О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 315

София, 26.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 998 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 346 от 22.10.2024 г. по в. гр. д. № 370/2024 г. на Софийския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 35 от 29.01.2024 г. на СГС по гр. д. № 274/2021 г., е уважен предявеният от Е. Й. Й.-С. и С. П. С. срещу И. Н. И., Е. В. П., Й. В. П., Н. М. Т., И. М. Т., А. Т. Т., Рая Е. Т., К. Е. Т., И. Р. И.-Т., Х. С. Д.-С., С. К. С., В. К. С., Роза С. Й., Д. К. К., Е. Д. К., Ц. Д. К., В. А. В., Цена С. Н., И. С. Т., А. С. Т. и А. Т. Т. /последните две като наследници на Т. С. Т./, М. С. Б., С. С. Н., В. Д. Я., А. С. А., М. К. Н. и Д. Д. Д. положителен установителен иск за собственост по силата на изтекла придобивна давност на едноетажна жилищна сграда, находяща се в УПИ ХVІІ-205 от кв. 206 по регулационния план на [населено място], [община], с площ от 54 кв. м., състояща се от две стаи, кухня и сервизни помещения.

Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, с която е бил отхвърлен искът на Е. Й. Й.-С. и С. П. С. срещу същите ответници за признаване собствеността на ищците върху дворно място с площ 613 кв. м. в кв. 26 по регулационния план на същото село, представляващо площта, очертана с контур А-О-Б-С-К-Д-Е-Н-Г-У-С1-Ж-З-И-Ч-А, оцветена в синьо и зелено, като в тази площ попада изцяло УПИ [№], 229, по контура А-О-Б-Г-У-С1-Ж-З-И-Ч-А с площ 450 кв. м., оцветена в синьо, както и част – 163 кв. м. от УПИ [№], [№] по контур Б-С-К-Д-Е-Н-Г-Б, оцветена в зелено по скицата на в. л. К. М. Н..

Въззивният съд е приел, че спорното дворно място включва в себе си изцяло УПИ [№], [№] с площ 450 кв. м., както и част от съседния УПИ [№], [№] с площ от 163 кв. м., означени съответно със син и със зелен цвят на скицата на вещото лице.

Прието е, че искът е насочен срещу три групи ответници:

- наследниците на Н. Т. А. /И. Н. И., Е. В. П., Й. В. П., Н. М. Т., И. М. Т., А. Т. Т., Рая Е. Т., К. Е. Т., И. Р. И.-Т./, които претендират да са собственици на имот № 221, включен в УПИ ХVІ-221, 229, който е част от спорния имот;

- наследниците на Т. С. К. /Х. С. Д.-С., С. К. С., В. К. С., Роза С. Й., Д. К. К., Е. Д. К., Ц. Д. К., В. А. В., Цена С. Н., И. С. Т., А. С. Т. и А. Т. Т., М. С. Б. и С. С. Н./ които с нотариални актове № 3/18.11.1987 г. и № 156/15.05.1980 г. се легитимират като собственици на целия УПИ [№], 229 по регулационния план от 1986 г., идентичен с парцел ІІ-302 по плана от 1956 г., като реална част от този имот, оцветена в зелен цвят, е предмет на спора по настоящото дело.

- наследниците на Д. Д. Д. / В. Д. Я., А. С. А., М. К. Н. и Д. С. Д./. Въззивният съд не е посочил в решението си, но по делото има данни, че наследодателят е записан в разписния лист като собственик на имот № 204, който представлява придаваема част към УПИ [№], [№].

Прието е, че ищцата Е. Й. С. е внучка на В. Й. А., който през 1978 г. е построил процесната жилищна сграда в онази част от УПИ [№], [№] по плана от 1986 г., която попада изцяло върху имот [№]. Към момента на строителството по старата номерация УПИ [№], [№] е представлявал парцел ІІ-302, за който наследниците на Т. С. К. са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост.

За да отхвърли иска за собственост на дворното място съдът е изложил две групи съображения:

По отношение на УПИ [№], [№] ищците не са доказали да са завладели частта /имот 221/, обработвана от ответницата И. Н. И., като наследник на Н. Т. А.. Този извод следва от свидетелските показания.

По отношение на УПИ [№], [№] по плана от 1986 г. /парцел ІІ-302 по плана от 1956 г. и УПИ [№] по плана от 2018 г./ от една страна реалната част, оцветена в червено, се владее от ответницата Цена Н. /внучка на Т. К./, а от друга страна е налице забраната за придобиване по давност на реална част от урегулиран имот, която не отговаря на изискванията за минимални размери и лице – чл. 59 ЗТСУ /отм./ и чл. 200, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ. Ищците владеят само реална част от този УПИ, разположена около процесната жилищна сграда, и не са доказали тази реална част да отговаря на изискванията за площ и лице на самостоятелен урегулиран поземлен имот.

Искът за собственост на жилищната сграда е уважен по съображения, че свидетелските показания са установили владение върху нея в срока на 10-годишната придобивна давност.

Касационна жалба срещу въззивното решение, в частта, с която е отхвърлен искът за собственост на земята, е подадена от ищците Е. Й. С. и С. П. С..

Жалбоподателите считат, че въззивният съд не е постановил решението си съобразно доказателствата по делото. Положението на жалбоподателите било утежнено. Решението било и очевидно неправилно. Съдът не съобразил липсата на каквото и да е противопоставяне от страна на ответниците на владението, осъществявано от ищците.

В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е нарушен материалният закон – чл. 79 ЗС; процесуалният закон – чл. 5 ГПК, било необосновано и очевидно неправилно. Решението не било съобразено с точния смисъл на закона; влизало в противоречие с практиката на ВКС и на Конституционния съд и спорът бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не са посочени конкретни пороци на решението. Не са формулирани въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Приложени са решения на ВКС и КС, без да е обяснена връзката им със спора по настоящото дело – решение № 200 от 17.05.2011 г. по гр. д. № 1018/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., в което е разгледан спор по чл. 74, ал. 1, вр. ал. 4 КТ; ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд; определение по чл. 288 ГПК № 50160/28.03.2023 г. по т. д. № 981/2021 г. и решение № 50132 от 03.11.2022 г. по т. д. 1959/2021 г., двете на Търговска колегия на ВКС и решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о. на ВКС, постановено по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД.

Ответниците И. Н. И., Е. В. П., Й. В. П., Н. М. Т., И. М. Т., А. Т. Т., Рая Е. Т., К. Е. Т., Цена С. Н., И. С. Т., В. А. В., Д. К. К., Е. Д. К., Ц. Д. К., А. С. Т. и А. Т. Т. оспорват жалбата. Считат, че не са налице законови основания за допускането й до разглеждане по същество.

Останалите ответници не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Не са налице обаче основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК /в първоначалната му редакция/ са разяснени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 1 на тълкувателното решение са дадени указания във връзка с общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Прието е следното: Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.

В настоящия случай жалбоподателите не са формулирали правни въпроси във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и това е достатъчно за ВКС да постанови отказ.

Дори да се приеме, че се поставя въпрос за задължението на въззивния съд да установи фактите по делото след обсъждане на всички доказателства и да приложи спрямо тях съответните правни норми, отново не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В настоящия случай съдът е обсъдил изключително подробно всички доказателства по делото – както свидетелските показания за осъществявано владение на различни лица в различните части на спорния имот, така и техническата експертиза, която онагледява имота и отделните части, от които той се състои. Съдът е приложил и материалния закон спрямо установените факти, както изисква и практиката на ВКС. Приложената от жалбоподателите практика на ВКС няма отношение към спора по настоящото дело и не обуславя противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Спорното дворно място се състои от две части: от целия УПИ [№], [№], както и от реална част от съседния УПИ [№], [№] по плана от 1986 г. /парцел ІІ-302 по плана от 1956 г. и УПИ [№] по плана от 2018 г./.

Първата част - УПИ [№],[№], е създадена на базата на съсобствен по регулация парцел, обособен преди влизане в сила на ЗУТ. Ищците не са заявили каква е връзката на В. Й. А. /дядо на ищцата/ с този урегулиран имот. Според данните по делото обаче в разписния лист той е записан като собственик на съставния имот № 229. Следователно, за да придобие по давност идеалната част на другия съсобственик /Н. А. и неговите наследници/, създадена на базата на имот № 221, ищцата Е. Й. Й.-С. и съпругът й С. С. е следвало да отблъснат владението им чрез действия, разяснени в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Данни за такива действия по делото няма. Въпреки че не се е позовал изрично на посоченото тълкувателно решение, въззивният съд е действал съобразно приетото в него, тъй като е основал решението си на свидетелските показания, че И. Н. И., като наследник на Н. А., е продължавала да осъществява владение върху част от този парцел, т. е. нейното владение не е било отблъснато.

Втората част от спорния имот представлява реална част от УПИ [№], [№] по плана от 1986 г. За да отхвърли този иск въззивният съд се е позовал на нормативната забрана на чл. 59 ЗТСУ /отм./ и чл. 200, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ. В тази част въззивното решение изцяло съответства на практиката на ВКС по прилагането на тези правни норми - решение № 687 от 15.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2166/2008 г., III г. о., решение № 730 от 11.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1868/2023 г., I г. о., решение № 67 от 16.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3533/2016 г., II г. о., решение № 122 от 4.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4911/2007 г., III г. о., решение № 1109 от 9.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3117/2007 г., III г. о. и др.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Приложеното решение на Конституционния съд няма отношение към спора по делото, а разрешените правни въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, разяснен в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно в обжалваната му част, затова не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. При прочита на решението не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика. Не възниква съмнение за произнасяне на съда в нарушение на забраната да не се влошава положението на жалбоподателя при липса на жалба от другата страна – чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК. Първоинстанционното решение е отхвърлително и в двете части – както за земята, така и за сградата в УПИ [№], [№], а въззивният съд, по жалба на ищците, е уважил иска им за собственост на сградата, като е запазил резултата по отношение на земята. С този резултат положението на въззивниците не е влошено, напротив, единият от предявените от тях искове е уважен от въззивния съд.

При този изход на делото жалбоподателите следва да заплатят на ответниците разноските за касационното производство, както следва: 613, 55 евро /1200 лв./ на Цена С. Н. по договор за правна защита и съдействие от 21.01.2025 г. и 613, 55 евро /1200 лв./ на Е. В. П. по договор за правна защита и съдействие от 29.01.2025 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 346 от 22.10.2024 г. по в. гр. д. № 370/2024 г. на Софийския окръжен съд в обжалваната част, с която е потвърдено решение № 35 от 29.01.2024 г. на СГС по гр. д. № 274/2021 г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. Й. Й.-С. и С. П. С. срещу И. Н. И., Е. В. П., Й. В. П., Н. М. Т., И. М. Т., А. Т. Т., Рая Е. Т., К. Е. Т., И. Р. И.-Т., Х. С. Д.-С., С. К. С., В. К. С., Роза С. Й., Д. К. К., Е. Д. К., Ц. Д. К., В. А. В., Цена С. Н., И. С. Т., А. С. Т. и А. Т. Т. /последните две като наследници на Т. С. Т./, М. С. Б., С. С. Н., В. Д. Я., А. С. А., М. К. Н. и Д. Д. Д. положителен установителен иск за собственост въз основа на придобивна давност на дворно място с площ 613 кв. м. в кв. 26 по регулационния план на [населено място], [община], представляващо площта, очертана с контур А-О-Б-С-К-Д-Е-Н-Г-У-С1-Ж-З-И-Ч-А, оцветена в синьо и зелено, като в тази площ попада изцяло УПИ ХVІ-221, 229, по контура А-О-Б-Г-У-С1-Ж-З-И-Ч-А с площ 450 кв. м., оцветена в синьо, както и част – 163 кв. м. от УПИ [№], [№] по контур Б-С-К-Д-Е-Н-Г-Б, оцветена в зелено по скицата на в. л. К. М. Н..

В останалата част, с която е бил уважен предявеният от Е. Й. Й.-С. и С. П. С. иск за собственост на едноетажна жилищна сграда, находяща се в УПИ [№] от кв. 206 по регулационния план на [населено място], [община], с площ от 54 кв. м., състояща се от две стаи, кухня и сервизни помещения, въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.

ОСЪЖДА Е. Й. Й.-С. и С. П. С., двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] ет. ІV, ап. 12, да заплатят на Цена С. Н. от [населено място],[жк]26В, вх.А, ап. 5, сумата от 613, 55 евро / 1200 лв. / разноски за касационното производство.

ОСЪЖДА Е. Й. Й.-С. и С. П. С. да заплатят на Е. В. П. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 613, 55 евро / 1200 лв./ разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: