Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „А. Б”, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 157 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 2367/2019 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, четвърти състав, с което след отмяна на решение от 18.02.2019 г. по гр. д. № 4622/2017 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-12 състав в частта за отхвърляне на предявения от И. Е. Е. иск по чл. 432 КЗ за разликата над 25 000 лв. до 50 000 лв., застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищцата още 25 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 27.03.2017 г.

В частта, с която апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част – до 80 000 лв., въззивното решение е влязло в сила.

В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Според касационния жалбоподател, съдът е допуснал нарушение на принципа за справедливост, като допълнително присъденото обезщетение не е съобразено с получените от ищцата увреждания и търпените от нея болки и страдания, нито с периода на възстановяване от травмите. Сочи се, че неправилно съдът е игнорирал показанията на делинквента И. Д., който е установил, че ищцата е пресичала пешеходната пътека притичвайки, а според автотехническата експертиза водачът не е имал техническа възможност да спре при пресичане на пешеходката със спокойно бягане. Поради това, жалбоподателят счита, че неправилно въззивният съд е отхвърлил възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1.Длъжен ли е съдът да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства, от значение за точното прилагане на принципа на справедливост, преди да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди и как следва да се прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД; 2. Допустимо ли е съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и може ли съдът да постанови решение, което противоречи на събраните по делото доказателства, без да изложи мотиви защо не ги кредитира и 3. Може ли съдът да определи размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, без да изложи мотиви за това и без по делото да са събрани доказателства, въз основа на които да се установи именно този размер, още повече като се има предвид, че този размер представлява отклонение от обичайно присъжданите от съда обезщетения по аналогични случаи. По въпросите относно приложението на чл. 52 ЗЗД допълнителната предпоставка е обоснована с ППВС № 4/1968 г., решение по гр. д. № 186/2018 г., III г. о. на ВКС, решение по гр. д. № 1839/2016 г. и решение по гр. д. № 756/2018 г. на същото отделение. По втория въпрос се сочи ТР № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС и решение по гр. д. № 3763/2017 г. на ВКС, III г. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответницата по жалбата И. Е. Е., чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор, в който се оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване. По същество се поддържат доводи за правилност на атакуваното решение, с искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на Софийски апелативен съд, след самостоятелна преценка на: гласните доказателства - св. И. Д., разпитан по делегация от Районен съд – Казанлък и св. Х. Д., допусната и разпитана във въззивното производство, на заключенията на експертите относно механизма на произшествието и относно броя и тежестта на получените от ищцата увреждания, продължителността на лечебния и възстановителен процес и свързаните с него болки и неудобства, и при зачитане на влязлата в сила присъда срещу делинквента И. Д., е извел следните изводи:

Като справедливо по см. на чл. 52 ЗЗД е преценено обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 50 000 лв., или още 25 000 лв. над вече присъденото от СГС /съобразно влязлото в тази част първоинстанционно решение/. В тази насока са преценени следните обстоятелства: възрастта на пострадалата – 54 години към датата на настъпване на ПТП; броя и тежестта на уврежданията – две фрактури на срамната и на седалищната кост; продължителността на възстановителния период – 4-5 месеца, от които през първите два месеца е търпяла интензивни болки и е била в невъзможност да се обслужва сама; негативните отражения върху психиката й, които не са отшумяли, независимо от изминалия продължителен период след инцидента. Апелативният съд е съобразил и социално-икономическата обстановка в страната към м. октомври 2016 г.

Решаващият съдебен състав е счел за недоказано възражението на застрахователното дружество за съпричиняване от страна на ищцата на вредоносния резултат, основано на твърдения за предприето пресичане на необозначено за целта място и несъобразяване на скоростта и отстоянието на приближаващото се МПС. Съдът е изтъкнал, че ищцата е пресичала на пешеходна пътека и не е доказано, че е тичала бързо. От друга страна, зачитайки показанията на водача на МПС, е приел за установено, че непосредствено преди удара вниманието на последния е било отклонено към друга жена, която е излизала от участък със засадени рози. Апелативният съд е акцентирал и на факта, че ищцата е била ударена не от дясната част на автомобила, а с левия фар, с извод, че към момента на удара тя вече е била преминала пред автомобила, а не е изскочила внезапно.

Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото.

Поставените от касационния жалбоподател въпроси, свързани с точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и относимите към него общи критерии, разяснени с ППВС № 4/1968 г., както и със задължението на съда да обсъди и оцени конкретните обстоятелства при определяне на размера на неимуществените вреди, са значими за изхода на делото. Съобразявайки мотивите към атакуваното решение в тяхната цялост, не би могло обаче да се приеме, че е налице отклонение от задължителните постановки на посоченото ППВС, нито, че е налице противоречие с решенията на ВКС, на които е основан допълнителният селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Апелативният съдебен състав е извършил самостоятелна преценка на целия доказателствен материал по делото, без да ползва предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност, като е формирал самостоятелни фактически и правни изводи по спорното материално право. Липсват данни за отклонение от актове на нормативно тълкуване, касаещи: правомощията на въззивния съд съобразно обхвата на въззивна проверка по чл. 269 ГПК, и от законовото изискване за мотивиране на съдебния акт. Що се отнася до третия въпрос, в частта, в която се твърди, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди „представлява отклонение от обичайно присъжданите от съда обезщетения по аналогични случаи”, то тази част е насочена изцяло към правилността на атакувания съдебен акт. От друга страна, не би могло да се извършва пряка съпоставка между размерите на неимуществени вреди, определени по други дела, предвид специфичните факти по всеки отделен казус, релевантни за прилагане на принципа за справедливост.

Вторият въпрос от изложението, основан на твърдения на касационния жалбоподател за необсъждане и игнориране на показанията на разпитания по делегация свидетел И. Д. и неправилно невъзприемане на установения от автотехническата експертиза механизъм на ПТП, е относим изцяло към касационното оплакване за процесуална незаконосъобразност, както всъщност е и мотивиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. При формулиране на този въпрос не са отчетени разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за обхвата на производството по чл. 288 ГПК, както и за липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране. Необходимо е и да се отрази, че въпросът е и некоректен, т. к. е изведен въз основа на необосновани твърдения на касатора за необсъдени от апелативния съд показания на св. И. Д. и за неточно интерпретиране на АТЕ, в частта й, относно начина на придвижване на пострадалата.

В изложението към жалбата не е формулиран материалноправен въпрос по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, макар и касаторът да се е позовавал на ТР № 2/22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС.

Като неоснователно следва да се прецени искането за допускане на касационно обжалване на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не се установява обжалваният съдебен акт да страда от явен порок, изразяващ се в превратно прилагане на закона или явна необоснованост на изводите на апелативния съд в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Касаторът е обосновал очевидната неправилност на атакуваното решение с доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост. Преценката на основателността на така заявените доводи е допустима едва в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК, което изключва наличието на очевидна неправилност, установима от самия съдебен акт.

При този изход на делото, на ответницата по касация се дължат сторените разноски в размер на 7791 лв., доказани с приложените към списъка по чл. 80 ГПК фактура и платежно нареждане. Възражението на касатора за прекомерност на евентуално заплатено от ответницата по касация адвокатско възнаграждение в размер, по-висок от минималния по Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, направено още в жалбата, не е основано на предвидените в чл. 78, ал. 5 ГПК предпоставки. Поради това, възражението подлежи на отхвърляне.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 157 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 2367/2019 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, четвърти състав.

ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество „А. Б” АД да заплати на И. Е. Е. сумата 7 791 /седем хиляди седемстотин деветдесет и един/ лева – разноски за настоящото производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: