О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ …………
гр. София, ………….2024 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
Л. А.
като разгледа, докладваното от съдия Л. А. гр. дело № 384 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Ч. Ц., [населено място], подадена чрез процесуалните му представители адв. Й. Ц. и адв. С. И., срещу въззивното решение № 260136/19.01.2023 г. по в. гр. дело № 11425/2016 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 57-II-164/22.04.2016 г. и решение от 15.07.2016 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, и двете по гр. дело № 31489/2013 г. на Софийския районен съд, с които е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че М. Ч. Ц. дължи на Б. И. Б. сумата от 20 000 лв. на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, представляващи главница по договор за заем от 16.09.2008 г., ведно със законната лихва от 12.04.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, и са отхвърлени предявените от касатора инцидентни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, чл. 26, ал. 2, предл. второ и четвърто ЗЗД за признаване на установено, че правоотношението между страните въз основа на договора за заем е нищожно поради противоречие със закона, липса на съгласие и липса на основание на сделката. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба Б. И. Б. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв. Д. Л.. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по същество касационната жалба е неоснователна. Претендира адвокатско възнаграждение, за което представя договор за правна защита и съдействие от 07.03.2023 г.
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното:
Ищецът е предявил установителен иск по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД, а ответникът - инцидентни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и чл. 26, ал. 2, изр. 4 ЗЗД. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства - писмен договор от 16.09.2008 г. /с характер на преддоговорни отношения/, преводно нареждане от 16.09.2008 г., заключение на съдебно-счетоводна експертиза, обяснения на ищеца по чл. 176 ГПК, както и писмен отговор по чл. 131 ГПК, съдът е приел, че страните по делото са обвързани от валидно заемно правоотношение, по което на 18.09.2008 г. ищецът в качеството му на заемодател е предоставил на ответника - заемател паричен заем в размер на 20 000 лв., като вследствие реалното предаване, съответно получаване на сумата, за последния като заемател е възникнало задължение да я върне, което до датата на подаване на исковата молба по делото не е сторено. Съдът е посочил, че от приложеното по делото преводно нареждане от 16.09.2008 г., и твърденията на ответника, съдържащи се отговора на исковата молба, е установено, че последният е изтеглил преведената сума на 18.09.2008 г. – тоест с оглед реалния характер на договора за заем е прието, че е установено предаването на заемната сума. Във връзка с направеното от ответника оспорване на представения писмен договор, съдът се е позовал на заключенията на двете съдебно-графически експертизи, кредитирани като компетентно и обективно дадени, според които подписът на ответника върху документа е положен именно от него. Като правилна е споделена преценката на първоинстанционния съд за недопустимост на гласните доказателства за установяването на посочени в писмения отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК факти и обстоятелства /относно сключването на процесния договор, относно фактическите отношения /липсата на такива/ между посочените в писмения договор от 16.09.2008 г. страни и др., част от които - ирелевантни за предмета на спора/, тъй като за опровергаване съдържанието на подписан от ответника частен документ, съответно за установяване липсата на правоотношение по договор за заем на стойност над 5 000 лв., какъвто е процесният заемен договор, свидетелските показания са недопустими по арг. чл. 164, ал. 1, т. 3 и т. 6 ГПК. Като ирелевантни относно факта на сключването на договора между страните са преценени обстоятелствата дали процесния договор е бил сключен между посочените в него лица на 16.09.2008 г. или на друга дата, както и че при сключване на договора от 16.0.2008 г. са участвали четирима съконтрахенти. Посочено е, че доколкото се касае за договор, сключен и валидно обвързващ ищеца и ответника, е без значение обстоятелството възникнала ли е солидарност и от какъв характер /активна, пасивна/ между четирите лица, сключили оспорения писмен договор от 16.09.2008 г. Към неотносими за приемане на изводите по съществото на спора са причислени и твърденията на ответника за участие в процесното облигационно правоотношение на неговия бивш съдружник, който именно имал заемни правоотношения с ищеца, и твърдението, че макар да предоставил банковата си сметка, не бил участвал в преговорите за сключването на такъв договор, тъй като по делото е безспорно установено предаването чрез банков превод на заемната сума от ищеца на ответника и получаването, вкл. с последващо разпореждане от последния и вътрешните отношения между посочените лица нямат значение за формиране на изводите по основателността на иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД. Посочено е, че такава правна значимост липсва и относно аргументите на ответника, основани на твърдения за притежаването на достатъчно парични средства - лични и на родителите му, и на липсата на нужда от парични средства, както и на твърденията, че не било установено заемателят да е бил собственик на предоставените парични средства, опровергани от останалите доказателства.
Съдът е разгледал и предявените от ответника инцидентни установителни искове за прогласяване нищожността на процесния договор за заем на основание чл. 26, ал. 1, изр. първо ЗЗД - като сключен в противоречие със закона, на основание по чл. 26, ал. 2, изр. второ ЗЗД - при липса на съгласие за сключването му, и на основание чл. 26, ал. 2, изр. четвърто ЗЗД - при липса на основание за сключването му. Посочено е, че противоречието със закона като основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, изр. първо ЗЗД е противоречие не със закона изобщо, а с конкретна императивна правна норма. Съдът е приел, че с оглед естеството на заемния договор - реален договор, който се счита за сключен от момента на предаване на заемната сума, и неформален, при който писмената форма е форма за доказване, а не форма за валидност, твърдяното от ответника противоречие с нормата на чл. 240 ЗЗД не е твърдение за противоречие с норма от императивен порядък и не може да обоснове извод за нищожност на процесния договор на соченото основание. По отношение на второто основание, въз основа на което се твърди нищожност на процесния договор, съдът е посочил, че липсата на съгласие, визирана в нормата на чл. 26, ал. 2, изр. второ ЗЗД, трябва да бъде съзнателна - например - изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване - на шега, като учебен пример и др. Прието е, че в хипотезата на неположен подпис от някоя от страните по договора /каквото се домогва да докаже ответникът, оспорвайки автентичността на договора/ не е налице липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. При липсата на съгласие волята се изразява изрично, но тя е толкова негодна, че изобщо не може да породи правни последици. Едната или двете страни осъзнават, че външно правят изявления, които формално осъществяват фактическия състав на договора, но без намерение за обвързване. Съдът е приел, че в случая е налице съгласие за сключването на заемен договор от страна на ответника и респ. липсва основанието за нищожност поради липса на съгласие, тъй като по делото е безспорно установено, че процесната сума е преведена по негова банкова сметка, т. е. реалността на договора е доказана. Като неоснователен е отхвърлен и искът за недействителност на договора, поради липса на основание, тъй като е прието, че с превеждането на сумата по банковата сметка на заемателя, доказаното усвояне от него и последващо разпореждане, правната цел и правни последици на сделката са реализирани, като основанието на сделката е различно от мотивите за сключването .
В касационната жалба се подържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси:
1/ Може ли въззивният съд да приложи чл. 272 ГПК без да обсъди подробно всички оплаквания във въззивната жалба? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
2/ В контекста на основополагащите принципи на ГПК за решаване на делото в разумни срокове и за правото на справедлив процес, приемливи ли са застоите по делото - продължителни периоди, в които съдът не извършва правораздавателна дейност, и които не могат да бъдат обяснени с причини от процесуален характер като фактическа и правна сложност, поведение на страните и т. н.? Следва ли непроизнасянето на съда с решение в разумен срок /почти 6 г. в конкретния случай/ да се приеме за липса на устност и непосредственост, водещи до порок във формиране на вътрешното убеждение, респ. за порок на волята – нищожност, или е налице процесуално нарушение при постановяване на валидно решение? По въпроса се твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие с § 33 от решението на ЕСПЧ от 24 ноември 1994 г. по дело /case Beaumatin v. F./ по жалба 15287/89 г.
3/ Какво означава произнасяне – изразените в мотивите съображения на решение по основния иск, касателно насрещните искове, или изразената воля на съда в диспозитива на същото решение? Ако липсва произнасяне в диспозитива по насрещните искове, а са налице само мотиви във връзка с тях, какъв е пътят да се отстрани тази липса – чл. 247 или чл. 250 ГПК? Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
4/ Предаването на парични суми чрез безкасов превод по банков път от банковата сметка на едно лице в сметката на друго лице реално предаване ли е по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД? Може ли да се счита, че договор за заем се сключва само с факта на нареждането, респ. изтеглянето и/или разпореждането на сума по банков път в хипотеза, в която в нареждането не е посочено „заем“? Какво се доказва при установяване на договор за заем – съгласие или предаване на сума? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и ВС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
5/ Безкасовото „разпореждане“ на наредената сума от 20 000 лв., когато в банковото нареждане не е посочено конкретно договорно основание /заем, покупка на вещи от титуляря и др./, а е посочено само, че сумата е наредена като „плащане по договор“ без да се сочи вида му, представлява ли волеизявление на адресата на банковото нареждане, че сумата е получена като заем и се поема задължението за връщането ? Съгласието за сключване на договора в такава хипотеза може ли да бъде дадено конклудентно /чрез изтегляне и/или безкасово „разпореждане“ на паричната сума от 20 000 лв./, или следва да бъде дадено изрично, предвид и забраната за доказване със свидетелски показания, още повече в хипотезата, в която заемателят не е имал лични отношения със заемодателя по повод договор за заем, а отношенията им са само визуални – на „здравей-здрасти“, което е установено от разпита на заемодателя – ищец по чл. 176 ГПК, и от съвпадащите с него изявления на ответника в отговора по чл. 131 ГПК, т. е. от значение ли са отношенията между страните по договор за заем за крайния извод на съда за наличието, респ. валидността на такъв договор? По въпроса се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
6/ Банковото нареждане само по себе си прехвърля ли собствеността на наредената сума от наредителя на титуляря на сметката, по която е наредена сумата? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, както и на чл. 24, ал. 2 ЗЗД, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
7/ Следва ли един писмен договор за заем, счетен като предварителен и преддоговорно отношение, да има достоверна дата преди банковото нареждане или въпросът за датата, на която е подписан от ответника, е без значение, защото има разпореждане на сума от сметката? Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
8/ Предварителен договор за заем, подписан от 4 лица, обвързва ли валидно всяко едно от подписалите го 4 лица и по какъв начин? Когато двама души се задължават разделно да предоставят заем по посочена в писмения договор банкова сметка, нареждането на цялата обещана сума само от единия означава ли, че те са в отношения на дългогодишно фактически съжителство? Това дава ли му право да води иск за цялата сума? Твърди се, че въпросите са от значение за правилното прилагане на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, както и за правилното тълкуване на договорите по смисъла на чл. 20 ЗЗД.
9/ Каузална сделка ли е договорът за заем? Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
10/ Потребността от парични средства, заемната нужда, основание ли е по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД за сключване на договор за заем на парични средства или е мотив за сключването на договора? В този смисъл ирелевантни ли са представените по делото доказателства за липсата на нужда от парични средства? Касаторът счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В касационната жалба се поддържа още, че обжалваното решение е вероятно нищожно, недопустимо и очевидно неправилно – самостоятелни основания за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното по основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК:
Нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение: не е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав; спорът не е в пределите на правораздавателната власт на съда; решението не отговаря на изискванията за форма; волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост на решението. В разглеждания случай не е налице нито една от горните хипотези. Аргументите на касатора са обвързани с първия формулиран в изложението въпрос, като за яснота следва да се посочи, че липсата на мотиви е относима към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, предл. трето ГПК, които са предмет на проверка в производството по чл. 290 ГПК, а не в настоящото по чл. 288 ГПК.
Въззивното решение не е процесуално недопустимо. Касаторът обвързва твърдението си с правните изводи на съда по отношение на писмения договор от 16.09.2008 г. и неговия характер, преводното нареждане от същата дата и обстоятелството, че на 18.09.2008 г. касаторът е изтеглил преведените му парични средства. Въпросите касаят решаването на спора по същество и съответно преценката на представените доказателства. Несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационното обжалване.
Не се установява и наличието на последното самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. Постановено решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно.
По формулираните въпроси:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. С. Т. решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно същото решение точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
По въпрос № 1:
В трайната съдебна практика се приема, че мотивите към въззивното решение следва да отразяват самостоятелната решаваща дейност на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе по предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивна проверка (чл. 269 ГПК). С обжалваното решение въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, каквато възможност предвижда разпоредбата на чл. 272 ГПК, но наред с това е изложил и собствени решаващи мотиви по спора, като е обсъдил и дал отговор на релевираните във въззивното производство оплаквания, възражения и твърдения на страните. В този смисъл мотивите на въззивното решение не се изчерпват с препращане към мотивите на първата инстанция и не сочат на отклонение от трайната практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 1 и ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК.
По въпрос № 2:
Въззивният съд не се е произнасял в обжалваното решение по поставения въпрос, поради което същият не е от значение за изхода на спора и не може да обуслови допускането на касационното обжалване. Допълнително следва да се посочи, че решенията на Европейския съд по правата на човека не са сред актовете, които могат да послужат за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. За нарушение на принципа на решаване на делата в разумни срокове законодателят е предвидил друг ред за санкциониране и обезщетяване, поради което наведените аргументи са ирелевантни за настоящото производство.
По въпрос № 3:
Поставеният въпрос касае постановеното от първоинстанционния съд по реда на чл. 247 ГПК решение. Доколкото българското право не познава прескачащата касация и въпросът не касае обжалваното въззивно решение, в който смисъл е извън предмета на касационното производство, то не отговаря на общите изисквания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По въпроси № 4 - № 10:
Следващите въпроси в изложението касаят основния спорен между страните въпрос - доказването на съществуването на заемното правоотношение. Отговорът им е обусловен от конкретните факти по делото и от преценката на конкретните твърдения на страните и на ангажираните за това доказателства. Така поставени по-голямата част от въпросите не съставляват общо основание за достъп до касация, тъй като касаят правилността на правните изводи на съда. Същите са привързани към собственото разбиране на касатора за установената фактическа обстановка, която съдът не е приел да следва от доказателствата по делото, и изразяват по същество доводите му за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, за допуснати процесуални нарушения и формиране следствие на това на грешни крайни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Все пак следва да се посочи, че по въпроса за доказването на заемното правоотношение съществува множество непротиворечива практика, според която по иск за връщане на паричен заем правно значение имат получаването на сумата от заемателя и постигнатото съгласие за условията, при които тя подлежи на връщане – така решение № 192/07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., на ВКС, ІV г. о., решение № 52/22.5.2009 г. по гр. д. № 695/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 390/20.5.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 837/13.12.2010 г. по гр. д. № 1727/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др. Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него. Заемодателят трябва да установи по пътя на пълно главно доказване, както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, но още и предаване на обещаната сума. Ответникът установява възраженията си срещу това вземане, като последните могат да бъдат както абсолютни, касаещи формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, свързани с конкретните отношения длъжник-кредитор, каквито са например твърденията, че задължението е погасено. При твърдение за извършено плащане, заемополучателят следва да го установи, което включва и елементите, определящи изпълнението като точно. При възражение на кредитора, че извършеното от длъжника плащане не е по спорното заемно правоотношение, а по други съществуващи еднородни правоотношения между страните, той следва да установи наличието на такива. Основанието, на което е сключен определен договор, не може да се презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на него - не може да се презюмира, че предаването на суми от едно лице на друго става на основание договор за заем. В случая въззивният съд не се е позовал на презумпция за наличие на договор за заем при предоставяне на определена сума, а въз основа на цялостен анализ на събраните доказателства – писмен договор от 16.09.2008 г. /с характер на преддоговорни отношения/, преводно нареждане от 16.09.2008 г., заключение на съдебно-счетоводна експертиза, обяснения на ищеца по чл. 176 ГПК, при съобразяване и на становището на ответника, обективирано в писмения отговор по чл. 131 ГПК, е приел, че страните по делото са обвързани от валидно заемно правоотношение. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният състав не се е отклонил от гореизложените принципни постановки при доказването на договор за заем, като по-задълбоченото разглеждане на поставените въпроси е невъзможно на този етап от производството пред ВКС, преди допускането на касационното обжалване по същество, както вече беше посочено.
В заключение, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи на ответника по касационната жалба направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1100 лв. съобразно представения договор за правна защита и съдействие.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 260136/19.01.2023 г. по в. гр. дело № 11425/2016 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА М. Ч. Ц., [населено място], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Б. И. Б., [населено място], разноски в размер на 1100,00 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ………………………..
ЧЛЕНОВЕ: 1. ………………………..
2. ………………………..