Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. С. П. – Т., действаща лично за себе си и като законен представител на Н. К. Т., и на М. К. Т., действащ лично и със съгласието на своята майка С. С. П. – Т., срещу решение №125/12.02.2020г., постановено по в. гр. д.№284/2019г. на Видински окръжен съд, с което (след частична отмяна решение №208 от 29.05.2017г. по гр. д.№1699/2016г. на Видински районен съд), е признато за установено в отношенията между „Видол – 05” ООД (н.) и ответниците С. П. – Т., Н. Т. и М. Т., че е настъпило престъпно обстоятелство, представляващо отнемане от владението на ищеца на движима вещ – силозно стопанство за слънчогледово семе, както и в частта му, с която всеки един от тримата ответници е осъден да заплати на „Видол – 05” ООД (н.) сумата от по 7 477лв., представляваща 1/3 от 22 432лв. (стойността на присвоеното имущество), ведно със законната лихва, считано от 26.08.2013г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо като се твърди, че искът е предявен против ненадлежна страна. Излагат се доводи, че ответниците, в качеството им на наследници на К. Т., не са пасивно легитимирани да отговарят по иска по чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване вместо дружеството „Бела“ ООД, което се е „разпоредило“ със силозното стопанство. В тази връзка се сочи, че въззивният съд въобще не е обсъдил въпроса в какво качество К. Т. е реализирал приход, както и дали К. Т. лично е получил пари от предаването на силозното стопанско за скрап. Същевременно се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Нарушението на материалния закон е аргументирано с отсъствието на всички елементи (обективни и субективни) на фактическия състав на престъплението. Според касатора, нарушението на съществени процесуални правила се изразява в игнориране на заключението на експерта, в превратното тълкуване на изводите на вещите лица без излагане на мотиви в противоположния смисъл и в необсъждането на всички представени по делото доказателства. Претендира се обезсилване на въззивното решение като недопустимо, а при условията на евентуалност – неговата отмяна, и отхвърляне на предявените искове с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън твърденията за вероятна недопустимост и „очевидна неправилност“, касаторът е формулирал следните правни въпроси, които според него обуславят допускане на касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно:

1.„Нужно ли е използването на специални знания, за да определи въззивният съд дали една вещ е трайно прикрепена към земята и възможно ли е съдът да прецени този факт, без да ползва реалните изводи на приетата по делото експертиза?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №464/19.06.2009г. по гр. д.№ 963/2008г. на ВКС, IV г. о, решение №297/22.12.2014г. по гр. д.№4004/2014г. на ВКС, I г. о., решение №152/07.04.2010г. по гр. д.№831/2009г. на ВКС, II г. о. и решение №44/06.07.2017г. по гр. д. №3117/2016г. на ВКС, I г. о.

2. „В случай, че въззивният съд служебно прецени, че експертните заключения са необосновани и/или е налице съмнения за тяхната правилност, то как следва въззивният съд да постъпи – да се лиши изцяло от специалните познания на експертите, като игнорира и не кредитира съдебните експертизи, или въззивният съд следва да назначи допълнителна експертиза, която да даде пояснение относно неизясненото от фактическа страна?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 72/11.05.2016г. по гр. д.№5936/2015г. на ВКС, I г. о., решение №132/29.05.2015г. по гр. д. №7298/2014г. на ВКС, III г. о. и решение №542/07.02.2012г. по гр. д.№ 1083/2010г. на ВКС, IV г. о.

3. „Може ли въззивният съд да игнорира голяма част от изводите на приетата по делото експертиза, без да изложи мотиви защо реално не кредитира заключението в необсъдените части?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №69/09.04.2015г. по гр. д.№1582/2004г. на ВКС, IV г. о., решение №108/16.05.2011г. по гр. д.№1814/2009г. на ВКС, IV г. о. и решение №118/15.05.2012г. по гр. д.№588/2009г. на ВКС, IІІ г. о.

4. „Следва ли въззивният съд да обсъди показанията на всеки един от разпитаните свидетели и да аргументира защо приема едните за достоверни, а другите не кредитира?“. Твърди се противоречие с решение № 159 от 22.02.2016г. по т. д №1871/2014г. на ВКС, II т. о. и решение № 176/28.05.2011г. по гр. д.№ 759/2010г. на ВКС, II г. о.

