Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК).
С решение № 133 от 03.04.2015 г. по административно дело № 23/2015 г., Административен съд – Перник е: 1) отхвърлил жалбата на Й. Г. Ц. от [населено място] против решение изх. № 404-25643/14.ХІ.2014 г., издадено от ИА Г. (Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“), чрез представляващ изп. директор, с което е потвърдено разпореждането на директора на Дирекция „ИТ“ („Инспекция по труда“) С. № ИЗ-51-0102-3540/29.VІІ.2014 г., с което е постановен отказ да се прекрати трудов договор от 30.VІІІ.2012 г. между Й. Г. Ц. и [фирма]; 2) осъдил Й. Г. Ц. да заплати на ИА „Г.“ сумата 345, 90 лв. деловодни разноски.
Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от Й. Г. Ц. от [населено място], действаща чрез пълномощника си адв. С.. Наведени са доводи, че съдебният акт е порочен, като постановен при неправилно приложение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се отмяна на съдебното решение и на решението на ИА Г..
Ответникът по касация Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда” чрез пълномощника юрк. С. оспорва касационната жалба като неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение, като навежда доводи, че решението на съда е обосновано и законосъобразно. Претендира и присъждане на разноски.
Другият касационен ответник – [фирма], не изразява становище по жалбата.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и предлага съдебното решение да се остави в сила поради липса на касационни основания за отмяната му.
Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна.
В хода на производството пред Административен съд - Перник (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения пред нея акт) е установено, че по административната преписка е представен трудов договор № 4 от 30.08.2012 г., „сключен“, съгласно бланковия текст, между [фирма] в качеството му на работодател и Й. Г. Ц. като служител (оперативен счетоводител), който е подписан едностранно - само от Ц.. На същия договор е извършена регистрация в НАП (чл. 62, ал. 3 от КТ), като заявлението е подадено от С. В. К.. Последният се е представил пред нея за счетоводител на дружеството и именно той през месец август 2012 г. е осъществил комуникация с Ц. за „сключването“ му. От разказаното от самата жалбоподателка в проведеното от първоинстанционния съд на 10.02.2016 г. съдебно заседание явства, че тя е търсела сключването на такъв договор, за да може да ползва социални придобивки – получаване на помощи за майчинство, снабдяване с осигурителен стаж и производни от това позитиви, като няма данни и дори тя не твърди, че е осъществявала реално трудова дейност за дружеството. На 26.06.2014 г. е подала заявление до директора на Дирекция „Инспекция по труда“ [населено място] с искане по чл. 327, ал. 2 от Кодекса на труда (КТ) и чл. 2 от Наредба № РД-07-8 от 27.10.2010 г. за реда за извършване на проверка по чл. 327, ал. 2 от Кодекса на труда (обн. ДВ бр. 88 от 09.11.2010 г.). Служители от Дирекция „Инспекция по труда“ – С. са извършили проверка по случая по реда на цитираната наредба, констатациите от която са обективирани в доклад (чл. 6 от наредбата), в резултат на която с разпореждане по чл. 7 от наредбата на директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – С. от 29.07.2014 г. е постановен отказ да се прекрати процесния трудов договор по реда на чл. 327, ал. 2 от КТ. При осъщественият контрол по административен ред главният секретар на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, действащ от името на изпълнителният директор на ИА „Г.“ по реда на чл. 8, ал. 4 от наредбата, с решение от 14.11.2014 г. е отхвърлил като неоснователно възражението (жалбата) на Ц. срещу това разпореждане. Именно това решение съгласно чл. 8, ал. 5 от наредбата е било оспорено от нея пред първоинстанционния административен съд. За да не уважи сезиралата го жалба, съдът след анализ на разпоредбите на чл. 327, ал. 2 и на чл. 405а от Кодекса на труда е изложил съображения за законосъобразност на атакувания пред него акт като издаден в съответствие с приложимия материален закон и административнопроизводствените правила.
Подложеното на касационна проверка съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Съдът се е произнесъл в пределите на сезирането, по процесуално допустима жалба, отговаряща на изискванията за форма и съдържание.
Атакуваният пред настоящата инстанция съдебен акт не страда и от пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касационната жалба основно съдържа доводи, повтарящи възраженията пред административния съд за незаконосъобразност на оспорения отказ. Тези възражения, налични и в подадената до първоинстанционния съд първоначална жалба, подробни са обсъдени и надлежно опровергани от решаващия съдебен състав.
Настоящият съдебен състав намира, че при правилно установени в първоинстанционното съдебно-административно производство правнозначими факти, решението се основава на обоснована преценка на събраните доказателства, издадено е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Развитите от касаторовия повереник съображения не обосновават неправилност на проверяваният съдебен акт.
По същество следва да бъдат споделени мотивите на съда за липса на изискуемите материалноправни предпоставки за уважаване от сезирания административен орган на отправеното към него искане на Ц., което би могло да се осъществи само в определени хипотези, неналични в случая. На първо място между [фирма] и Йонна Ц. не е сключван трудов договор най-малко защото той не е подписан от субекта, посочен за „работодател“ в него и последният не е изразил воля да го стори. (чл. 61, ал. 1 от КТ). Подаденото уведомление по реда на чл. 62, ал. 3 от КТ до съответната ТД на НАП за регистриране на трудов договор не е доказателство само по себе си за неговото съществуване и валидност, противно на твърдяното в касационната жалба. Предназначението и смисъла на уведомяването е за възникване на осигурително отношение (с оглед гарантиране на осигурителните права на работника или служителя), а не за трудово такова, още повече, че регистрирането на трудов договор в ТД на НАП може да се извърши без представянето на сключения такъв.
От друга страна, случаите, в които контролните органи на инспекцията по труда могат да обявят съществуването на трудово правоотношение при липса на писмен трудов договор са регламентирани в разпоредбата на чл. 405а от КТ и настоящият определено не попада сред тях, поради това, че Й. Ц. не е предоставяла работна сила в полза на [фирма].
Но дори и горното да не беше така и да имаше валидно сключен трудов договор или реално съществуване на трудово правоотношение между [фирма] и Йонна Ц., както правилно е отбелязано в мотивите на проверяваното съдебно решение, абсолютна предпоставка за прекратяване на трудов договор по реда на чл. 327, ал. 2 от КТ е работодателят, лицето, което го представлява или лицето, определено да получава кореспонденцията на работодателя, да не могат да бъдат намерени. В хода на административното производство е осъществен контакт с управителя на дружеството А. Т. И., която не само, че не познава Йонна Ц. и не е упълномощавала никого да сключи трудов договор с нея, но даже е сезирала прокуратурата за извършено престъпление във връзка със случая.
Контролните органи на инспекциите по труда имат точно определени правомощия, описани в Кодекса на труда (КТ), които не могат да бъдат разширявани по аналогия, и ако излязат извън същите, техните актове ще са незаконосъобразни, вкл. нищожни. Административните органи притежават само компетентността, която им е дадена с нормативен акт, и не могат да си присвояват компетентност по аналогия на закона или на правото. В тази връзка първоинстанционният съд е направил прецизен и задълбочен анализ на тези правомощия във взаимовръзка с обстоятелствата по процесния казус, като подробно е разяснил защо не са приложими в случая разпоредбите на чл. 327, ал. 2 във връзка с чл. 327, ал. 1, т. 10 от КТ, и чл. 405а, също от КТ. Изложените съображения за това в мотивите на решението му напълно се възприемат от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни. Надлежно е обяснено във връзка с относимата уредба по Кодекса на труда защо Дирекция „Инспекция по труда” не е имала основание да удовлетвори отправеното към нея искане на Ц..
При установената по-горе неоснователност на главните касаторови искания акцесорната им претенция за присъждане на сторените деловодни разноски се явява също неоснователна, а на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК следва да бъде уважено своевременно заявеното искане на ответника по касация за присъждане на разноски във вид на юрисконсултско възнаграждение за осъществената защита в съдебното производство пред настоящата инстанция, реализирана в проведеното по него съдебно заседание от надлежно упълномощения юрисконсулт С., в размер на 300 лева, които касаторът трябва да бъде осъден да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 133 от 03.04.2015 г. по административно дело № 23/2015 г. на Административен съд – Перник.
ОСЪЖДА Й. Г. Ц. от [населено място], [улица], вх. В, ет. 4, ап. 50, да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”, адрес [населено място], [улица], юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 300 (триста) лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Особено мнение: