Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Миграция“ в Министерство на вътрешните работи срещу Решение №5083 от 19.07.2019 г. на Административен съд - София-град, по административно дело №7430/2019 г.

С обжалваното решение е отменена Заповед №5364з-837/17.04.2019 г. на директора на дирекция „Миграция“, с която на основание чл. 44, ал. 8, изр. трето от Закон за чужденците на Р. Б е продължен срокът на принудителната мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“, считано от 26.04.2019 г., но не по-късно от 05.10.2019 г.

Касационният жалбоподател - директорът на дирекция „Миграция“ в Министерство на вътрешните работи, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че са били налице материалноправните предпоставки за приложение на мярката по чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ. Счита за неправилни изводите на съда, основани на погрешен правен анализ на разпоредбите на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115).

Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли жалбата. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от юрисконсулт Маринова.

Ответникът по касационната жалба – У. Мангал, оспорва жалбата като неоснователна. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. В.Х, Софийска адвокатска колегия.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение, съдът е приел за установено от фактическа страна следното:

С. З №272з-2229 от 18.10.2017 г., началникът на група „Миграция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Х., прилага на У. Мангал принудителна административна мярка „връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна".

За периода от 18.10.2017 г. до 07.11.2017 г. г-н Мангал е принудително настанен в специален дом за временно настаняване на чужденци.

На 07.11.2017 г. е освободен и предаден на Транзитен център – Пъстрогор – Държавна агенция за бежанците поради образувано производство по закрила по ЗУБ (ЗАКОН ЗА УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ).

На 20.11.2017 г. с Решение №УП331 на интервюиращ орган в Държавната агенция за бежанците молбата на У. Мангал е отхвърлена.

На 26.04.2018 г., със Заповед №5364з-628, директорът на дирекция "Миграция", на основание чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, е приложил на г-н Мангал принудителна административна мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“ за срок до отпадане на пречките за изпълнението на мярката „връщане“, но за не повече от шест месеца. Изпълнението на мярката е започнало на същата дата.

На 30.04.2018 г. У. Мангал е подал последваща молба за закрила.

На неустановена по делото дата от дирекция „Миграция“ е поискано съдействие от посолството на [държава] за зидаване на документ за пътуване на г-н Мангал.

На 18.06.2018 г. Посолството на [държава]отправя до дирекция „Миграция“ вербална нота, в която заявява, че с оглед на споразумението с Европейския съюз – „Съвместен път напред по въпросите на миграцията“, нежелаещите да се завърнат доброволно в страната си афганистански граждани могат да бъдат изведени само след постановена присъда от компетентните български врасти.

На 18.07.2018 г. дирекция „Миграция“ сезира дирекция „Консулски отношения“ в министерството на външните работи с искане за съдействие.

На 29.08.2018 г. директорът на дирекция „Миграция“ сезирал Посолството на [държава] с молба за провеждане на среща с [народност], в т. ч. и г-н Мангал, с цел извеждане и издаване на пасаван.

На 10.10.2018 г., с Решение №ВР-30 на интервюиращ орган в Държавната агенция за бежанците молбата на г-н Мангал не е допусната за разглеждане.

На 29.10.2018 г., до директора на дирекция „Миграция“ е направено предложение, рег. №5364р-19177, за продължаване по отношение на г-н Мангал на срока на принудителната мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци, тъй като с него са провеждани многократно беседи, но той отказва да се завърне доброволно в страна по произход", а приложената мярка „връщане“ не може да бъде изпълнена поради липсата на документа за самоличност. Прието е, че по отношение на него не могат да бъдат приложени мерките по чл. 44, ал. 5 ЗЧРБ.

На 29.10.2018 г., със Заповед №5364з-1547, директорът на дирекция „Миграция, на основание чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, продължава срока на принудителната мярка „принудителното настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“ до 26.04.2019 г.

На 16.11.2018 г., с Решение №6714, постановено по административно дело №11067/2018 г., Административен съд, София град, отхвърля жалбата на г-н Мангал срещу Решение №ВР-30. Решението е окончателно.

На 11.01.2019 г., с Решение №299, постановено по административно дело №12148/2018 г., жалбата на г-н Мангал срещу Заповед №5364з-1547 е отхвърлена.

На 10.04.2019 г., на директора на дирекция „Миграция“ е представена докладна записка, рег. №10545р-5323, относно правния статус на г-н Мангал, като той е уведомен за започване на административното производство, декларирал е, че не притежава паспорт, който да остави в залог, не може да заплати парична гаранция и няма лице, което да е декларирало по надлежния ред, че поема издръжката му.

На 17.04.2019 г., на директора на дирекция „Миграция“ е представено предложение, рег. №5364р-7751, за продължаване на срока на принудителната мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“, тъй като г-н Мангал няма документи за самоличност, не желае доброволно да се завърне в страната по произход, посочени са действията от м. август 2018 г., прието е, че е налице опасност от укриване, както и че по отношение на него не могат да бъдат приложени мерките по чл. 44, ал. 5 ЗЧРБ.

На 17.04.2019 г., със Заповед №5364з-837, издадена на основание чл. 44, ал. 8 ЗУСЕСИФ, директорът на дирекция „Миграция“ продължава срока на принудителната мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци" до отпадане на обстоятелствата по алинея 6 и при изключенията на ал. 8 на чл. 44 ЗЧРБ, считано от 26.04.2019 г., но не по-късно от 05.10.2019 г.

Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената форма, при спазване на административно производствените правила, но в нарушение на материално правните разпоредби.

Първоинстанционният съд приема, че по отношение на г-н Мангал не са налице доказателства, които да доказват възможност а прилагане на друга, по-лека принудителна мярка – липсват данни да разполага със средства за издръжка, медицинска застраховка, социална подкрепа, място за живеене на територията на страната, сигурна финансова подкрепа. Приема, че е налице и опасност от укриване на г-н Мангал – няма документи за самоличност, категорично декларира, че няма да изпълни принудителната мярка „връщане“, категорично заявява, че не желае да се върне доброволно в страната по произход.

Но съдът приема, че органът не е представил доказателства за предприети действия по изпълнение на принудителната мярка „връщане“. Наличните по делото доказателства за предприети действия са близо една година от датата на устните състезания, поради което са относими за предходния срок на принудителната мярка, но не и към новия. С оглед на това съдът е приел, че в рамките на срока на постановеното принудително настаняване, мярката "връщане" обективно няма да бъде изпълнена, което лишава от смисъл принудителното настаняване, защото то е законово оправдано само до тогава, докогато е налице обективна възможност връщането да бъде осъществено. По аргумент на чл. 44, ал. 8, изречение последно ЗЧРБ, съответно член 15, параграф 4 от Директива 2008/115/ЕО съдът е отменил оспорената заповед като незаконосъобразна.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменя.

Изводът на първоинстанционният съд е правилен.

Така постановеното решение е правилно.

Както правилно приема и първоинстанционният съд релевантната нормативна уредба в случая е член 15 от Директива 2008/115 и чл. 44, ал. 6 и 8 ЗЧРБ, които я транспонират.

Разпоредбата на чл. 44, ал. 8, изр. 2 ЗЧРБ възпроизвежда съдържанието на член 15, параграф 6 от Директива 2008/115. И двете разпоредби допускат продължаване на срока на принудителното задържане над първоначално определения, при наличието на една от двете предпоставки: 1.) липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или 2.) забавяне при получаване на необходимите документи за връщане. Но националната разпоредба не регламентира условието, което трябва да е налице, за да се преценят двете предпоставки, а именно – независимо от положените от компетентните органи разумни усилия да е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго като причината за това е една от двете предпоставки.

Националният законодател в чл. 44, ал. 8, изр. 3 ЗЧРБ транспонира и изискването на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115 в частта, с която се регламентира задължението за прекратяване на предварителното задържане, когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца.

Следователно, съвкупната преценка на релевантната нормативна уредба – на правото на Съюза и на националното право, сочи, че материалноправните предпоставки, при които е допустимо да бъде продължен срока на принудителното задържане са: компетентните органи да са положили разумни усилия да осъществят извеждането, но въпреки това да е вероятно то да продължи по-дълго поради една от двете причини: 1.) липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или 2.) забавяне при получаване на необходимите документи за връщане, като наред с това трябва да е налице и разумна възможност извеждането да бъде реално осъществено.

От друга страна, съгласно решение на съда на Европейския съюз от 5 юни 2014 г., Махди, С-146/14Р, EU:C:2014:1320, „всяко решение относно продължаване на задържането на гражданин на трета страна и съответно относно наличието на фактическите обстоятелства, предвидени в член 15, параграф 6 от Директива 2008/115, трябва да бъде предшествано от нова проверка дали са налице материалноправните условия, въз основа на които е постановено първоначалното задържане“ – точка 61. Това изискване е във връзка с разпоредбата на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115 в частта, в която регламентира, че когато стане ясно несъществуването на условията по параграф 1, задържането престава да бъде оправдано и лицето следва да бъде освободено.

Това налага преди да пристъпи към проверка на предпоставките за продължаване на срока на принудителното задържане съдът да провери съществува ли още 1.) опасност от укриване или 2.) гражданинът на третата страна избягва ли или възпрепятства ли процеса на извеждане, както и 3.) дали по отношение на него могат да се приложат други достатъчни, но по-леки мерки.

Видно от мотивите на обжалваното решение съдът е съобразил приложимата правна уредба и е извършил дължимата проверка продължават ли да са налице предпоставките за първоначално прилагане на принудителната мярка „принудително настаняване в специален дом“ по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ по отношение на У. Мангал. Решаващият състав е приел, че продължава да е налице опасност от укриване. Този извод е обоснован с факта, че лицето не е представило доказателства за самоличността си и ясно е показало, че няма да се съобрази с приложената мярка 4връщане“. Съдът е приел още, че по отношение на чуждия гражданин продължава да е налице и невъзможност да бъде приложена друга достатъчна, но по-лека мярка, тъй като той не разполага със средства за издръжка, място за живот, социална и финансова подкрепа, медицинска застраховка. Този извод също е съответен на доказателствата по делото.

С оглед на това правилен е изводът на първоинстанционния съд, че по отношение на касатора продължават да са налице предпоставките по член 15, параграф 1 от Директива 2008/2015, т. е. не е налице втората хипотеза на параграф 4.

При отчитане на горното съдът е извършил и проверка за наличие на предпоставките по чл. 44, ал. 8, изр. 2 ЗЧРБ.

Както правилно е установено от решаващия състав, по делото няма абсолютно никакви доказателства за положени каквито и да било усилия от страна на компетентните органи за организиране на извеждането на У. Мангал. Приложената кореспонденция с Посолството на [държава] във връзка със Споразумението за реадмисия на мигранти „Съвместен път напред по миграционните въпроси“ е относима към предходния период на изпълнение на мярката на г-н Мангал. Няма данни по делото, нито твърдения в този смисъл в касационната жалба, да са положени нови усилия в тази насока от страна на административния орган. Отделно от това няма и доказателства, както и твърдения, че е налице възможност в следващите шест месеца престой в специалния дом, чуждият гражданин да даде съгласие за доброволно завръщане в страната си по произход. От приложените доказателства по делото е видно, че на проведените с чуждия гражданн беседи (27.04.2018 г. и 25.06.2018 г. – видно от анкетна карта и докладна записка л. 28-31), същият категорично отказва да се завърне в [държава]. В предложението не се сочи, че органът е предприел или възнамерява да предприеме следващи мерки за убеждаване на лицето да съдейства на компетентните органи за организиране на извеждането му.

С оглед на това, от доказателствата по делото не се установява да са налице предпоставките на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, съответно на член 15, параграф 6 във вр. с параграф 4 от Директива 2008/115 за продължаване на срока на принудителното настаняване – нито органът е положил разумни усилия, нито съществува разумна възможност за извеждането му по други съображения, тъй като У. Мангал категорично отказва да се върне в страната по произход, а без това негово съгласие не могат да бъдат издадени необходимите документи за пътуване от консулския отдел на посолството на [държава], т. е извеждането не може да бъде осъществено. Това прави продължаването на престоя на лицето в специалния дом за временно настаняване на чужденци лишено от своята закона цел – да се подготви връщането и извърши процеса на извеждане.

Като е достигнал до този извод, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила.

Неоснователно се явява искането за присъждане на разноски на назначения особен представител на ответника по делото. С разпоредбата на чл. 78, ал. 7, изр. първо от ГПК (Г. П. К) (ГПК), приложим субсидиарно съгласно препращащата норма на чл. 144 АПК, е предвидено, че ако претенцията на лицето, което е получило правна помощ, бъде уважена, изплатеното адвокатско възнаграждение се присъжда в полза на Националното бюро за правна помощ (НБПП) съразмерно с уважената част от иска. В чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) (ЗПП) е предвидено, че заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Според разпоредбите на чл. 38 и чл. 39 ЗПП, видът и количеството на извършената дейност се удостоверяват с писмен отчет на адвоката, адвокатският съвет проверява и заверява отчета на адвоката, предоставил правната помощ и предлага размер на възнаграждението съобразно вида, количеството и качеството на оказаната правна помощ, като заплащането на предоставената правна помощ се извършва от НБПП по банков път въз основа на приетия от него отчет по чл. 38 и решение на председателя на НБПП. В същия смисъл са разпоредбите на чл. чл. 5 - 7 от Наредба за заплащане на правната помощ, приета в изпълнение на законовата делегация на чл. 37, ал. 1 ЗПП.

От изложеното следва, че за да се присъди в полза на НБПП в хипотезата на чл. 78, ал. 7, изречение първо ГПК, адвокатското възнаграждение за предоставената правна помощ, следва това възнаграждение да е изплатено на адвоката, който е предоставил правната помощ. НБПП има право да получи сумата за изплатеното от бюрото адвокатско възнаграждение за предоставената правна помощ на страната в съдебното производство, чиято претенция е уважена, само когато реално е направен разход от бюрото за такова възнаграждение. Доказването на този разход се осъществя с представянето на доказателства за изплащане на адвокатското възнаграждение, което е определено с решението на председателя на НБПП по чл. 39 ЗПП, което според същата разпоредба може да бъде осъществено само по банков път. В конкретния случай по делото такива доказателства не са представени. Не съществува процесуално правило, по силата на което изплащането на това възнаграждение да се презумира. Същевременно, не е предвидена възможност определеното от председателя на НБПП адвокатско възнаграждение за предоставената правна помощ на спечелилата делото страна да се присъжда предварително в тежест на другата страна по делото.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №5083 от 19.07.2019 г. на Административен съд - София-град по административно дело №7430/2019 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.