Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/ вр. чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) /ЗМДТ/. Образувано е по касационната жалба на Д.Д от [населено място] против решение № 948 от 24.04.2019 г., постановено по адм. дело № 472/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 843/06.11.2018 г., издаден от главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „МДТ“ при О. П, потвърден с решение № 3/15.01.2019 г. на директора на Дирекция „МДТ“ при О. П. С доводи за неправилност на решението поради неправилно приложение на чл. 171, ал. 2 ДОПК, касаторът претендира неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени оспореният административен акт.

Ответникът по касационната жалба – директор на Дирекция „Местни данъци и такси“ при О. П – оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк.. Я по съображения, изложени в писмен отговор. Заявява искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218, ал. 2 АПК, както и заявените касационни основания, установи следното: Касационната жалба е подадена от страна по делото, в срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - Пловдив е бил АУЗД № 843/06.11.2018 г., издаден от главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „МДТ“ при О. П, потвърден с решение № 3/15.01.2019 г. на директора на Дирекция „МДТ“ при О. П, с който на Д.Д са установени задължения за данък върху превозните средства за автомобил марка „Мерцедес“, модел С300 с рег. [рег. номер на МПС] за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2018 г. в размер на 1482 лв., ведно с лихви за просрочие към 06.11.2018 г. в размер на 403, 78 лева. Правилно административният съд е приел оспорването за допустимо, издаването на АУЗД от компетентен орган, на когото са възложени правомощия на орган по приходите със заповед на кмета на О. П № 17ОА-2683/27.10.2017 г. на основание чл. 4, ал. 3, предложение първо и ал. 4 ЗМДТ.Он е изводът му за това, че са спазени административнопроизводствените правила по издаването на акта. Съдът е приел за доказано, че определените с акта задължения са установени законосъобразно, с оглед наличието на предпоставките по чл. 52, т. 1 и чл. 53 ЗМДТ, в размери, установени в Наредбата по чл. 1, ал. 2 ЗМДТ и в границите, регламентирани в чл. 55, ал. 1 ЗМДТ. Размерът на установените задължения не се оспорва от жалбоподателя. Поради това съдът подробно е обсъдил възражението му за изтекла погасителна давност и е обосновал извод за неговата неоснователност.

Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.

Не е спорно, че през процесните периоди от време Димитров е бил собственик на лек автомобил марка „Мерцедес“, модел С300 с рег. [рег. номер на МПС] и на основание чл. 53 ЗМДТ дължи данък върху превозното средство. Общинските вземания за данъци и такси съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 ДОПК са публични вземания, а според чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В чл. 60, ал. 1 ЗМДТ, приложимите му редакции (ДВ, бр. 98 от 2010 г., в сила от 01.01.2011 г. и ДВ, бр. 105 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г.), са определени срокове за внасяне на данъка върху превозните средства на две равни вноски в рамките на годината, за която е дължим. Поради това давностният срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК относно дължимия данък за 2013 г. започва да тече на 01.01.2014 г. и изтича на 01.01.2019 г., т. е. към датата на издаване на оспорения АУЗД – 06.11.2018 г. този давностен срок, а също така и давностните срокове по отношение задълженията за 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г., не са изтекли. Съдът правилно е обсъдил и обстоятелството, че на основание чл. 172, ал. 2 ДОПК давността е прекъсната с издаването на АУЗД № 843 на 06.11.2018 г. и след тази дата, на основание чл. 172, ал. 3 ДОПК, започва да тече нова давност. Що се отнася до 10-годишния погасителен давностен срок по чл. 171, ал. 2 ДОПК, то той също започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, т. е. по аргумент на чл. 60, ал. 1 ЗМДТ по отношение на задължението за 2013 г. този срок отново започва да тече от 01.01.2014 г. и към настоящия момент не е изтекъл. Той не е изтекъл и по отношение на задълженията за следващите години от 2014 г. до 2018 година. С оглед изложеното неоснователен е доводът на касатора, че давностните срокове започват да текат от момента на придобиването на лекия автомобил, т. е. от 16.06.2006 г. според представения по делото договор за закупуването му.

По изложените съображения обжалваното решение на Административен съд – Пловдив като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. На ответника по касация следва да се присъдят разноските за настоящата инстанция.

Водим от горното, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 948 от 24.04.2019 г., постановено по адм. дело № 472/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА Д.Д от [населено място] да заплати на О. П разноски за касационната инстанция в размер на 326, 57 лева. Решението не подлежи на обжалване.