5. „Може ли съдът да се обоснове решението си за наличието на даден факт единствено с показанията на заинтересован свидетел, който установява изгодни за страната, която го е довела, факти?“. Поддържа се противоречие с решение №308/11.07.2011г. по гр. д. №1732/2010г. на ВКС, IV г. о. и решение №105/02.07.2014г. по т. д.№2617/2013г. на ВКС, II т. о.

6. „Допустимо ли е съдът да уважи иска на ищеца, при положение че същият не е провел пълно и главно доказване за твърдените от него факти, на които обосновава иска си?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №169/31.01.2013г. по т. д.№ 664/2011г. на ВКС, II т. о.

7. „При уважаване на иск с правно основание чл. 124, ал. 5 от ГПК следва ли съдът да обсъди всички елементи на състава на претендираното престъпление, в т. ч. неговата обективна и субективна страна?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение № 265/10.09.2012г. по гр. д.№703/2011г. на ВКС, IV г. о., решение №181/03.06.2010г. по т. д.№ 281/2009г. на ВКС, II т. о. и определение №351/29.03.2016г. по гр. д.№ 1100/2016г. на ВКС, III г. о.

8. „Допустимо ли е евентуално съединяване на иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК с такъв по чл. 59 от ЗЗД или искът по по чл. 124, ал. 5 от ГПК следва да се съедини с иск по чл. 45 ЗЗД или друг специален иск за обезщетяване на причинени вреди? и „Възможно ли е искът по по чл. 124, ал. 5 от ГПК и искът по чл. 59 от ЗЗД да се намират в положение на обусловеност един спрямо друг, като уважаването на установителния иск за наличие на престъпно обстоятелство да служи за предпоставка за уважаване на осъдителния иск за неоснователно обогатяване?“, Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от синдика на „Видол – 05” ООД (н.), в който се поддържа, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение като се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение, постановено по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК (след отмяна на решение №98/15.01.2018г. по гр. д.№338/2017г. на Видински ОС с решение №45/26.07.2019г. по т. д.№1319/2018г. на ВКС, І т. о. и връщане на делото за ново разглеждане), въззивният състав от Видински окръжен съд е отменил частично решение №208/29.05.2017г. по гр. д.№1699/2016г. на Видински РС като е признал за установено в отношенията между ищеца „Видол – 05” ООД (н.) и ответниците С. П. – Т., Н. Т. и М. Т., че е настъпило престъпно обстоятелство, представляващо отнемане от владението на ищеца на движима вещ – силозно стопанство за слънчогледово семе, представляващо комплект от метални силози – 2 бр., с общ шнек за напълване и изходящи шнекове за зареждане, с вместимост 80 куб. м., размери D.3.5 м. и H.8.5 м и общо тегло като метал около 10 т., направени от метал със сивкав цвят и от метален фундамент на силозите от 5 т., която вещ наследодателят на ответниците К. М. Т. владеел и се разпоредил със същата – престъпление по чл. 206 НК С въззивното решение всеки от ответниците е осъден да заплати на ищеца „Видол – 05” ООД (н.) сумата от по 7 477лв., представляваща 1/3 от 22 432лв. (стойността на присвоеното имущество), ведно със законната лихва, считано от 26.08.2013г.

Въззивният състав е приел за установено, че имотът, закупен от „Бела“ ООД с управител К. Т. – наследодател на ответниците, е бил включен в масата на несъстоятелността на „Видол – 05” ООД (н.) във фазата по осребряване на имуществото като съдът по несъстоятелността е дал разрешение на синдика Л. И. да извърши продажбата по реда на чл. 718 ТЗ чрез пряко договаряне на конкретно посочено в определението имущество, а именно: процесния поземлен имот в Западната промишлена зона на [населено място], ведно с построената в него промишлена сграда. В обжалваното решение е посочено, че с нот. акт от 11.06.2013г. „Видол – 05” ООД (н.), представлявано от синдика Л. И., е продало на „Бела“ ООД чрез управителя К. Т., посочения в определението на съда по несъстоятелност имот с промишлена сграда за сумата от 45 000лв.

Въззивният съд е приел, че влизайки във владение, К. Т. е знаел, че чрез сделката не е придобил собствеността върху силозното стопанство, намиращо се в закупения имот. Съдът е акцентирал върху показанията на свидетеля В. И., изготвил оценка на силозното стопанство, според които същият в присъствието на К. Т. е изготвил отделна пазарна оценка на съоръжението. Съдът е акцентирал върху факта, че на 30.07.2013г. синдикът е поискал с писмена молба от съда по несъстоятелността да му бъде разрешено да извърши продажба чрез търг с тайно наддаване процесното силозното стопанство, собственост на длъжника стопанство, при начална цена съгласно изготвената оценка в размер на 22 432лв. Посочил е, че с определение от 15.08.2013г. съдът е дал разрешение на синдика, след което е констатирано, че междувременно съоръжението е било демонтирано и предадено на скрап. След подадена жалба от синдика до РП-Видин, е било образувано наказателно производство против К. Т., който е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1, във вр. с ал. 1, пр. 1 от НК като досъдебното производство е било прекратено с определение от 10.02.2016г. на основание чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК – поради смъртта на обвиняемия.

Въззивният състав е посочил, че в изпълнение на задължителните указания в отменителното решение на ВКС, е назначил и изслушал нова техническа експертиза със задача да даде заключение за характера на процесното силозно стопанство като движима или недвижима вещ. Съдът е отразил, че вещото лице С. П. е дало писмено заключение и допълнителни обяснения в съдебно заседание, че: 1.) силозното стопанство е било монтирано в имота върху стоманена конструкция от колони с височина около 6м. и греди, която конструкция е била замонолитена в стоманобетонови фундаменти в терена и представлява част от технологично оборудване за производство на рафинирано олио; 2.) демонтирането на такова съоръжение или част от него води до обезценяването му е затруднено ползване; 3.) към момента на огледа – 26.11.2019г., в имота се намира само част от стоманената конструкция, замонолитена в терена, върху която е било монтирано силозното стопанство и 4.) съоръжението е било изрязано, като по принцип може да се демонтира без да се изреже, в зависимост от начина на монтирането му, като въпросното съоръжение при изграждането на конструкцията, същата е била заварена, затова съоръжението е било изрязано.

На базата на така установената фактическа обстановка, въззивният състав е приел, че в случая продажбата е извършена по реда на чл. 718 ТЗ като при изповядване на сделката синдикът не формира собствена воля, а действа в зависимост от мандата, който му е дал съдът по несъстоятелността относно имуществото, което има право да продаде. Според съда силозното стопанство, което е било монтирано към една от сградите в имота, не е било предмет на покупко-продажбата, тъй като за същото е била изготвена самостоятелна оценка в производството по несъстоятелност и съдът е дал разрешение на синдика за самостоятелната му продажба чрез търг с тайно наддаване по реда на чл. 717 и сл. ТЗ. Посочил е, че наследодателят на ответниците, се е разпоредил със силозното стопанство, знаейки за това обстоятелство, тъй като е допуснал в недвижимия имот оценител за оглед на силозното стопанство, от което следва да се направи извод, че същият е бил наясно, че не е придобил заедно с покупко-продажбата и силозното стопанство, а единствено терена и находящата се в него сграда.

Относно спорното между страните обстоятелство - представлявало ли е силозното стопанство недвижима вещ или е имало характеристиката на движима вещ, въззивният състав е посочил, че както от приетата пред първоинстанционния съд техническа експертиза, така и от изслушаната пред него техническа експертиза следва да се приеме, че силозното стопанство не е било прикрепено трайно към имота и може да бъде преместено и демонтирано без да се разруши неговата цялост, а единствено да се обезцени, тъй като в настоящият случай същото е било заварено към бетонни колони и за да бъде демонтирано е трябвало да бъде изрязано. Съдът е акцентирал върху факта, че наследодателят на ответниците е демонтирал съоръжението без да бъде нарушена целостта на постройката, към която е било прикрепено, поради което следва да се приеме, че същото е имало характеристика на движима вещ. В заключение и с оглед изложените съображения, съдът е приел за основателен предявения иск за установяване в отношенията между страните, че е налице престъпно обстоятелство, представляващо отнемане на чужда движима вещ – силозно стопанство за слънчогледово семе, която вещ наследодателят на ответниците К. Т. евладеел и се е разпоредил с вещта – престъпление по чл. 206 НК.

Позовавайки се на установеното престъпно обстоятелство, въззивният състав е приел, че ответниците по делото като наследници на извършителя, ще следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата в размер на 22 432лв. - стойността на вещта, отнета от владението на дружеството и с която стойност е намалена масата на несъстоятелността и са увредени дружеството и кредиторите му, ведно със законната лихва, считано от 26.08.2013г. до окончателното издължаване. Според съда в случая са налице условията на чл. 59 ЗЗД, тъй като наследодателят на наследниците се е обогатил за сметка на ищеца без основание, като е налице връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на наследодателя на ответниците, поради което всеки от ответниците следва да отговаря до размера на наследствените си права – по 1/3 идеална част или всеки, или по 7 477лв.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо като основание за допускане на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. От една страна следва да се има предвид, че въпросът за допустимостта на производството е решен с отменителното решение №45/26.07.2019г. по т. д. №1319/2018г. на ВКС, І т. о., с което са дадени задължителни за въззивния съд на основание чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК указания за събиране на допълнителни доказателства, необходими за решаване на делото по съществото на спора. Отделно, твърдението за касаторите, че производството е образувано против ненадлежна страна, защото в случая ответниците не са пасивно легитимирани да отговарят по иска по чл. 59 ЗЗД, не може да обуслови недопустимост на въззивното решение доколкото наличието или липсата на пасивна легитимация е въпрос по същество, относим към основателността на исковата претенция.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като изводите на съда не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Твърдението на касатора за допуснати процесуални нарушения с оглед липсата на пълно и главно доказване на обстоятелствата в какво качество К. Т. е извършил действията по предаване на силозното стопанство за скрап и в полза на кого са отишли средствата от тази продажба, по своята правна същност представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обуславя „очевидна неправилност“ с оглед изложените по-горе разяснения.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покрива общия и допълнителния критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос №1:.„Нужно ли е използването на специални знания, за да определи въззивният съд дали една вещ е трайно прикрепена към земята и възможно ли е съдът да прецени този факт, без да ползва реалните изводи на приетата по делото експертиза?“. На първо място, за да приеме, че процесното силозно стопанство има характер на движима вещ, съдът се е позовал на заключенията по извършените пред първата и пред въззивната инстанции технически експертиза, т. е. съдът е използвал специални знания, които не притежава. На второ място във въпроса се съдържа твърдението на касаторите, че въззивният съд не е ползвал реалните изводи по експертизата, което характеризира въпроса като пряко относим към правилността на решението, свързана с обсъждането на събраните по делото доказателства. На последно място въпросът не е решен в противоречие с приложената от касатора практика на ВКС, която касае допуснати процесуални нарушения при събирането на доказателствата, респ. преценката на характера на вещта с оглед конкретни по съответните дела обстоятелства.

Не е значим за правния спор и не може да обоснове наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос №2:. „В случай, че въззивният съд служебно прецени, че експертните заключения са необосновани и/или е налице съмнения за тяхната правилност, то как следва въззивният съд да постъпи – да се лиши изцяло от специалните познания на експертите, като игнорира и не кредитира съдебните експертизи, или въззивният съд следва да назначи допълнителна експертиза, която да даде пояснение относно неизясненото от фактическа страна?“. Въпросът не е обусловил решаващата воля на съда, който (нито в хода на производството, нито в мотивите на въззивното решение) не е изразил съмнение, че заключението по извършената пред него експертиза е необосновано, неясно или неправилно.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение с оглед въпрос №:3. „Може ли въззивният съд да игнорира голяма част от изводите на приетата по делото експертиза, без да изложи мотиви защо реално не кредитира заключението в необсъдените части?“. Въззивният състав подробно е анализирал заключението на вещото лице във всичките му части и във връзка с направените в него констатациите и на тази база е обосновал извода, че макар и с бетонова основа, силозното стопанство има характер на движима вещ от правна гледна точка.. Несъгласието на касаторите с този извод по своята същност представлява оплакване за неправилност на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Въпросите: №4 „Следва ли въззивният съд да обсъди показанията на всеки един от разпитаните свидетели и да аргументира защо приема едните за достоверни, а другите не кредитира?“ и №5 „Може ли съдът да се обоснове решението си за наличието на даден факт единствено с показанията на заинтересован свидетел, който установява изгодни за страната, която го е довела, факти?“, не са значими за конкретния правен спор и не могат да обосноват наличието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касация. Съдът е обсъдил и кредитирал показанията на свидетелите В. И. и И. Д. във връзка и в контекста на писмените доказателства по делото и в частност: с определението на съда по несъстоятелност, с което е дадено разрешение на синдика да продаде конкретизиран недвижим имот, в което не е отразено силозното стопанство; с нотариалния акт за продажба на описания в него недвижим имот; с изготвената пазарна оценка на силозното стопанство; с определението на съда по несъстоятелност, с което е разрешено на синдика да продаде чрез търг с тайно наддаване на силозно стопанство за сумата 22 432лв; с жалбата да синдика до прокуратурата, в която е посочено, че съоръжението е било демонтирано от ответника и предадено за скрап. В тази връзка въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, включително и с тази по приложението на чл. 172, ал. 1 ГПК.

Въпрос №6: „Допустимо ли е съдът да уважи иска на ищеца, при положение че същият не е провел пълно и главно доказване за твърдените от него факти, на които обосновава иска си?“, е основан на твърдението на касаторите, че съдът не е провел пълно и главно доказване, и в този смисъл въпросът е изцяло относим към правилността на обжалваното решение. Некоректно е позоваването на практиката на ВКС, обективирана в решение №169/31.01.2013г. по т. д.№ 664/2011г. на ВКС, II т. о., тъй като с него не се дава отговор на така поставения общ теоретичен въпрос (решението е относимо към начина и средствата за опровергаване съдържанието на отразено в нотариален акт обстоятелство).

Не е значим за конкретния правен спор по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросът под №7: „При уважаване на иск с правно основание чл. 124, ал. 5 от ГПК следва ли съдът да обсъди всички елементи на състава на претендираното престъпление, в т. ч. неговата обективна и субективна страна?“. Въззивният състав е изложил обстоятелствата, въз основа на които приема, че извършеното деяние - отнемането на чужда движима вещ, която К. Т. владеел и се е разпоредил с нея, представлява от обективна страна престъпно обстоятелство по чл. 206 НК. Съдът е обосновал защо от събраните по делото доказателства, може да се направи извода, че наследодателят на ответниците е знаел, че се разпорежда с чужда вещ.

Нито един от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК два въпроса под №8: „Допустимо ли е евентуално съединяване на иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК с такъв по чл. 59 от ЗЗД или искът по по чл. 124, ал. 5 от ГПК следва да се съедини с иск по чл. 45 ЗЗД или друг специален иск за обезщетяване на причинени вреди? и „Възможно ли е искът по по чл. 124, ал. 5 от ГПК и искът по чл. 59 от ЗЗД да се намират в положение на обусловеност един спрямо друг, като уважаването на установителния иск за наличие на престъпно обстоятелство да служи за предпоставка за уважаване на осъдителния иск за неоснователно обогатяване?“ не може да обоснове наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касация. На първо място въпросите са формулирани като общотеоретични, без в тях да е отчетена спецификата, че в случая искът по чл. 59 ЗЗД не е предявен срещу делинквента, респ., че ответниците не са встъпили в производството по чл. 124, ал. 5 ГПК на мястото на починалия наследодател, а че искът по чл. 59 ЗЗД е предявен срещу ответниците в качеството им на обогатили се наследници от неправомерните действия на техния наследодател. На второ място принципният въпрос за допустимостта за съединяване на искове, не е спорен с оглед регламентацията в чл. 210, ал. 1 ГПК, която разпоредба не забранява съединяване на установителен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК и осъдителен иск по чл. 59 ЗЗД, ако те са подсъдни на същия съд и подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство, какъвто е настоящия случай.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №125 от 12.02.2020г., постановено по в. гр. д.№284/2019г. на Видински окръжен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: