда с идентификатор **** със застроена площ * кв. м. на едни етаж, също с предназначение за търговия.

В останалата част, с която е потвърдено прекратяването на производството против ответника „Ойл комерс Рим” ООД, решението е влязло в сила.

ОСЪЖДА „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Р. Б”- [населено място], [улица], ет. 1 да заплати на „Мюсюлманско настоятелство”-Р. с адрес: [населено място], ул.”19 февруари” № 25 сумата 5 500/пет хиляди и петстотин/ лв. разноски за касационното производство.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: