№ 50017

гр. София,11.10.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. Ф. В.

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1166/2020 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. Г. К. чрез адвокати В. и Л. против решение № 300/03.02.2020 г. по гр. д. № 1110/2019 г. на Апелативен съд – София, 10 - ти граждански състав.

О. Д. предприятие „Национална компания железопътна инфраструктура“ – [населено място] с ЕИК[ЕИК] чрез неговите пълномощници П. Р. – директор на регионално поделение „ЖПС-София“ към предприятието и юрк. В. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 511/23.01.2019 г. по гр. д. № 16891/2017 г. на Софийски градски съд (СГС) за отхвърляне на предявеният от Ж. Г. К. против Държавно предприятие „Национална компания железопътна инфраструктура“ иск с правно основание чл. 439 ГПК – за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумите по изпълнителен лист от 25.10.2004 г., издаден по т. д. № 1459/2003 г. от СГС, поради изтекла погасителна давност и са присъдени разноски на ответника.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 25.10.2004 г. въз основа на влязло в сила решение по т. д. № 1459/2003 г. на СГС в полза на ответното държавно предприятие е бил издаден изпълнителен лист срещу длъжника – ищеца К.. На 14.12.2004 г. по молба на кредитора е било образувано изп. д. № 3337/2004 г. по описа на ДСИ при СРС, 3 участък, II отд. Посочено е, че на 25.09.2008 г. изпълнителното дело е било прехвърлено на ЧСИ В. Л. с рег. № 780 на КЧСИ и район на действие СГС и считано от 13.10.2008 г. е продължило под № 308/2008 г. по описа на частния съдебен изпълнител. На 14.10.2008 г. е бил наложен запор върху банковите сметки на длъжника, а на гърба на изпълнителния лист е отбелязано, че на 18.03.3009 г. е извършено последното плащане във връзка с наложения запор. Неговият правен ефект е прието да се изразява в прекъсване на давността като е започнала да тече нова 5 – годишна давност, която ползва взискателя за периода до 18.03.2014 г. Изразено е разбиране, че за времето от 18.03.2009 г. до 18.03.2011 г. последният не е поискал да се приложи друг способ за принудително изпълнение, поради което са настъпили последиците на т. н. „перемпция“ на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Посочено е, че по делото съдебният изпълнител не е постановил нарочен акт за прекратяване на изпълнителното дело на горното основание, но изпълнителният лист не е бил изтеглен и взет от кредитора, поради което последният с нова молба от 13.03.2012 г. е поискал продължаване на изпълнението по изп. д. № 308/2008 г. на ЧСИ Л.. Последвало е на 19.10.2012 г. налагане на запор на банковите сметки на длъжника като на 25.03.2013 г. от запорираната банкова сметка е преведена по сметка на ЧСИ сумата от 57. 71 лв. На 12.11.2014 г. поради повторно настъпила перемпция е прекратено изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На 01.06.2015 г. по молба на взискателя с приложения изпълнителен лист от 25.10.2004 г. е образувано изп. д. № 4953/2015 г. по описа на ЧСИ М. Б. с рег. № 838 на КЧСИ. При горните факти инстанцията по същество е счела, че предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е неоснователен. Приела е, че основният въпрос за спора е дали настъпилата перемпция на 18.03.2011 г. се е отразила на валидността на приложените от съдебния изпълнител изпълнителни способи, предприети по силата на молбата на взискателя от 13.03.2012 г. и дали има ново прекъсване на давността за вземането. На него втората инстанция е дала отрицателен отговор като е съобразила, че вземането, чиято дължимост се отрича, е съдебно признато и давността за него е всякога 5 – годишна, поради което след всяко прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД ще започне да тече нова петгодишна давност. Развити са доводи, че след 13.03.2012 г. са извършени изпълнителни действия – наложен запор на банковите сметки на длъжника на 19.10.2012 г. и преведени суми на 25.03.2013 г. за удовлетворяване вземането на взискателя, довели до ново прекъсване на давността като е запознал да тече нов петгодишен срок до 25.03.2018 г. Прието е, че настъпилата повторна перемпция и прекратяването на изпълнителното дело на 12.11.2014 г. не са се отразили върху валидността на последното образувано изпълнително дело – това при ЧСИ Б..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Тези въпроси са следните:

1. „Прекъсват ли погасителната давност изпълнителни действия, извършени след прекратяването на изпълнителното дело по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК предприети по същото изпълнително дело и съставляват ли те валидни изпълнителни действия по смисъла на ТР № 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?“;

2. „Представлява ли искане за започване на ново принудително изпълнение по смисъла на чл. 426 ГПК молбата за продължаване на действия по перемирано изпълнително дело, която не съдържа реквизитите по чл. 426 ГПК и без да бъде оттеглен изпълнителния лист? При положителен отговор на този подвъпрос може ли по този начин да бъдат заличени последиците от перемпцията на изпълнителното дело при пропуск на съдебния изпълнител да образува дело под нов номер, и по същото да бъдат предприемани валидни изпълнителни действия, годни да прекъснат давността?“

По първото питане се твърди отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, опредметена в ТР № 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решение № 371/29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г., решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015г., решение № 285/06.10.2015г. по гр. д. № 1953/2015 г., всичките по описа на IV г. о. на ВКС, а по второто – с практиката на ВКС, изразена в решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на IV г. о.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване страната се позовава и на текста на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Искането за селектиране на касационната жалба е неоснователно.

Съгласно постановките по т. 3 на ТР № 2 от 4.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Предвид това задължително за съобразяване от съдилищата разрешение макар и при перемирано изпълнително дело след като е предприето изпълнителното действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната. От прекъсването на давността започва да тече нова давност. Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на изпълнителното дело. При перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителните способи, които са били осъществени преди тя да настъпи, не се засягат изобщо от прекратяването на делото. Те са осъществени и приключени като отделни процеси. В мотивите към т. 3 от горния тълкувателен акт е разяснено, че в контекста на тълкувания въпрос използването на израза „валидност на изпълнителното действие“ цели да посочи процесуалноправната недопустимост действия в рамките на неприключилите изпълнителни способи по прекратеното дело да се зачитат при нов допустим изпълнителен процес. Смисълът не е да се разпрострат тези процесуални последици с обратна сила върху действията, с които по силата на материалноправна норма погасителната давност вече е била прекъсната, изпълнителни способи са реализирани и изпълнението по тях е приключено, част от дълга е погасен, трети лица са придобили права. Перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Хипотезата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл. 116, б. „в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективна невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника - чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е в друго. Взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Посочено е също, че перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 ГПК. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Правно и фактически, действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение – изразена воля в писмен вид - поради препращането в чл. 426, ал. 3 ГПК; пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул - чл. 426, ал. 1 ГПК; с посочен изпълнителен способ - чл. 426, ал. 2 ГПК.

Предвид на горните разрешения, вземането на държавното предприятие по представения изпълнителен лист не е погасено по давност към датата на исковата молба–28.12.2017 г., макар изпълнителното производство, образувано въз основа на него да е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Обжалваното решение е постановено в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС, поради което и по двете повдигнати питания касационен контрол не може да се допусне.

Не се откриват предпоставки за достъп до касация и по чл. 280, ал. 2 ГПК, която разпоредба се сочи формално от жалбоподателя без да се обосновава наличието на някоя от трите хипотези, съдържащи се в този текст.

Решението на въззивния съд не е вероятно нищожно, нито пък недопустимо – чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК като произнесено и постановено от надлежен съд, заседаващ в законен състав - подписано от съдиите, взели участие в заседанието, при което е даден ход на устните състезания; с ясно формирана и изразена правна воля в съдържанието му; по въведения предмет на спора и при надлежно сезиране на съдилищата с редовна искова молба, респ. въззивна жалба. То не е и очевидно неправилен съдебен акт (чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК), доколкото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, касаторът не е аргументирал предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с излагане на доводи за горепосочения тежък порок на обжалвания съдебен акт.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във вр. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация – представляваното от юрисконсулт държавно предприятие, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 300/03.02.2020 г. по гр. д. № 1110/2019 г. на Апелативен съд – София, 10 - ти граждански състав.

ОСЪЖДА Ж. Г. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], жк. „Н.“, [жилищен адрес] да заплати на Държавно предприятие „Национална компания железопътна инфраструктура“ – [населено място] с ЕИК[ЕИК] сумата 100 (сто) лева – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.