Производството е по реда на гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], представено от управителя Н. К., срещу решение № 136/27.01.2015 г. на Административен съд Варна по адм. д. № 584/2014 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт №[ЕИК]/29.10.2013 година, издаден от органи по приходите при ТД на НАП В. в потвърдената при оспорването по административен ред част. Оплакванията на касатора са относими към противоречието с материалния закон и необосноваността, като касационни основания за неправилност на обжалваното решение. Доводите са за противоречащо на съюзното право създаване с чл. 70, ал. 5 ЗДДС на самостоятелно основанията да се откаже данъчен кредит; порочна данъчна практика за разширяване на смисъла на понятието за данъчно събитие; изместване на предмета на доказване от установяването на доставките към възможностите на доставчика за осъществяването им. Искането е за отмяна на РА. Без да е заявено експлицитно се иска и отмяна на РА. Претендират се деловодни разноски.

Ответникът по касация директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - В. в писмен отговор изразява становище за неоснованелност на касационната жалба. Иска присъждане на разноските за касационното съдебно производство.

Заключението на прокурора е за частична недопустимост и частична основателност на касационната жалба в допустимата част.

Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното:

В касационната жалба се индивидуализира правният спор като такъв за съществуването на установеното с РА задължение за ДДС в размер 48 427 лева и за лихви за забава в привръзка с отказано право на приспадане на данъчен кредит по издадени от конкретни доставчици фактури. Отхвърленото от АС Варна оспорване е срещу частта от РА, установяваща задължения за ДДС в размер 41 851.34 лева и съответните лихви за забава във връзка...