Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Й. К. срещу решение № 1896/06.10.2016 г., постановено по адм. дело № 689/2016 г. по описа на Административен съд – гр. В., с което е отхвърлена жалбата против РА № Р-03001915004526-091-001/08.12.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. В., потвърден с решение № 700/22.02.2016 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. В. при ЦУ на НАП за непризнато право на данъчен кредит за месец май 2012 г. и е определен за внасяне ДДС в размер на 3 640 лв. и лихви за забава – 1 291, 63 лв. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.Според касационния жалбоподател съдът не е съобразил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и обосноваване на мотиви в съответствие с установената по делото фактическа обстановка. Твърди, че по делото безспорно е установено, че данъчната основа и ДДС по процесните фактури са преведени по банков път от получателя по доставките, както и че условията за упражняване правото на данъчен кредит са посочени алтернативно в хипотезите на чл. 71 ЗДДС, като в случая правото е упражнено въз основа на документ по чл. 71, т. 1 ЗДДС, а именно – притежава данъчен документ, съставен и съответстващ на изискванията на чл. 114 и чл. 115 ЗДДС. Позовава се и на чл. 203 от Директива 2006/112/ЕО, според който ДДС е дължим само от лицето, което начислява ДДС по фактурата, както и на чл. 168, б. „а“ и чл. 178,...