Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

С решение № 1052 от 20.12.2017 г. по административно дело № 448/2017 г., Административен съд – София област е: 1) отменил решение № 1012-22-31#3 от 29.03.2017 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - София област, с което е оставено в сила разпореждане № [номер]/20.01.2017 г. на ръководителя на „ПО“ („Пенсионно осигуряване“); 2) върнал делото като преписка на ТП на НОИ - София област за ново произнасяне по заявление вх. № 2112-22-451/03.06.2016 г., при съобразяване с дадените в решението задължителни указания по прилагането на закона.

Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на ТП на НОИ – София област. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено изцяло.

Ответникът по касация В.Ф от [населено място], общ. [община], действащ чрез пълномощника адв. М.Д, в писмено становище (в което погрешно е посочен с презимето „Стефанов“) навежда доводи за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение, поради което моли последното да бъде оставено в сила, като претендира и присъждане на направените разноски за настоящата инстанция.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба и правилност на решението на първоинстанционния съд, поради което предлага последното да се остави в сила.

Върховният административен съд (ВАС) в тричленен състав на шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е основателна.

С отмененото от първоинстанционния съд решение от 29.03.2017 г. на директора на ТП на НОИ - София област е отхвърлена жалбата на В.Ф срещу разпореждане от 20.01.2017 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване, с което на Филев е отпусната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване в минималният размер от 137.17 лв. Пенсионният орган е изложил мотиви, че пенсията се определя в минимален размер, тъй като след направена проверка в „Осигурителен архив“ - гр. К. за периодите от 01.07.1985 г. до 20.09.1987 г. и от 01.01.1990 г. до 08.06.1992 г. В.Ф не фигурира в разплащателните ведомости на СО „Вагоностроене“ и ДФ „Строймашинженеринг“ - София. До същата констатация е стигнал и горестоящият административен орган в своето решение по случая, който е развил съображения, че осигурителен стаж за посочените периоди не следва да бъде зачитан по представената трудова книжка, защото тя не е автентична.

За да уважи жалбата срещу оспореното пред него решение съдът е аргументирал теза, че то е издадено при неспазване на административнопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. Посочил е, че в хода на административното производство са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, като компетентният орган не е взел предвид наличието на официален удостоверителен документ, какъвто е трудовата книжка, и е издал процесното разпореждане в нарушение на чл. 35 от АПК – без да се изяснени фактите и обстоятелствата от значение за случая. Липсата на обсъждане на трудовата книжка в процесното разпореждане представлява допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила, тъй като процесният административен акт е издаден, без да са установени всички релевантни за правния спор факти, както и не е било обсъдено изричното възражение на жалбоподателя в този смисъл, което се оказало основателно. Наред с това съдът е посочил, че жалбоподателят е представил трудова книжка, надлежно съставена и заверена с печат на предприятието и подписи на главния счетоводител и на директора, в която е вписан спорният осигурителен стаж. Позовал се е на нормите на чл. 40, ал. 1 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) и чл. 347 от Кодекса на труда (КТ) относно определението за „осигурено лице“, относно вида на документите, с които се доказва осигурителен стаж, както и относно материалната доказателствена сила на трудовата книжка. Така постановеното решение е неправилно.

От фактическа страна по делото е безспорно, че със заявление вх. № 2112-22-451/03.06.2016 г. В.Ф е поискал отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Приложил е следните документи за стаж и възраст, а именно – ВОК № 017055, трудова книжка № 1896/01.07.1985 г., трудова книжка № 051/16.04.2003 г., УП 30 № 230-3/19.11.1992 г., Експертно решение № 0452 от 034/03.05.2016 г. на ТЕЛК. С разпореждане № [ЕГН]/24.01.2017 г. на ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ - София област, на заявителя е отпусната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване в минимален размер от 137.17 лв., по съображения, че след направена проверка в „Осигурителен архив“ - гр. К. за периодите от 01.07.1985 г. до 20.09.1987 г. и от 01.01.1990 г. до 08.06.1992 г. В.Ф не фигурира в разплащателните ведомости на СО „Вагоностроене“ и ДФ „Строймашинженеринг“ – София. Разпореждането е оспорено от заявителя пред директора на ТП на НОИ - София област, който с процесното решение № 1012-22-31#3 от 29.03.2017 г. е отхвърлил жалбата му, по съображения, че представените документи не са редовни и не могат да удостоверяват осигурителен стаж и осигурителен доход, поради което не следва да се вземат предвид при преценяване правото на пенсия на лицето, като е споделил и аргументите, изложени в разпореждането.

По делото пред първоинстанционния съд са приети представените с административната преписка писмени доказателства и са събрани гласни доказателства чрез разпит като свидетел на лицето Щ. (погрешно посочен в протокола от съдебно заседание с личното име „Щ.“) Щерев, чиито показания в насока, че Филев през спорните периоди е работил в посоченото предприятие (сменило името си междувременно), съдът изцяло е кредитирал.

П. Аивен съд – София област е представена трудова книжка № 1896 в оригинал, като съдът е извършил констатация на оригиналната трудова книжка с представеното заверено копие и е установил, че липсват поставени печати между страниците.

Първоинстанционният съд е назначил съдебно-икономическа експертиза, по която вещото лице е изчислило трудовият стаж на Филев към датата на заявлението му за пенсиониране и към датата на инвалидизиране, на базата на което и съобразявайки възрастта му е приело, че са налице условия за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, но в минимален размер, като е посочило, че при посещение в Обединения осигурителен архив на ТП на НОИ – Кюстендил, находящ се в с. Н., при проверка на представените ведомости на дружеството касателно спорните периоди не са открити писмени данни относно наличен осигурителен стаж на Филев в предприятието през тези периоди.

Спорът по делото е бил правен и свързан с това трябва ли да се зачете за осигурителен стаж по трудова книжка № 1896/01.07.1985 г., издадена от СО „Вагоностроене“, обр. УП-3 № 230-3/19.11.1992 г., издадено от ДФ "Строймашинженеринг" – София и осигурителен доход по обр. УП-2 № 230-2/19.11.1992 г., издадено от ДФ „Строймашинженеринг“ – София, за периода от 01.07.1985 г. - 20.09.1987 г. като бояджия и за периода от 01.01.1990 г. до 08.06.1992 г. като шофьор.

Предприетите в хода на административното производство процесуални действия от административния орган по проверка на достоверността на данните по трудова книжка № 1896/01.07.1985 г. издадена от СО „Вагоностроене“, както и на УП-3 № 230-3/19.11.1992 г. издадено от ДФ „Строймашинженеринг“ – София, и обр. УП-2 № 230-2/19.11.1992 г., издадено от ДФ „Строймашинженеринг“ – София, са в правомощията на решаващия административен орган, тъй като съгласно общото правило на чл. 35 от АПК той е задължен да постанови административния акт, след като изясни всички факти и обстоятелства от значение за случая. Член 36, ал. 1 от АПК повелява доказателствата в административното производство да се събират служебно от административния орган, освен в предвидените в закона случаи; съгласно ал. 3 на същия член всички събрани доказателства се проверяват и преценяват от административния орган; в следващата ал. 4 е уредено, че административните органи осигуряват служебно за нуждите на съответното производство информация или документи, които са налични при тях или при друг орган. Събирането на информация относно наличието на осигурителен стаж при конкретния осигурител е било обусловено освен от посочените процесуални правила в административното производство, така и от наличието на данни, който са общоизвестни, вкл. и на настоящия съдебен състав от други съдебни дела по повод установени случаи на използване на документи с невярно съдържание, които са издадени от името на същия осигурител за удостоверяване на осигурителен стаж и доход на други лица.

От приетото от като доказателство от първоинстанционния съд уведомително писмо изх. № 1042-09-1321#1/13.08.2016 г. на началника на отдел „Осигурителен архив“ при ТП на НОИ – Кюстендил, е видно, че за периода 01.07.1985 г. - 20.09.1987 г. и за периода 01.01.1990 г. - 08.06.1992 г. В.Ф не фигурира в разплащателните ведомости на СО „Вагоностроене“ и ДФ „Строймашинженеринг“ – София. В предадената трудовоправна документация не се съдържат данни за издаване на трудова книжка № 1896/01.07.1985 г., обр. УП-3 № 230-3/19.11.1992 г. и обр. УП-2 № 230-2/19.11.1992 г.

Изводите на първоинстанционния съд относно доказателствената сила на трудова книжка № 1896/01.07.1985 г., издадена от СО „Вагоностроене“, не съответстват на приложимия закон и правилата за разпределение на доказателствената тежест. Трудовата книжка, удостоверяваща трудовоправните отношения, както и осигурителен стаж и доход, която се издава от осигурителя, представлява официален удостоверителен документ. Характерът на документа не се променя от обстоятелството, че е издаден от частноправен субект (работодател и осигурител), тъй като на този субект държавата, по силата на нормативна разпоредба, е предоставила удостоверителна функция, и това придава на удостоверяването доказателствено значение. Трудова книжка № 1896/01.07.1985 г. е издадена при действието на Правилник за прилагане на Закон за пенсиите (ППЗП отм. , който предвижда в чл. 101, ал. 1, че трудовият стаж се установява с осигурителни, трудови или занаятчийски ученически книжки или с документ, издаден от съответното предприятие, учреждение или организация; в ал. 2 е предвидено, че документът се издава въз основа на изплащателните ведомости или партидни книги, като в букви „а” – „в” е регламентирано съдържанието на документа. В чл. 101, ал. 3 от ППЗП отм. е регламентирано как се удостоверява трудов стаж и трудово възнаграждение в случаите, когато изплащателните ведомости или партидните книги липсват, а в ал. 4 – когато няма данни за получаваното възнаграждение. В сега действащата нормативна уредба разпоредби с подобно съдържание се съдържат в чл. 40 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж. В чл. 40, ал. 1 от НПОС е предвидено, че осигурителният стаж се установява с трудови, служебни и осигурителни книжки, с документ по утвърден образец, издаден от осигурителя и с данните по чл. 5, ал. 4 от КСО, а според ал. 3 на същия член, документите по ал. 1 се издават въз основа на изплащателните ведомости, други разходооправдателни документи и договори за възлагане на труд. Следователно първичният документ, в който се съдържат данните за осигурителния стаж на лицето, са изплащателните ведомости, а трудовите, служебни и осигурителни книжки са вторичен документ, който отразява вече направените записвания в изплащателните ведомости, и затова записванията в книжката (от посочения вид) трябва да съответстват на записванията в изплащателните ведомости. При несъответствие между записванията в изплащателните ведомости от една страна, а от друга - в трудовата, служебна или осигурителна книжка на лицето за един и същи период, меродавно е записването в изплащателните ведомости, а не обратното. Този извод недвусмислено се налага от съдържанието на чл. 40, ал. 1 и ал. 3 от НПОС.

В случая е установено, че данните в трудова книжка № 1896/01.07.1985 г. издадена от СО „Вагоностроене“, както и в обр. УП-3 № 230-3/19.11.1992 г., издадено от ДФ „Строймашинженеринг“ – София, и обр. УП-2 № 230-2/19.11.1992 г., издадено от ДФ „Строймашинженеринг“ – София („документи по утвърден образец” по смисъла на чл. 40, ал. 1 от НПОС) не съответстват на данните в разплащателните ведомости, поради което материалната доказателствена сила на тези документи е оборена. Доколкото е установено, че те не съответстват на изискването по чл. 40, ал. 3 от НПОС, то следва да се приеме, че са съставени в нарушение на нормативните изисквания.

Поради това неправилно е становището на първоинстанционният съд, че при липсата на данни за лицето в разплащателните ведомости, осигурителният стаж за периода може да се установи само въз основа на данните в трудовата книжка. Този извод би могъл да бъде възприет само ако липсваха изплащателни ведомости на осигурителя за спорния период. Случаят обаче не е такъв, тъй като изплащателните ведомости на осигурителя ДФ „Строймашинженеринг“, и на СО „Вагоностроене“ са налични, същите са предадени за съхранение в „Обединен осигурителен архив” с. Н., но в тях няма записвания за В.Ф.

При липсата на данни за лицето в изплащателните ведомости на осигурителя за спорния период, записването на стр. 10 и 13 от трудовата книжка № 1896/01.07.1985 г. на В.Ф, издадена от СО „Вагоностроене“, според което същият е работил през периода от 01.07.1985 г. - 20.09.1987 г. като бояджия и за периода от 01.01.1990 г. до 08.06.1992 г. като шофьор, не могат да бъдат приети за достоверни.

Достоверността на трудовата книжка се оборва и от обстоятелството, че към дата на издаване на документа 01.07.1985 г. съгласно справка за СО „Вагоностроене“ е установено, че с т. 3 от разпореждане № 5 на Бюрото на М. С от януари 1987 г. за образуване на Асоциация „Транспортна, селскостопанска и строителна техника“, за образуване и преобразуване на стопански обединения, стопански комбинати и институти, обнародвано в ДВ бр. 11 от 10.02.1987 г., от 01.01.1987 г. се образува Стопанско обединение „Вагоностроене“ като юридическо лице със седалище София. От това следва, че към момента на издаването на трудова книжка № 1896/01.07.1985 г. осигурителят е съществувал под друго наименование, и поради тази причина е невъзможно трудовата книжка да бъде издадена от вписания за автор работодател и да е подписана и подпечатана от него. Към момента на издаване на трудовата книжка и нейното подпечатване и подписване, нейният издател СО „Вагоностроене“ не е съществувал като правен субект в правният мир. На 01.07.1985 г., датата на издаване на трудовата книжка, СО „Вагоностроене“ не е бил създаден и учреден като юридическо лице. Тези данни изцяло оборват авторството на издадения документ, а оттам и неговата достоверност и истинност.

Трудовата книжка, с която се удостоверява осигурителен стаж и доход, по правило представлява официален документ и като такъв се ползва с материална доказателствена сила за удостоверените с него факти. Опровергаването на съдържанието на такъв документ е допустимо и то може да бъде успешно осъществено с надлежни писмени документи. Изложеното по-горе налага извода, че трудова книжка № 1896/01.07.1985 г., издадена от СО „Вагоностроене“, представлява неистински документ, тъй като не отразява вярно удостоверените с нея факти, следователно не се ползва с формална доказателствена сила.

С оглед на това се явява основателно възражението на касатора, че стажът за процесните периоди е незаверен, тъй като липсва подпечатване със служебния печат, актуален към момента на вписването и положен по начин да засегне двете страници на трудовата книжка, каквито са нормативните изисквания на Наредба за трудовите книжки и инструкцията за прилагането й (Изв. бр. 26 от 1953 г. и бр. 49 от 1953 г.), действащи и приложими към процесния период.

Предвид събраните доказателства по делото първоинстанционният съд неправилно е заключил, че е доказано наличието на осигурителен стаж за периода 01.07.1985 г. - 20.09.1987 г. и за периода от 01.01.1990 г. до 08.06.1992 г. Компетентно изготвеното заключение на назначената съдебно-икономическа експертиза изцяло подкрепя становището на административния орган, че отпуснатата пенсия следва да е в минимален размер. Отделно от изложеното трябва да се има предвид, че в чл. 104, ал. 10 от КСО е въведена императивна забрана осигурителен стаж да се доказва със свидетелски показания. По аргумент от разпоредбите на чл. 104, ал. 10 от КСО и чл. 40, ал. 1 и 3 от НПОС настоящият съдебен състав не възприема дадените по първоинстанционното дело свидетелски показания на бившия директор на предприятието Щ.Щ, като годно доказателствено средство.

В същия смисъл е и практиката по сходни и/или идентични казуси на Върховния административен съд, шесто отделение, формирана с решенията по административни дела № 2325/2017 г., № 2465/2017 г., № 7916/2016 г., № 8052/2016 г., и др.

По тези съображения Върховният административен съд намира, че оспореното пред първата инстанция административно решение, което е било предмет на съдебния контрол съгласно чл. 118 от КСО, и потвърденото с него разпореждане, са издадени при спазване на материалноправните изисквания за законосъобразност, противно на отразеното в мотивите на проверявания съдебен акт, и не страдат и от други пороци по чл. 146 от АПК. Изводът на първоинстанционния съд, че е доказан осигурителен стаж на В.Ф през периодите от 01.07.1985 г. до 20.09.1987 г. и от 01.01.1990 г. до 08.06.1992 г., е формиран в резултат на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неправилна преценка на доказателствената сила на документи и на разпределението на доказателствената тежест в процеса. При постановяване на решението си съдът е приложил неправилно материалния закон и правният му извод за незаконосъобразност на процесните актове на администрацията е необоснован, поради което и при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК неправилното съдебно решение трябва да се отмени. Доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба на В.Ф се отхвърли като неоснователна.

При този изход на спора неоснователна се явява и акцесорната претенция на ответника по касация за присъждане на сторените деловодни разноски за производството пред ВАС, а касаторът не е претендирал да му се присъдят такива.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 (редакция преди изменението в ДВ, бр. 77/2018 г.) и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1052 от 20.12.2017 г., постановено по административно дело № 448/2017 г. по описа на Административен съд – София област, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователна жалбата на В.Ф от [населено място], общ. [община], против решение № 1012-22-31#3 от 29.03.2017 г. на директора на ТП на НОИ - София област, с което е отхвърлена жалбата на В.Ф срещу разпореждане № [ЕГН]/20.01.2017 г.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.